Защо си отиде Ана, а после и аз?

Ана Василева завърши успешно редовния курс в гимназията. Имала желание да следва. Но бракът й, разбира се по любов, идва някак си ненадейно, а после и двете й деца. Със следването й е свършено. Постъпва като миячка в Градската болница. Разсъждава така: “Всеки труд прави чест на човека. Ще изкарам курс за помощник-готвач, а после и за майстор...” И тя споделя стремежите си с Главния лекар. В продължение на цели 8 години с огорчение и болка стига до извода, че не й се създава никаква перспектива да расте “на място”, както по това време бе модерно да се говори. Тя обаче не е чакала всичко да й се поднесе “на тепсия”. По време на една от отпуските си изкарва курсовете за помощник-готвачи и е една от най-добре представилите се. Независимо, че Главният лекар знае за дипломата й, на длъжността помощник-готвач назначава друг човек, за когото се застъпват отвън. Ана не се отчайва, моли да бъде изпратена на провеждания курс за майстор-готвачи. Сегашният заемащ тази длъжност не си гледа работата, злоупотребява с пиенето и се подразбира, че няма да мине много време и ще бъде освободен, както и не след дълго става. Главният си прави “оглушки”. И Ана решава да напусне. Бива назначена за фактуристка в Бирената фабрика с почти двойно по-високо заплащане. На нея й е мъчно, че напуска колектива на болницата, но няма друг изход, а и на всички им е мъчно за нея, защото тя е интелигентна, възпитана, учтива, добросъвестна в работата си и с всички е добра.

Тъй като тази история беше характерна за стила на работа на Главния лекар, аз я описах във в-к “Здравен фронт” в рубриката “ на морално-етични теми” под наслов: “Защо си отиде Ана?”. Отзивите от персонала на болницата бяха похвални. “Ръководителите на много предприятия и учреждения гледат на подчинените си в перспектива. Нямат ли – създават им я. Помагат на подчинените си да растат, да се развиват. А не както е при нас – погледът на ръководителя е обърнат непрекъснато навън” – чувах да се коментира. “Дано поне към другите ръководството бъде по-доброжелателно” – заключаваше друг. Такъв беше и замисълът на публикацията.

А реакцията на Главния лекар? Не очаквах да ме поздрави, но бях решен да защитя позицията си като си послужа и с други примери. Той обаче си замълча. Измина доста време и аз си помислих, че макар и да го е заболяло от критиката, си е взел бележка. Дори през ум не ми минаваше, че е решил да ми отмъсти и само чака удобен момент. И такъв не закъсня.

Д-р Борис Пищиков, завеждащ Детско отделение при Първостепенната болница в гр. Враца ме извести, че има отпуснато едно място за основен курс по педиатрия в ИСУЛ и той се разбрал с д-р Христов, началника на отдел “Народно здраве” да отида аз. Мотивът им бил, че Мездренският район обслужва населението от полупланински район, което е в малки селища, живее при не дотам добри социално-битови условия и е с повишена заболеваемост сред децата. Освен това д-р Вичо Механджиев, единственият специалист по педиатрия в Мездренски район, е със софийско жителство и с перспектива да се завърне в столицата. Аз вече имам необходимия трудов стаж, за да отида на специализация. Естествено че се зарадвах. И подадох веднага молба, каквото беше задължителното изискване. Главният лекар посрещна тази новина сдържано.

– Да уведомя ли д-р Пенчев, който прави работните ни графици да не ме предвижда за дежурства? – попитах Главния лекар.

– Не. Няма нужда... Пък, ако се получи потвърждение за заминаването ти на специализация, ще разхвърлим дежурствата ти между другите колеги.

Не се досетих, че още в момента на разговора ни, Главният лекар е решил да не ме допусне до специализация.

Подадох молба и зачаках потвърждение от Института за специализация и усъвършенстване на лекарите (ИСУЛ). Наближи денят, определен за започване на курса, а потвърждение, че съм приет за специализант, все още нямаше.

– Може молбата ти да се е запиляла някъде из отдел “Народно здраве”. Ще получиш потвърждение – дори ако и в последния ден – каза Главният.

– Проверих в канцеларията на болницата за изходящ номер на молбата ми. Не е изпращана в ИСУЛ – споделих с него.

– Какъв изходящ номер? – беше възмутен Главният. – Изпратих я по шофьор от Бърза помощ, който трябваше да откара материали в Хигиенно-епидемиологичния институт.

– По кой шофьор?

– А бе ти сметка ли ще ми държиш?

Вече се досетих каква е работата. За всеки случай отидох в отдел “Народно здраве”

– При нас не е постъпвала никаква молба – обясниха ми там.

