Дим на хоризонта

Издаването на тази книга бе замислено и горещо поддържано от първия председател на Клуба на моряка – Димитър Кочев, като възможност не само ветераните, но и поелите по техния път да си спомнят за своя колега и приятел – моряка и капитана Дянко Кънчев и запознаят с родените от него в минути на отдих или върховно напрежение в морето стихове.
На добър час!
Три фута под кила!

к.д.п. Христо Мушков,
председател на Клуба на моряка – Бургас

-------------------

Много поети са привързани към морето. Много моряци са влюбени в поезията. Малцина са успявали да обединят любовта и предопределеността, да ги превърнат в своя съдба и успеят в двете.

Дянко Кънчев е един от тях.

Още на 18 години, въпреки многообещаващото бъдеще на поет, той поема житейски път, в който морето надделява в своеобразното състезание с поезията: ... Моят дом са пътищата сини/ по всички ширини и дължини,/ където белият ми кораб ще премине.

От това обричане на морето не могат да го отклонят Десет(те) тежки дни/ над нас небето с мълнии се кръсти/ и вместо цвят студените вълни/ по палубата сол и пяна пръскат.

Даже и когато Ако искаш недей/ спира воя си, вятър коварен./ Ако искаш, море, дваж по-силно лудей,/ все едно, туй е сън с кошмари.

Но там, сред бурите, люлеещата се палуба и тежките вахти за моряка, помощник-капитана, капитана далечно плаване, когато няма време за поезия, музата му напомня за себе си: Десет хиляди мили път/ искат да станат стихове!

Десет хиляди мили… Искат да станат стихове…

А стихът е като един дом.
Да иззидаш поема
вместо тухли, желязо, бетон
трябват думи. Отде да ги взема?

И в минутите на отдих:

Денят свършва и листът бял
пак е сложен пред мене.
В главата ми като освирепял
океан бушуват теми.

Но… Нощта свършва и листът бял/ недокоснат се свива./ И очаквам деня недоспал/ като божия милост.

Изправен на кръстопътя след Недей, мама, махни го проклетия път./ Виж и нас, и жена си зачерни… настъпва колебанието: Затова и дойдох, да ви кажа довиждане вече/ мое скъпо море, мои пътища сини.

Ала това е само миг.

Гледам с поглед виновно посърнал
в тебе синьо усмихната истина.
Как помислих, че мога да тръгна
не към теб, а назад. Как помислих?

При подготовката на настоящата по повод 20-годишнината от кончината му книга, освен с включените 15 в издадената през 1962 година “Дим на хоризонта”, не преставах да се прехласвам от “Румяна”, “Не ми дотягай”, “Пред буря”, “Откритие”, “Часове за поезия”, “Стихотворение” и с горчивина си мислех колко още много подобни на тях стихотворения останаха ненаписани. Налагаше се да се съобразявам при подреждането с поетическото въздействие на “Морето”, “Сред ураган в Биская”, “Песен”, “На Родината”, “Абстракция”, “Реквием”, “Стихотворение”, “Кръстопът”, “Изповед”, с хронологията при написването на десетките други публикувани в националните или местни печатни издания или с оставените за “отлежаване” със ситно изписаните по-късно трудно разчитаеми добавки и поправки стихотворения, с неговите намерения за издаването на втора книга, с подбора и подредбата на спомените на преживелите с него немалко бури по корабите на несъществуващия вече Танкерен флот…

Двадесет години. Все по-малко остават колегите от морето. Редеят връстниците – събратя по перо. Все по-малко са помнещите неговата добра усмивка. А написаното от неговата ръка продължава да вълнува с преклонението пред Майка и Родина, с характерната само негова сърдечност и душевност на моряк и поет. (С риск да се повторя: докато съм жив, все ще имам чувството, че Дянко е на плаване и че след броени дни ще се върне. Както е бивало толкова пъти през годините на нашето приятелство.)

Двадесет години. Дано в следващите двадесет се появи нов капитан далечно плаване с талант, който да попълни редицата на поетите!

От редактора

-------------------