Казват, че са нужни думи чувствата си да изкажем. Думи ли – изхвърлих всички вчера през балкона, а есента настъпи монотонно...
Никога не си обичал да пътуваш за никъде. Обичаше дома, а лятото винаги ме чакаше – на пейката, под астмата...
В някои места от пътя на границата се чувстваш застрашен. Дъждове като змии връхлитат и целуват те...
През нощта тъмнината и молитвеният зов обхванаха Светата обител. Само шума на Рилската река...
Приятелю-денди отново съм тук. Очакваше ли ме? Нося ти: кошница със стари спомени...
Понякога ми се иска да пиша... Понякога ми се иска да плача... Понякога ми се иска да пея... Понякога ми се иска да викам...
Името ми не е Любов, но много обичам да ми казват така. Ти да ми казваш така...
Знам, че съм заменима, знам. Няма незаменими, има заблудени! Знам обаче и че съм специална...
Много е цветна... Но как да видиш, като ти си далтонист... Направил си я черно-бяла...
Ти не си грешките си. Ти не си страховете си. Ти не си слуховете за теб. Ти не си слабостите си.