По някаква щастлива случайност вечерта се обадих на вуйчо Христо (Гергов), който работеше и живееше в София. Той знаеше за “предстоящата” ми специализация и ме предупреди:

– Като дойдеш в София, да не хукнеш по хотели и квартири! Вуйна ти е приготвила една стая, у нас ще бъдеш.

– Няма да ходя на специализация – едва не проплаках и му обясних каква е работата.

– Ясно. Шефът ти е решил да те спре от специализация. Но ти не бързай да се отчайваш. Аз се познавам с проф. Горанов, Ректора на ИСУЛ. Ще го запозная със случая. Утре по това време ще ти се обадя отново.

И ми се обади:

– Утре в 8 часа да си пред ИСУЛ с готовност да започнеш курса. Ние с проф. Горанов ще бъдем там и ще те чакаме. И още нещо: Остави бележка на Главния лекар, че постъпваш на специализация. Бъди спокоен, той няма да се опита да те връща или да те наказва за “отклонение” от работа. Не е глупав и знае че трябва да си трае, иначе работата може да стане дебела.

На сутринта, обнадежден и радостен, но и тръпнещ да не стане някоя “засечка” накрая, аз чаках пред ИСУЛ още от 7 часа. В определеното време се явиха вуйчо Христо и проф. Горанов, с когото той ме запозна и ние тръгнахме за Детската клиника. Първата лекция вече беше започнала. Аудиторията, в която се провеждаше, беше на първия етаж. Професор Горанов даде знак на проф. Бъчварова, отговорник за курса, и тя приближи до отворения прозорец.

– Приемете този колега за редовен курсист – каза й той. Пожелаха ми с вуйчо успешен ден и си тръгнаха, без да успея да благодаря.

Не бях изпуснал нищо от материала, който имаше да изучаваме. Проф. Бъчварова даваше разяснения по организацията на предстоящия курс. После щеше да има редовна лекция: “Физиология и патология на отделителната система”

– Новият специализант да се яви веднага в кабинета ми! – нареди проф. Бъчварова още през първата почивка. “Навярно, за да ме регистрира”, си казах. И тя наистина ме регистрира, но ме навика така жестоко, както не бих могъл и да предположа, че един проф. ще се държи по този начин със специализант.

– Докога разни чичовци и вуйчовци ще решават въпроса с подготовката на кадрите? Доведоха Ви вас за ръчичка и Ви притуриха към курса. А през това време, колко ли по-кадърни и заслужаващи са били спрени от специализация!... – Искаше ми се да й обясня, че моят случай е по-особен, но тя все ругаеше и ругаеше, а и за нищо не ме попита. Не посмях да се опитам да я прекъсна. Независимо, че лично Ректорът на ИСУЛ й нареди да бъда приет в курса, откъде да я зная дали няма да създаде някакъв прецедент и да предизвика отстраняването ми от курса?

През целия петмесечен курс на специализацията проф. Бъчварова не спомена повече нищо за начина на включването ми. Може и да се лъжа, но ми се струваше, че когато се обръщаше към мен да ме попита нещо или да ми възложи задача, беше сдържана. Това не ме смущаваше. Пък и тя беше само една от многото други професори, доценти и асистенти, които ни провеждаха теоретичното и практическо обучение.

Върнах се в Мездра с разширен кръгозор от знания и амбиция да се подготвя за явяване през следващата година на изпит за специалност.

А Главният лекар? Държах се към него така, че да не давам повод за недоволство от работата си и с надежда да забрави за конфликта помежду ни.. Бъдещето показа, че не е забравил и търси повод да ми отмъсти.

По време на мое нощно дежурство почина болен в крайна степен на изтощение от раково заболяване. На другата сутрин Главният лекар ме извика в кабинета си.

– Носиш тежка и непростима отговорност за смъртта на болния. Ще последва сурово наказание! – закани ми се той. Не се разтревожих ни най-малко от заплахата му, защото по време на дежурството ми състоянието на болния беше такова, че никой и никъде по света не би могъл да му помогне. Такъв беше и отговорът ми.

– Нужно е било да му се направи операция, а ти не си извикал хирург – каза Главният лекар и, без да изчака моето мнение по този въпрос, нареди да извикат завеждащия Хирургическо отделение, един колега, за когото не един път съм казвал, а и писал, че е честен, коректен, на когото са чужди всякакви задкулистни интриги и мръсотия.

– Пейчев, – обърна се Главният лекар към него – ти разбра ли, че д-р Цонков не те е потърсил нощес за консулт и операция на един раково болен и той е умрял. Пълно безгрижие, престъпна безотговорност.

– За какво безгрижие? За каква безотговорност става дума? – обърна се по име д-р Пейчев към Главния лекар – аз зная за случая. И да бях викан, и професори да бяха викани, нямаше да се намери колега да предприеме операция. Болният щеше да остане на хирургическата маса!

