Непоискани дълбини

В предишните поетични книги на Динко Динков има два доминиращи подтика, които провокират автора да ги напише.

Единият е морето. Не като ваканционно възхищение, а като съдбовен спътник, носещ радост, утеха, смирение и воля за преодоляване, изпитание, дар, предизвикателство и присъда.

Другата сила, която повежда перото му, е България. В тези стихотворения той е дал свой израз на любовта към родината ни с благоговейно преклонение пред всички, защитили я със синовно почитание, себеотричане и безкомпромисна обич.

Днес срещаме един по-друг автор. Взрян повече навътре в себе си. Развълнуван от вътрешните си драми, победи и загуби. Търсещ отражението на несъвършения свят върху житието му на обикновен човек. Радостен, замислен, тъжен. И никога безразличен!

Книга на талантлив поет, пределно чувствителен, откровен и понякога уязвим. И пределно честен – в чиито стихотворения непреживяното, непочувстваното, неусетното и фалшивото нямат място. Неизмислена поезия, очакваща среща с читателите!

Ваньо Вълчев

-----------------

Дълбини

Единствено вълните ме прегръщат
и могат да убиват от любов.
Присвива се докоснато от мълния
разтвореното мидено око.

И в щастието няма пълнолуние,
а бисерът е намек за стъкло
с решетки от черупки, който чува
на дълбините всяка тишина,

но всяка тишина излъчва пропаст,
увисне ли в обърнато небе –
потъналите кораби са кости
на някакво отминало море –

на хората, закотвени в заблуди.
И някой ден отвъд, отдалечен
с годините, когато ме принуди
водата сам, съвсем обезводнен –

към пълното око с мираж и слюда
да гмуркам като друг и вместо мен
ще искам непременно да изгубя
рода си и да бъда нероден.

-----------------