Тя беше единствената наследница. Всичките й роднини бяха починали. Остана сама и започна да се бори с всички свои конкуренти. Изминалите години бяха за нея кошмарни...
На дъното на реката лежеше дете, над водата се виждаше само дълга черна коса. Някой изпищя и в този момент се видя ръка, която повдигаше измършавяло голо телце...
Блуднице светла, златиста, бляскава, красива, отпусни се мила моя,
не крий лицето си, недей, унилостта не ти отива.
Може би умората от отровната поход и смрад и миризма на капризи
обърква тази част, която често е тъмна, прозрачна и грозна,
навяваща страх и презрение в смъртните наши тела.
Сънувах те с бледо жълто изражение като свещта горяща на бара,
пламъкът осветяваше буквите, описващи твоите спомени.
В отворената книга надникнах тайно, за да видя себе си, но всъщност видях теб.
Да си призная, не бях изненадана, когато г-жа Инджова, мой бивш началник от Отдел “Закрила на детето”, към която все още респектът не ми позволява в пълна степен да се отпусна и да я нарека просто “Елена”, сподели, че у нея зрее идеята да събере в книга свои творби, в които е отразявала своето друго “Аз”, пощадено от публичност и белязано с нейната разпознаваема и оставяща трайна следа обществена роля...