Главният лекар не остана доволен от мнението на д-р Пейчев. Каза му да си отива, а аз да остана.

– Ти остави какво говори Пейчев. Той от колегиалност, а ти си виновен. Отговорен...

Главният лекар вече прекали. Колкото и да не ми се искаше да му опонирам – не издържах.

– Аз имах продължителен разговор с близките на пациента – започнах – и те ме осведомиха за всички подробности, свързани със заболяването му. Той е имал оплаквания приблизително от една година. Доста пъти е идвал на прегледи в поликлниката. Някои му казвали, че оплакванията му са на нервна почва. Други предполагали, че има гастрит. А може би – и язва. Че и на пролетна умора отдавали оплакванията му. Идвал е и при Вас, терапевта. И нито Вие, нито друг се е заел да изясни случая. Никой не му е предложил болнично лечение за доуточняване на диагнозата му. Навярно е могло да му се помогне, евентуално и с операция, но е пропуснат срокът. Така, че някои наистина имат вина за смъртта на болния, но не и аз Ако случаят се направи публично достояние, включително и на МНЗ, наверно ще бъдат зададени твърде неудобни въпроси, най-вече на Главния лекар, за състоянието на диагностичната и лечебна помощ на подведомственото му заведение.

От първоначалната дързост на Главния лекар не остана и следа. Сети се, че “има” някаква важна работа и вече закъснява. Разбрах – разговорът ни е приключил. Напуснах кабинета му без чувство на победител, макар че, ако разговорът ми с Главния лекар можеше да се сравни с някаква схватка, такова щеше да бъде заключението. Имах неприятното и тягостно усещане, че беше направен опит да бъде плисната кофа с помия върху ми.

Може би обвинението, че съм отговорен за смъртта на болния от рак е последният камък, който Главният лекар е държал в пазвата си, за да го хвърли върху мен? Но оказа се, че има солидни запаси от такива камъни.

Сполетя ме тежка беда. Съвсем неочаквано се оказа, че майка ми е заболяла тежко и съдбовно – има рак на стомаха. Не си правех илюзия за трагичния изход, който я очаква. Все пак направих необходимите усилия за спасяването й. Беше оперирана в Софийска реномирана болница. После беше преведена в нашата болница, за да мога по-непосредствено да се грижа за нея като син и лекар. Така и близките ми щяха да бъдат по-спокойни. Колко можеха да са спокойни се виждаше и от това, че всяка седмица идваха, кога по един път, кога по два пъти в седмицата наши роднини да я видят. И тяхното свиждане имаше такъв характер, какъвто е при случаите, когато скоро ще се разделите завинаги с най-близък човек. Аз посрещах първо вкъщи роднините, дошли от Галиче, после ги отвеждах в дните и часовете на свиждане при майка в хирургическото отделение, после ги изпращах. И тъкмо тогава Главният лекар ми съобщи, че има заповед от отдел “Народно здраве” да замина в Кнежа в командировка да завеждам детското отделение, тъй като титулярката, д-р Микинска, ще отсъства дълго по болест.

– Толкова ли няма друг педиатър в окръжното детско отделение, или от Бяла Слатина, от Оряхово, ами на мен са се спрели? За мен е невъзможно, трябва да се грижа за майка си – споделих искрено изненадата и тревогата си от неочакваната командировка.

– И да има, и да няма друг педиатър, на теб са се спрели – каза Главният лекар. – Колкото до майка ти – и в Кнежа има болница. Товариш я на една линейка и двамата – в Кнежа!

Беше нечовешко и жестоко. Да тръгна да оспорвам командировката – беше съвсем естествено и логично. Но не исках да се поставям в положението на недисциплиниран. Отново отидох при Главния лекар:

– И домашните ми ще се тревожат, като не могат да са в течение на заболяването на майка ми. В Кнежа трябва да търся квартира. Нима мога да приемем близките си хора от Галиче?

– Заповедта си е заповед. Колкото до квартира – все ще се намери една стая да останеш в болницата.

– Да остана за три месеца в болницата?!

– Защо, след работно време не си ли непрекъснато в болницата при майка си?

Беше невъзможно да разчитам на разбиране и съчувствие. Трябваше да подготвя майка си за командировката ми.

– Ами ще отидем – отговори тя примирено. И ме “успокои” – Подчини се като ти нареждат. За мен не се притеснявай. Аз я живея още няколко месеца, я не, а на теб ти предстои толкова много...

