За Неда Антонова и “Войната свърши в четвъртък”

Фрагмент от монографията „Епически монументи на свободата в романа „Войната свърши в четвъртък“ от Неда Антонова“.
Дата: 
събота, 16 April, 2022
Категория: 

Всеки роман (бил той исторически, криминален, научнофантастичен, биографичен и т. н.) има свои специфични особености и авторът трябва добре да ги познава, ако иска да създаде стойностно, запомнящо се произведение. Безспорно е, че „Войната свърши в четвъртък“ на Неда Антонова е исторически роман, тъй като в основата му са положени реални събития, свързани с Руско-турската война от 1877 – 1878 година. Това изисква от нея не само добре да познава документираните събития (от участници в тях, от историци и кореспонденти, съпътствали и отразявали хода на военните действия), но и умението да ги съчетава с фикционални сцени и герои, които да „попълнят“ празните места в хронотопа им и в същото време да придадат художествена плътност на изображението, като доизградят образите с техния духовен и емоционален свят. В творческата биография на Неда Антонова обаче „Войната свърши в четвъртък“ е нейният първи роман. Именно това изненадва читателя, защото тя е съумяла да създаде произведение, което го интригува, завладява, кара го с вътрешно напрежение да следи развоя на бойните действия, заедно с героите му да изстрадва случващото се, да се възхищава или да скърби в зависимост от конкретната ситуация. И това е така, защото авторката е представила правдиво човешките характери с техните добродетели, с таланта им на военноначалници, но и с човешките им недостатъци, които ги направят близки и разбираеми. И въпреки спецификата – войната изправя хората един срещу друг като врагове на живот и смърт – Неда Антонова не дели героите си на протагонисти и антагонисти, а търси у тях онези човешки стойности, които ги сближават като индивиди. Проучила внимателно цялата документация за Руско-турската война от 1877 – 1878 година, тя някак със сърцето си усеща, че ако Съдбата ѝ е решила да я постави в това историческо време, не би могла да стои встрани от случващото се. Любопитен момент за читателите на моята монография е включената информация за творческата история на романа, представена лично от Неда Антонова (главата „Познатата и непознатата Неда Антонова“). При създаването на образната система на романа, писателката се ръководи от становището на такъв колос в сферата на романа, какъвто е авторът на „Война и мир“, Лев Николаевич Толстой: „За историята има … герои. За художника трябва да има хора.“ Затова и тя се стреми да използва всички възможни белетристични средства, за да „очовечи“ своите герои, въпреки че съдбата им ги поставя от двете страни на военната бариера. За нея те са врагове само по време на сраженията, в останалата част от ежедневието си те са хора, на които нищо човешко не им е чуждо: „До Скобелев поставих красивата българка Зография, дъщеря на богат търговец, учила в пансиона за благородни девици в Санкт Петербург, и Мария – възпитаничка на Минковото училище в София и спасена от смърт от Осман паша.“ В палатката на всеки един от двамата пълководци тя въвежда по една жена, защото вярва, че любовта е най-човешкото и най-облагородяващо чувство, което не признава национални, религиозни или военновременни граници и различия: „Пет месеца обсада, пет месеца щурмове на крепостта, кръвопролития, студ, смърт и любов.“ Затова образите на младия генерал Скобелев и на вече зрелия мушир Осман паша се възприемат от читателя като сходни характери, почти като братя, и двамата умни и мъдри пълководци, които по стечение на обстоятелствата Съдбата е поставила един срещу друг. И още от първата глава на романа те вървят един до друг и един срещу друг, свързва ги взаимно уважение, въпреки че се бият на две противоположни фронтови линии. И така, редом – до края на романа.

1.

Необичайната творческа зрелост на Неда Антонова, въпреки че това е дебютният ѝ роман, проличава в решението ѝ да започне своето повествование не с любимеца на плевенчани (генерал Скобелев), а с Осман паша, този, под чийто ботуш в момента се намира населението на Плевен. Знаково е и краткото мото на първа глава („Или командвам, или мълча“, Наполеон). То поставя проблем, защото „мълчанието“ може да има различни семантични измерения и читателят с нетърпение ще следи сюжета, за да си изясни неговото съдържание. Портретното описание на Осман паша, с което започва романът, извежда на преден план една сложна личност на пълководец, който въпреки високия пост в турската военна машина, е запазил човешкото в себе си:

