Вярна е мисълта за първите седем години. Един спомен събужда втори, трети – дълга поредица от съдби и животи, преплетени в мозайка, която трудно можем да разглобим и ако я разглобим, никога повече няма да я направим като първоначалната. Дърво, променящо всеки ден своята корона, всяка година, растейки, вече не е същото.
Едно дете се ражда и расте в многобройно семейство. Опознава света малко по малко и едва започва да го разбира, някой решава, че то трябва да напусне тази позната среда и да заживее при нови, непознати за него хора и с нови приятели. Трудно е, но човекът е адаптивно същество и особено, ако е дете. Никой не го пита иска или не иска тази промяна. Налага се. Това е. Но в душата на това дете продължават да живеят всички познати на него картини, да стоплят студените му и самотни нощи и да си спомня за тях с обич, която никой не може да му отнеме. Това дете е Васил Тодоров, днешният автор на книгата, която представяме.
Още на седемгодишна възраст неговите родители решават съдбата му – пращат го в детски дом с най-баналното обяснение, че семейството им е в затруднено финансово положение. И малкият, току-що влязъл в училище първокласник, напуска родния дом и родното училище. Когато вече изкласил, четиринадесетгодишен, се връща в Созопол, той трябва отново да ходи на училище, защото поради ред обстоятелства в детския дом не е успял да завърши основното си образование.
И пак на училище в Созопол, но вече с доста по-малки на възраст негови съученици. Средата отново се сменя, но този път момчето е осъзнало своето задължение да учи старателно, въпреки трудностите, а те не са малко: пропуснатият учебен материал не е по силите му. И тук – едно щастливо обстоятелство – това е същата учителка, която го беше приела в първи клас. Сега вече негова класна ръководителка и преподавателка по български език и литература. И той решава, че все пак има някакви знания – затова предлага на нейното внимание един свой „разказ“. От „написаното“ нищо не се разбира, но тя му предлага да поработи още върху предложения свой текст, за да стане по-ясен. След няколко поредни опита Васко е удовлетворен от съпричастието на класната му ръководителка. Изпълнява отговорно и с желание задълженията като отговорник на класа.
Минават години, Васил Тодоров, т.е. Васко се преборва с житейските изпитания и трудности винаги с усмивка и радостно удовлетворение. На всяко поприще той е блестящ и ярък – и като певец, и като артист и акробат, и като черноработник. Към музиката и песента има генетични заложби.
Трудолюбието му е пословично, а като приятел е сърдечен, искрен и всеотдаен.
И отново детските му спомени се завръщат – старите житейски картини, на които е бил свидетел, заживяват в неговите разкази, когато той и връстниците му обикалят шаронските къщи на тракийските бежанци, лозята и бостаните на добри хора, които черпят децата с дини и грозде, а малките според силите си им помагат – чевръсти и дружелюбни.
В разказите на Васил Тодоров живее духът на рибарските кейове, чува се шумът на морето и крясъкът на гларусите. Децата са навсякъде – всичко виждат, чуват и попиват в съзнанието си, което запазва за вечни времена картини, за да оживеят, ако някой посегне към тях с перото си.
Такъв е Васил Тодоров, авторът на представените от мен разкази.
Нека му пожелаем попътен вятър в платната на настоящото и бъдещото му творчество!
Теофана Николова
старши учител по български език и литература
гр. Созопол
август 2021 г.
--------------
И още за сборника разкази „Житейски срещи“, от редактора ----->>>>>
--------------