И ние заминахме. Малко е да кажа, че кои как научиха за тази моя странна командировка с умиращата ми майка в линейката, доста се учудваха. Не се прие с “разбиране” и от близките ми. А за неудобствата ми през времето на командировката ми не нужно да разказвам, всеки непредубеден може да си представи.

Когато по-късно д-р Христов, началник на отдел “Народно здраве” ме видя с черната лента и ме попита какво се е случило, много се изненада.

– Ако знаех в никакъв случай нямаше да те командировам при това положение – каза и ми разказа как е станало: случайно говорили в Отдела пред Главния ни лекар, че ще се наложи да бъде командирован педиатър в Кнежа, но за мен въобще не е мислено.

– Командировайте д-р Цонков! – предложил Главният ни лекар.

– Дали няма да има нещо против? Дали ще е съгласен? – поинтересувал се д-р Христов.

– Ще отиде – уверил Началника Главният ни лекар. И той приел.

– Приех това като израз на доверие към теб и към вашата болница – каза д-р Христов и ми се извини. Помълча и добави: -Вашият Главен лекар как е могъл?! Нищо не му отговорих.

Е, сигурно Главният лекар вече е изчерпал желанието си за мъст? Не, не беше. В това се уверих напълно, когато пред мен възникна въпросът за професионалното ми развитие. Оказа се, че за мен в Мездра няма перспектива и трябва да напусна. Ана беше разбрала това за осим години, приблизително за толкова и аз стигнах до този извод. Бях постъпил на работа в Детско отделение в Мездра през юли 1960 година, а си тръгнах през март 1968. Ето как стана това: Д-р Пищиков, завеждащ Окръжното Детско отделение беше предвидил, че “един ден” д-р Механджиев ще си замине за София. И ето този ден настъпи. Тогава специалистите бяха малко на брой. Често се случваше да не се обявява конкурс за завеждащ отделение в провинциална болница, тъй като въобще беше трудно да се намери лекар със съответната специалност. Назначаването на завеждащ ставаше от Отдела, по предложение на Главния лекар на дадената болница.

От персонала започнаха да ми подхвърлят, че аз ще бъда назначен за завеждащ детско отделение.

– Но при нас има и друг лекар със специалност. Не забравяйте д-р Маринов – отговарях.

Разубеждаваха ме, че колегата има намерение съвсем скоро да се премести в Белослав, Варненско и не се “съблазнява” да бъде назначаван за завеждащ в Мездра. Пък нали аз съм бил местен кадър. Изявявал съм се успешно в специалността си, пък съм бил и “общественик”...

Да си призная – искаше ми се да бъда назначен, но да се самопредложа пред Главния лекар, особено като зная отношението му към мен – никога!

– И да не иска Главният да те назначен, ти ще бъдеш, друг няма – говореха около мен. Даже някои от отделението се обръщаха към мене вече с “шефе”.

Но не! Главният лекар настоя и д-р Маринов се съгласи него да назначат, пък като си тръгне “отново ще се мисли”. Ще избързам да кажа, че колегата наистина не след дълго се измести в Белослав. Но предварително не можех да бъда сигурен дали това ще стане. Пък и да знаех, не можех да разчитам, че Главният лекар после ще назначи мене. И аз се кандидатирах за завеждащ Детско отделение в Ботевград. По време на специализацията си с проф. Братанов бях идвал тук няколкократно. Познаваха ме и ме приеха. Даже, за да не се разколебая ми предложиха двустаен апартамент на смешната дори за онова време цена от 11 лв. месечен наем в новопостроен жилищен блок. Беше назначена и съпругата ми в завода за полупроводници на длъжност Завеждащ конструктивно бюро. За петгодишната ми дъщеря осигуриха място в близката детска градина.

Някои от болницата подхвърлили, дали да не се направи опит да бъда спрян, като ми се даде партийно поръчение. Но д-р Христо Найденов, тогавашният секретар на Първичната партийна организация възразил:

– Защо да го спираме, щом като желае и това е свързано с професионалното му израстване? – И не ме спряха.

В Детско отделение се организира изпращането ми. Не поканих колеги от други отделения, да не би Главният лекар да се поинтересува кои са идвали на изпращането ми и то да бъде изтълкувано като някаква демонстрация. Въпреки това мнозина бяха научили и дойдоха да си вземат “довиждане”.

А Главният лекар дали си е отдъхнал, че най-после се е отървал от мен? Не зная как го е възприел. Но тук и там се беше разчуло, че заради него съм напуснал. А и първият секретар на БКП Васил Маринов бе изказал неодобрението си, че заради създалата се обстановка градът е загубил двама специалисти.

Така “се грижеше” за просперитета на колегите си и на другите подчинени Главният лекар.

Ана Василева никога не се върна в Мездренската болница. Но аз се върнах след около една година. Как стана това ще разкажа отделно.