За Пенка Бангова, за ключовете, камбаните и брега на слънцето

За омайната разказвачка на градски истории Пенка Бангова говорят героите на нейните творби – живи, пълнокръвни, отдадени на професията си, верни на себе си, на целите и на идеалите си. И всеки с кръста си, който носи сам по пътя си, под звънкия ек на вълшебните великденски камбани – символ на новото, на светлината и на онази висша сила, която ни води през целия ни живот.

Героите от разказите на Бангова не излизат от своето ежедневие, понякога си спомнят детството си или пък тъгуват за пропуснати възможности, понякога мечтаят, търсят ключа към енергията и дарбите си, понякога даже го намират и тогава в душите им запяват великденски камбани. А сега те са устремени към брега на слънцето, както ни подсказва заглавието на новия роман на Пенка Бангова, която лекичко повдига завесата, като ни доверява, че този бряг е онова кътче в човешката душа, осветено от всеотдайността.

Брегът на слънцето. Всеки ли може да го достигне? Как? Скоро ще разберем.

Роза МАКСИМОВА

----------------

Пенка Бангова: Обичам българската реч по-силно, отколкото обичам себе си.
(Интервю на Роза Максимова, в. “Компас”)

– Честита книга, госпожо Бангова! Коя е искрата, запалила пламъка на Вашето вдъхновение?

– Любовта към книгата! Когато си правя план за деня, при мисълта, че съм предвидила време за четене, ме изпълва радостно чувство. Аз съм влюбена в родния ни език, в отделните думи, които го съставят. Тази любов се изразява например в слабостта ми към речниците. В момента в библиотеката си имам дванадесет речника. Вечер, когато си почивам, ми е приятно да ги разглеждам, отново и отново да осъзнавам смисъла на думите, да се вслушвам в омайващото им звучене. И ми е болно, когато в автобус, в заведение до мен долетят груби или безцветни изрази. Болно ми е, че по националния ефир говорителят казва “фен” вместо “почитател”. Болно ми е, че улиците на българските градове са окичени с табели на офиси и магазини, изписани на английски. Като секретар на дамски клуб “Чайка”, от името на неговите членове няколко пъти изпращах писма до Общината с настояване да се изисква от собствениците им да поставят табели с български надписи. Това е законовото положение, но уви, засега искането ни остава глас в пустиня. Преди няколко седмици направих предложение пред управителния съвет на сдружение “Бургаска писателска общност” авторите, живеещи в града на Христо Фотев и Петя Дубарова, да заявят високо и ясно своето “Не” по този въпрос. Ще бъда щастлива, ако призивът ми бъде подкрепен.

– Кое Ви накара да прекратите счетоводната си дейност, с която досега си изкарвахте прехраната, и да се отдадете единствено на белия лист?

– Обичах професията си и с удоволствие изпълнявах служебните си задължения, но в момента работя над роман и ми трябва повече време, отколкото мога да открадна от денонощието, работейки като счетоводител на частни фирми.

Турският писател Орхан Памук, носител на Нобелова награда за литература (2006 г.), споделя в интервю за “Ел Паис”, че да пишеш белетристика е все едно с игла да копаеш кладенец. Точно го е казал. Лев Толстой с помощта на съпругата си и своята най-голяма дъщеря десет пъти е преписвал “Война и мир”. Оттук може да се направи извод с колко свободни часове трябва да разполага авторът, решил да гради проза. За съжаление, единици са българските писатели, които са имали финансовата възможност още в младежка възраст да се посветят само на творбите си. Според мен това е основната причина в българската литература да са създадени ограничен брой крупни белетристични произведения. И сякаш, за да се уравновеси това положение, ние имаме съзвездия от блестящи поети. И нещо по-ценно – мерената реч, разцъфнала под перата им, по мое мнение, е на нивото на най-добрите световни образци.

– Как преценявате дадена творба колко страници да бъде?

– Аз нямам власт върху размера на произведението. Разказваната от мен история определя дължината на дрехата, в която да я облека.

Преди години, щом прочета съобщение за литературен конкурс с точно определена тема и обем, на които трябва да отговарят представените ръкописи, и ако имам разказ, изпълващ първото условие, но трябва да го съкратя например с един лист, веднага започвам да мисля, да зачерквам, да чета и препрочитам. Но колкото и усилия да вложа, новият, по-кратък вариант не ме удовлетворява – замъглила се е частица от яснотата на идеята, загубило се е златно зърно от повествованието. И вече съм проумяла, че както човек, висок два метра, не се чувства добре свивайки се на спалня с дължина метър и деветдесет, нито му е комфортно в прекалено голямо легло, така е и с белетристичното произведение. Ето защо съм се отказала от подобни опити.

– Със средствата, вложени от Вас за издаване на “Великденски камбани”, нямаше ли да Ви бъде по-приятно да отидете на екскурзия до Египет, до Франция?

– И през ум не ми е минало с тези пари да се разходя до някое екзотично кътче на нашата планета, тъй като през часовете на бдение над белия лист тялото ми произвежда по-голямо количество от хормона на щастието, отколкото по време на екскурзия. Чувствам го чрез състоянието, в което изпада не само то, а и моята душа. Предполагам, че катализатор на този процес е любовта ми към българската реч. Аз я обичам по-силно, отколкото обичам себе си. И сигурно това е причината безболезнено да се примиря, ме се разминах с много други радости в моя изпълнен със земетръсни вълнения живот.

– В момента пишете роман. Изневерихте ли на разказа, или той просто Ви отесня?

– В момента пиша роман, чийто скелет е изграден преди много години, но служебните ми задължения не ми позволяваха да работя върху по-крупно произведение.

Не съм изневерила на разказа и не ми е отеснял, обаче има едно златно правило: всеки сюжет си налага формата. А в себе си наблюдавам нещо интересно: когато работех над разказите си, съзнанието ми бе осветявано от идеи за нови разкази. Сега работя върху роман и странно – в съзнанието ми се оформи история за нов роман, който ще се казва “Гълъбина и Паун”. Дано да бъда жива и здрава, за да го издам.

– Ще пишете ли пак разкази?

– Ако ми хрумне история, подходяща за разказ, естествено, ще я нахвърлям, но какво занапред ще роди умът ми аз не знам. Това е процес, който не зависи от мен.

– Какво четете? Коя книга е на нощното Ви шкафче в момента?

– На 28 октомври в Дома на писателя гостува палестинският автор на поезия и белетристика Хайри Хамдан. Започнах да чета неговия роман “Европеец по никое време”. От месец препрочитам “Името на розата” от Умберто Еко. Сега се потапям ту в света на Хайри Хамдан, ту на Умберто Еко.

– Кой е брегът на слънцето?

– Брегът на слънцето в човешката душа е онова кътче в нея, осветено от всеотдайността. Това е един от пластовете в романа “Брегът на слънцето”, върху който работя в момента. За другите пластове ще разберете, когато прочетете творбата.

– За какво мечтаете, госпожо Бангова?

– Мечтая да бъда обичаща и обичана, здрава и достатъчно богата, за да мога да завърша и издам ръкописите, които отлежават в чекмеджетата на бюрото ми.

----------------
Интервюто е публикувано във в. “Компас”
----------------