Няма нужда от поезия, няма нужда от тъги. Късно вечер нека слезем тук, при този бряг и си простим.
огато няма суета а мислите пътуват надалече тогава лятната тъга отстъпва ред на есента и вече приижда нощната река...
Когато вечерта се плъзне – мокра, когато тръгне си денят, когато слънцето не ще те стопли тогава погледни брега...
Мълчанието е изкуство. Нека се прекръстим. От толкова ненужни думи омерзен, възкръсвам.
Една докосната душа тъгува Тя радва се на този световрат. Тя пее и усеща този малък свят. Светът е толкова огромен!
Виждам облаци разпръснати помежду тях – небе накъсано, това е бог, наднича през прозореца, а по-надолу – пролетни дървета...
Красив ли си – не ставай смешен попитай огледалото си утре запазва ли лика ти днешен дори за миг?
Убий ти поета, ненужен е той. Един – безполезен е, никога – твой. Дори и не знае той как да говори, как да се облича, държи и да спори.
Не бързайте, душата си отива. Не ще я върнете назад, а вие – никога не ще се върнете назад.
Един да научи и всички ще знаят: какво ще се случи; къде ще е раят...
