Приказка за лошия цар и старците

Имало едно време един цар, който издал безумната заповед – всички старци в царството да бъдат избити. Основанието за подобен ход, според приказката, било съждението на царя (по принцип съвсем правилно), че тези старци не вършели никаква работа, а били само консуматори. Безименният автор на тази поучителна и високоморална история продължава с нравствено-възпитателни елементи, като финалът е повече от затрогващ – скритият от първия министър старец спасява царството от настъпилия глад със странния съвет да разровят мравуняците, да им отмъкнат складираното житце и... да осигурят прехраната на царството, че и посевите за следващата година.

Представяме си масовия излет по полета и балкани на цялото младо население (понеже старци вече нямало), въоръжени с мотики и лопати, ровещи и отсяващи зрънце по зрънце от пръстта събраното и консервирано от трудолюбивите мравчици жито. Настанало всемирно веселие, всички яли, пили и се веселили, после засели всички ниви и следващата година имало толкова богат урожай, че даже и мравките (тези, които успели да оцелеят след масираната инвазия) събрали отново житце за години напред. Всяко дете знае, че консервираното от мравките жито няма да покълне, но това в случая не е съществено, важното е, че царят се разкаял и обещал повече да не убива пенсионери. Напълно вероятно е да си е спазил обещанието, тъй като всички старци били вече избити и не останали други за убиване.

Авторът, следвайки сляпо основната идея да внуши дълбоко уважение към възрастните хора, умишлено е пропуснал някои подробности, от които приказката звучи малко нелогично. Какво всъщност е станало и какъв е бил “безумният” мотив на този мъдър владетел, оклеветен тук до краен предел?

Историята била следната:

Имало едно време едно царство, в което демокрацията била издигната в култ. Провеждали се постоянни референдуми, избори, избори и пак избори. Нароили се партии, движения, коалиции, отлюспвания, нови коалиции от отлюспените... Народът гласувал за всичко – кметове, селски, градски, общински съвети, народно събрание, министри и т.н., и т.н..., стигнало се даже дотам, че да се провеждат избори и за цар. Това, че кандидатите за цар били свинари, овчари, миньори, дървари, каменари, рибари, месари и прочее отявлен елит на царството, не било най-лошото. Проблемът се получил от последващия срив в производството, лесно обясним, тъй като никой в тази държава не правел нищо друго, освен предизборни кампании, платформи и оплюване на опонентите. Резултатът бил, че всички млади жители на царството напуснали държавата и се преселили в съседните близки, че и по-далечни царства, където тази демократична вълна не била на мода. Останалите млади не раждали деца (с изключение на циганите), тъй като нямали възможност да ги изхранват. И ето – съвсем скоро се получила една държава с преобладаващо население в пенсионна възраст. Логично последвало второто завъртане на колелото – пенсионерите, нямащи какво да правят, а нали все пак трябва по някакъв начин да си осмислят битието, започнали да поучават младите, да се месят активно в политическия и обществен живот. Заредили се брожения, митинги, гладни стачки – с едно-единствено искане – по-високи пенсии. Тъй като пенсионерите били най-активната част от населението, особено при изборите, всяка партия и всеки кандидат им обещавал и... в последствие изпълнявал, за да има надежда за преизбиране. За да има обаче парични постъпления, които да покриват непрекъснато нарастващите изисквания на паразитното съсловие, било необходимо да се увеличат налозите на все по-малобройното трудоспособно население. Непосилните данъци, социални, здравни и пр. осигуровки принудили и най-родолюбивите младежи да емигрират. Малцината останали работели колкото да могат да си платят данъци, акцизи, застраховки, осигуровки... и едва им оставали средства за хляб и вода. Положението станало критично – обявили режим на вода, отопление, създали купонна система, въвели данък дишане, данък ходене по пътища, по полета, по гори; винетки за каруците, каруцарски книжки, съответно всяка година се сменяли номерата на каруците, на конете, на воловете, както и актуализиране на каруцарските книжки...

Положението продължило дотогава, докато на трона се възкачил точно описаният в приказката мъдър владетел. Цялото пенсионерско войнство отново се струпало на многолюден митинг пред двореца, тропали със стомни, делви, нощви и дамаджани с поредното искане за повишаване на пенсиите и поредните заплахи, че на следващите избори няма да гласуват за него. Трябва ли още да обясняваме как се е зародила и избистрила тази идея, към изпълнението на която царят пристъпил незабавно.

Няма да се спираме на подробностите при претворяването на царската идея в дело, какви мерки били взети, да се открият, изловят и съответно екзекутират хитрите старци, изпокрили се по миши дупки, нито пък как се е разраснала изведнъж сапунената промишленост, как страната станала основен износител на сапун измежду съседните царства и т.н. Царят спечелил изключителна популярност сред младите хора, голяма част от емигрантите се завърнали, за да приложат в родината си придобития опит в чужбина. Царството просперирало, повишил се жизнения стандарт на населението, даже царят заслужено получил истински статут на цар – т.е. пожизнен владетел с право на унаследяване на трона.

Оттук нататък оригиналната приказка съвсем загубва връзка със здравия разум. Възможно е първият министър на държавата да е успял да скрие баща си – например да изкопае някакъв трап в двора си, да го пъхне вътре и отгоре да му спуска с кошница храна – като премиер-министър задължително е ползвал някакъв имунитет и дворът на имението му не е подлежал на обстойно претърсване. Възможно е и да е имало години на слаба реколта, даже много слаба. В такъв случай най-разумното е да се внесе жито от страна, незасегната от сушата – в цялата хилядолетна история на човечеството няма описан случай на глобално повсеместно засушаване. Даже и държавата да е във финансова криза, която в случая е немислима при изчистването на населението от консуматорското му съсловие, стандартната процедура е – заем. Но да се ровят мравуняци и да се ползва за посев консервирано жито – това звучи прекалено глупаво – тази авторова недомислица трудно може да се оправдае, даже и подкрепена от “благородната” идея да се внуши на децата респект и уважение към изкукалите старци...

А дали последните заслужават почит и уважение? Ще се въздържим от мнение. Можем само да кажем, че ако те си заслужаваха уважението, неминуемо щяха да го имат и... цялата тази приказка май щеше да бъде излишна. Но... приказката съществува и се разказва от баби на внучета вече поколения наред.