Родени от жарава

Ако не мога да докосна душите ви с любов, защо ми е тогава да пиша ?!
Тони Кисьова

* * *

Имало едно време...
Така започват приказките. Отпърво страшни и загадъчни, а после...
После каквото е наредила съдбата.

Омъжиха я. Насила. Не го искаше. Не го харесваше. Не беше сънувала него на Лазарица. Баща й беше непреклонен:
– Него ще вземеш!
Плака много, докато шиеше моминската си риза. Станът вече не пееше. Всеки удар свиваше сърцето й.
Майка й усещаше болката й, виждаше помръкналите й очи.
И мълчеше. Дали пък не сгрешиха?!!

Рано в неделя музика огласи цялото село. Надойдоха сватбари. Богати дарове носеха. Подвикваха весело гости и сватове. Кумът и кумата тежко пристъпяха пред всички. Вървеше момъкът след тях. Изглеждаше буен, непокорен. Славата му бе такава на Тодор. Работлив и умен, и с каквото се захванеше, вървеше му. Ала луда глава. Никого не слушаше. Говореха за него, че с мечка се борел с голи ръце, че милост нямала душата му...
И тя се уплаши.
Как да иде под венчило с него ?!

Вървеше Дарена към черквата, а под булото сълзите мокреха пендарите, дар от младоженеца.

Ех, живот...

Влезе в къщата на Тодор Дарена. Като искана невеста влезе. Ала странеше. Плашеше се. Хорските думи отекваха в главата й: ,,Лош е. Вироглав е. Живот няма да имаш там."
И й беше самотно и тежко. Да имаше на кого да каже, а то...
И се поболя.
Докторът болест не намери, а невестата вехне. И като стана така, видя сълзите му.
Тодор мислеше, че Дарена спи. Кандилото в стаята осветяваше лицето на Божията майка. И той коленичи. (Никога не беше се кланял ни пред Бог, ни пред човек.)
– Върни ми булчето, майко! Нека оздравее!

Като че се обърна нещо.
И в него. И в нея. И го видя Дарена. С други очи. Като неин мъж го видя. И му повярва. И с Вярата дойде и Обичта.
Такива са превратностите на съдбата и човешкото битие.

------------