„Маршал Осман Нури паша, подобно на най-скромния от всички отомански владетели Селим III, нямаше харем. Жена му Зумруд ханъм заедно с двамата му синове и петнайсетгодишната Лейля живееше в Истанбул и никога не бяха навестявали маршала по многобройните му главни квартири, пръснати из цялата империя. Никой – даже най-близкият му приятел Адил паша – не беше виждал Осман смутен от жена или – вай, Аллах! – влюбен. На четиридесет и пет години той беше хубав мъж с малко ниска, но силна и стегната фигура, с гъста черна брада и тъмни очи. Лицето му бе едновременно лице на благородник и на човек, свикнал да изпълнява заповеди. Говореше малко, повече без обръщение и макар че бе изучавал френски, използваше го в краен случай и с неудоволствие. Носеше скромен мундир без отличия и декорации. Всичко, което го обграждаше, бе просто и удобно. Роден да бъде войник, той се чувстваше щастлив само на война. Подчинените си избираше по ум, образование и грозота. (…) Строг, суров, честен, изключително надарен с всичко, нужно на големия пълководец…“

Интересното е, че и Яна Язова (в романа си „Шипка“), и Неда Антонова говорят с топло чувство на уважение за Осман паша, за неговите качества като човек и пълководец. С кратка биографична справка Язова предупреждава читателя, че в лицето на Осман паша руската армия ще срещне достоен противник. При Неда Антонова информацията за миналото на турския мушир е представена в поредица от кратки ретроспекции, вмъкнати на подходящи места в хода на реалното развитие на действието в сегашността на Руско-турската война от 1877 – 78 година. Този ѝ подход позволява на читателя да осъзнае причините както за откроените му умения като стратег и пълководец, така и за аналитичната нагласа на мисленето му и някои особености на неговия характер и мироглед. В безсънната нощ срещу 25 април, 1877 година, в напрегнатото очакване телеграфът да донесе най-после информация за преминаването на руската армия през Дунава, той внимателно претегля в ума си нейния команден състав, от който отделя трима души: военния министър граф Дмитрий Алексеевич Милютин („човек със съвременен поглед към войната, солиден познавач на руските бойни традиции и реформатор на руската армия“), младия генерал Михаил Дмитриевич Скобелев („поет на войната и човек с огромен авторитет, обаяние и практика на победител-пълководец от Суворовската школа“) и известния инженер-фортификатор Едуард Иванович , „чиято прозорливост, познаване на военното дело и боен опит бяха много полезно допълнение към качествата на първите двама“. Явно е, че пълководецът Осман паша не е от спонтанния тип командири, които действат под напора на внезапно бликнали чувства, той е преди всичко аналитик и стратег, който внимателно проучва всичко, преди да вземе решение и да издаде заповедите си за действие. Затова, бързайки да изпревари руския корпус на генерал Шилден Шулднер, с изтощителен седемдневен поход той повежда войските си от Видин към Плевен („без почивка и сън“, „измъчени от пек, път и жажда“), още с влизането си в Плевен издава заповед да се започне укрепването на околните хълмове и успява да превърне за една нощ „никому неизвестния до сега град в укрепен лагер, в солидна крепост, която спря руското настъпление и задържа западния отряд пет месеца, а опитите за овладяването ѝ се превърнаха в най-героичните и кръвопролитни страници от цялата Руско-турска война“. За това наистина се изискват поредица от личностни качества – предвидливост, съобразителност, физическа и психическа издръжливост, упоритост в отстояването на решенията и заповедите, които засягат не само войниците, но и него самия.

