Тишина, ти имаш две лица. Едното се оглежда в покоя на отвъдното, а другото е част от живата ни същност...
Не те постигнах, остана вътре в мен, във клетката полуразчупена на собственото ми несъвършенство.
Родихте ме възторгнати и ме раздиплихте, като Вселена, под чувствените свои пръсти.
Била е най-малката – изтърсачето. Преди нея кака и четирима батковци. Татко й – с трети клас, загубил майка си невръстен, бежанец от Източна Тракия. Майка й – кръгъл сирак, неграмотна, отгледана, като ратайкиня от добри българи...
Някога при морето ходехме, плувахме, гмуркахме се. И скришом пушихме цигари. Горещи пясъци краката изгаряха докато намерим джапанките.
Не пил от векове, аз пия. Пиянството ми спомена възражда. Аз пия, за да се събудя. Пиян съм от надежди и очакване добро.
Речите на вечните. Вените на кретените. Жилото на бесилото. Страстта на властта.
Безследно неизчезнал ще се върна, за да оставя в лятото следа. Тук всяка непогалена вълна очаква мен и моята прегръдка. Морето е завинаги мечта.
Красиво е на залеза небето, рубинено – вещае ветрове. В копринената нощ морето раздиплило е свойте цветове...
Един ден камбаните на ада ще замлъкнат. Тогава ще продам на сметка розовите очила. Онази клетка, дето ме отглеждаха във нея...
