Е-списание

Упорството да съхраня
изтичащото: ехо от гласа
в мига на слабост скулите –
два хълма замъглени
над светлата повърхност на лицето

Всеизвестно е, че независимо от наличието или отсъствието на странична физическа помощ, ние идваме сами на този свят и си отиваме сами от него. Макар и до голяма степен на подсъзнателно ниво, по-голямата част от времето между двете терминални точки използваме за откриване на смисъла на собственото си съществуване...

Виждаха ги винаги заедно – в магазина, на пейката в градския парк или в кварталното кафене, където се застояваха, докато светлината на деня гаснеше. Бяха в залеза на живота си – побелели и с натежали тела, които скърцаха от болести, с лица, премрежени от линии, чертаещи историите на пътя им. Вървяха по малко и винаги бавно, защото вече нямаше закъде да бързат. Държаха се за ръка и често спираха, за да направят път на другите.

Бяха се събрали заедно трима художници от различни поколения. Седяха край масата в старата къща в ранния следобед и се канеха да обядват. Говореха, спомняха си неща, картини и хора, а отвън вятърът събираше сухите листа на узрялата есен. Дамян беше най-старият. Прехвърлил седемдесетте, той изглеждаше все още жизнен и изпълнен с енергия.