Такъв го е видял и такъв го описва в своите кореспонденции и руският писател – журналист Немирович-Данченко: „Осман паша е генерал внимателен. Той няма да рискува да премине в настъпление, няма да рискува да постави на карта своята армия даже с някаква надежда за успех… Преди всичко това е човек суров, притежаващ голямо лично мъжество. Той обикаля лично позициите, не се бои от огъня, оглежда и проверява веригата.“ (Немирович-Данченко В. И., „Год войньi“, 1879 г., т. I, стр. 119). Такъв го представя и Неда Антонова след втория щурм: „Осман паша, заедно с всички щабни офицери, обходи позициите на армията и нареди южният и югоизточният фронт да бъдат допълнително укрепени, тъй като там русите се оказаха най-силни.“ В същото време тя не спестява и някои нелицеприятни истини за военачалника Осман паша, който в името на целта, която си е поставил, не щади нито българското, нито турското население в града, нито своите бойци: „Насила ни карат да копаем окопи. Който не се подчини, го бесят на портата на собствения му дом. И брат ми обесиха… Два дни не ни дадоха да го погребем. И сега го виждам как се люлее посинял…“ Прекарал почти целия си живот в условията на войните, понякога Осман паша става честолюбив, високомерен и лицемерен. След отблъскването на руските атаки турците на пазара го гледат с преклонение, даряват му най-хубавото от стоката си и въпреки че той оставя на мястото ѝ по една златна лира, с пренебрежение и снизхождение отвръща на поздравите им, раздразнен от тяхното „прекалено желание всичко да изглежда като че ли няма война“. Недоверчив и мнителен е дори спрямо офицерите от щаба на собствената си армия: „Маршалът уважаваше силата, историята и опита на всички народи, но дълбоко ненавиждаше онези чужденци, които се опитваха да влияят върху развитието на Турция и нейната армия. Не можеше да се очаква от двама иноверци – Сюлейман бе евреин, а Мехмед Али – немец – да обичат империята и да разбират нейните интереси така, както истинският правоверен.“

Интересен похват, който Неда Антонова често използва при изграждането на образите, е представянето на определен герой през погледа или на неговите подчинени, или на враговете му отвъд бойната линия. Преди атаката, оглеждайки с бинокъла си строената турска пехота между гривишкия редут и Плевен, Скобелев се опитва да си представи Осман паша, да разбере кое е онова, което го прави победител, да види очите му, в които се оглежда неговата душа, формата на устата му, която отразява неговия характер, жестовете му, които издават тайните страхове, надежди и пороци:

„Осман! Лице, което трудно би направило впечатление отведнъж. Очи на роден благородник. Скули на човек, способен да превъзмогне с воля и разум всякакви препятствия. Леко гърбав нос, гъсти вежди, разделени от бръчка. Аскетична, леко хищна уста. Овал – повече вглъбен, отколкото интелигентен. Тъмна брада, така добре допълваща лицето, като че бе рисувана от художник. И още? Какво още? Достолепие? Да. Прозорливост? Сигурно. Грубост? Може би. И още? (…) Обича войниците, но не ги жали и не ги забелязва, защото те са част от него самия. Има пари, но не се интересува от тях. Обича войната, но не я оправдава. Критичен вожд и верен поданик. Скромен със скромността на богатите духом. Плебей по произход и благородник по поведение. Умен противник, надежден и силен враг. Враг, който със самото си съществуване изостря у теб вкуса към победата. Недостатъчно образован за маршал, но твърде опитен и много умен. Мъж, достоен за история.“

Използването на този подход – да представи героя си през погледа на неговия основен опонент – изпълнява две художествени задачи: да избегне дидактичността на пряката авторова характеристика и в същото време да позволи на читателя да придобие информация и за личността на този, през чийто поглед е представен конкретния герой. Явно е, че и самият Скобелев притежава голяма част от качествата, които вижда в Осман паша. „Роден да бъде войник“, Осман паша се държи като такъв и по време на бойните действия, и при необходимостта да обяви капитулацията на командваната от него армия. За своите подчинени той е „точно и пълно олицетворение на шествековната мощ на империята“, те вярват, че в него „има нещо от Аллах“. По подобен начин го възприемат и своите, и естествените му врагове от представителите на руското военно командване. Тефик бей усеща тръпка в гърлото си при вида на този смел и горд човек с дълбока бръчка между веждите, с огромна покруса в погледа, изразяваща едновременно „обреченост и благородство“, а генерал Ганецки стои прав и с шапка в ръка пред ранения мушир, чувства се неудобно в позицията си да настоява той по-бързо да даде знак за окончателното си решение: „Маршалът свали сабята си и я подаде на генерал Ганецки. Тефик се разрида.“ (Според Немирович-Данченко се разплаква самият Осман – „Год войньi“, 1879 г., том 1) Бих казала обаче, че като своеобразен лавров венец за моралната му победа прозвучават думите на руския император Александър II в момента, когато връща на Осман паша сабята му в знак на признание за неговия изключителен талант като стратег и пълководец: „Поздравявам ви за блестящата отбрана, паша. Това е един от най-великолепните факти във военната история.“

В един исторически роман, чието повествование разгръща платното на военен сблъсък между две империи, водили многократно война за надмощие, белег за белетристично майсторство е умението на автора да индивидуализира своите герои, тъй като самите обстоятелства на живота им формират у тях поредица от еднакви или близки качества и навици, свързани с военния бит. И тук Неда Антонова отбелязва значителен успех. Осман паша е представен не само като стратег и пълководец, но и с някои специфични свои привички – запълва времето си с четене, опитва се да кали волята си, като спи на открито върху замръзналата земя или върви по тридесет километра пеша, без да си почива. Обикновено след трудна ситуация, лична или свързана с бойните действия през деня, той се самовглъбява, подлага на откровен и честен анализ собственото си поведение и взетите едни или други решения, като разговаря със себе си в множествено число:

„Нещастни сте, пашалар – той винаги говореше в множествено число – нещастни сте и нещастието блика от вас самите, и за да не ви мъчи, които могат да се пипнат и видят – предвождате армии, изменяте стратегии, кичите се с ордени и други висши благоволения, а иначе сте болни и не ви се живее… Но смъртта не идва, когато я викаш. Смъртта и любовта. Те все гледат да ви сварят неподготвени, за да изглеждат по-силни от вас… Вие се мъчите да им извиете врата и все не ви се удава. Защото искате да се борите с Аллах, а това е грях, пашаалар… Грях е, но той изчезва, ако вътре в себе си сте съгласни с него. Тогава става вяра. И няма нищо по-силно от грешката, превърната в убеждение. Така се открива животът и само тези открития, които човек сам е направил, само те му принадлежат завинаги. Хайде, пашаалар…“

Най-ярката индивидуализация на образа на Осман паша Неда Антонова осъществява чрез допълнителната сюжетна линия, свързана с влюбването му в полуживата българка Мария, която прибира в къщата до църквата и с която живее, когато обстоятелствата на военния живот му го позволяват. Неочакваността на чувството, подчинило на себе си целия му интимен свят, го кара да се промени като човек, да започне да се грижи за една гяурка с непознатата до тоя момент отстъпчивост и нежност като към крехко цвете – не я насилва, обладава я само когато почувства, че и тя го желае, дели хранителните си дажби с нея в най-трудните моменти на глад и болести в обсадения Плевен, свиква лекарски консулт след аборта ѝ, въпреки констатацията, че тя сама го е предизвикала, продължава да се грижи за нея като за малко дете, да я преоблича нощем, когато тя трескаво се мята в леглото, изгаряща от огън: „Той, който би могъл да има най-красивите жени на империята, да ги има с взаимността и волята им, сега се радваше на всяка сянка от радост по лицето на една малка гяурка. Омразата ѝ го забавляваше, а безсилието ѝ да му направи лошо го привързваше към нея.“ Един единствен път през тези няколко месеца Осман паша чува от устата на Мериам жадуваните думи „Обичам те!“ Невярващо, като видение той я полага върху козяка и коленичи над нея като пред божество, а когато на разсъмване пришпорва рижия си жребец („щастлив, макар и предаден“, „влюбен, та чак богоравен“), с бесен галоп преминава по улиците на града, за да „поведе към Вит своята гладна и въодушевена армия“. Животът до този момент го е убедил, че „когато Аллах отнема от някого любовта, той му дава в замяна друго“. Неда Антонова осезаемо подсилва драматизма на изображението във финалните страници на романа. Нейният Осман много добре знае, че „във войната и в любовта няма двама победители“, че „който се съгласява на война или любов, трябва да е готов да приеме поражението“. Ранен от шрапнел в крака, заобиколен от купищата ранени и убити свои войници, Осман паша вижда преобърнатата негова зелена карета със златен полумесец, висяща от перилата на моста над реката: „От полуоткъснатата полюляваща се врата висеше черен шал с жълти ресници… Шалът на Мериам… В каретата нямаше хора. Маршалът загуби съзнание.“ Силният и уверен маршал, когото всички наричат „железният анадолец“, в края на романа е видян като човек, на когото Съдбата е отнела всичко – и славата, завоювана през годините с упоритостта и жертвеността на истински войн, и любовта, която се е оказала илюзия. Съдбата обаче не успява да му отнеме достойнството на войник, който има самочувствието на човек, изпълнил своя житейски дълг. Във финалната сцена, останал прав, въпреки поканата на руския император да седне, след голямото признание за „блестящата отбрана“ на Плевен, която ще се помни като един от „най-великолепните факти във военната история“, Осман паша, почти като древен мъдрец, застанал пред обладаните от суетата на деня победители, спокойно отговаря: „Не всички дни са еднакви. Направих, каквото можах. Щастлив съм, че съм ранен.“

2.

Детството на авторката на романа „Войната свърши в четвъртък“ – Неда Антонова – минава по онези хълмове около село Брестовец, където са били палатките на Скобелевия отряд. Затова не е изненадващ възторгът ѝ, избликнал малко по-късно в нейната поема „REQUIEM“:

Зелените възвишения…
Зелени от младост сърца…
Алена кръв,
огнена кръв –
попила кръвта им завинаги…
И един бял,
безсмъртно бял генерал
витае над тях
с коня си…

Не е изненадващо и това, че почти две трети от повествованието в романа ѝ „Войната свърши в четвъртък“ е свързано с личността на Михаил Дмитриевич Скобелев. Образът му е въведен още в първата глава чрез обобщена извадка от кореспонденциите от Макгахан, Форбс и Гранд в западната преса, преведена от Талаат бей по заповед на Осман паша. Откъсът е поднесен в различен ракурс от останалата част на текста, чрез което Неда Антонова откроява важността му, превръща го в своеобразна синтезирана програма, по която тя ще изгражда представата за своя герой в повествованието, поднасяйки конкретни аргументи, които потвърждават синтезираната му характеристика:

Между многото офицери от щаба на великия княз има един, който би привлякъл вниманието ви, където и да се намира, и чието поприще е било винаги любопитно и бляскаво едновременно. Той е висок, с гъвкава, тънка и обаятелна фигура, с ясносини очи и голям, но изящен нос, какъвто Наполеон, гледайки своите офицери, търсел, когато искал да си избере генерал – и с едно доста младо лице на поручик… Генерал Михаил Дмитриевич Скобелев – завоевател и губернатор на Фергана. Трийсет и три годишен. Световноизвестен. Богат. Храбър. Суеверен. Честолюбив. И разведен. Владее свободно три европейски езика и счита за щастливо всяко двадесет и осмо число от месеца. Облича се винаги в бял мундир, язди бял кон и се гордее с Георгиевския си кръст втора степен, получен заедно с генералмайорския чин като награда за присъединяването на Кокандския край към Русия. Наричат го Скобелев-младши или втори, за да го различават от баща му, стария генерал Дмитрий Иванович. Намират, че прилича на Буланже, а го сравняват по храброст, пълководческо изкуство и достъпност със Суворов. За него казват, че вярва в три неща: народа, Бога и войника. Обича майка си, сраженията и любовта. Ненавижда мракобесието, солдафонщината и скудоумието. Има много врагове и непрекъснато ги увеличава. Във военните среди го уважават, но се боят от него и се стараят да го държат по-далече от стратегията. Войниците го обожават, следват го даже когато ги води на явна смърт и приемат за единствена своя награда да се наричат „скобелевци“…“

Показателни са размислите, които този текст предизвиква у Осман паша, защото те открояват новото, прогресивното начало в личностните качества на Скобелев: „И в Русия е като в Турция. И в Русия командирите се избират по това дали умеят да си служат добре с четенето вместо с оръжието, дали знаят подробности от историческите науки, вместо тънкостите на военната стратегия и дали са близки на царстващата фамилия…“ Според Б. Костин Осман паша дотолкова е впечатлен от качествата на Скобелев, от неговите умения на пълководец и стратег, че в последното сражение при опита да пробие руската блокада избира място, което да е далече от войсковата част на младия генерал – реката Вит. (Б. Костин, „Воспоменания врача о М. Д. Скобелева“, Москва, 1990 г.) Общото между двамата офицери и взаимното им уважение, въпреки обстоятелствата на войната, изправила ги един срещу друг, Неда Антонова подчертава чрез различни средства от началото на романовото действие до неговия финал с краткия им реален диалог на френски език, който зарежда тишината в последвалата пауза с констатацията: „Двамата вече не са противници.“

Началните страници на романа акцентуват спецификата на отношенията между висшите офицери в щаба на руската армия. Макар че Михаил Дмитриевич Скобелев все още не е зачислен в действащата Дунавска армия, участва в обсъждането на стратегията за преминаването на румънската граница през река Дунав. В хода на дискусиите по време на заседанието на военния съвет, Неда Антонова подчертава някои същностни характеристики на младия генерал, доближаващи го до личността на императора Александър II: „И двамата бяха еднакво високи, със светли очи, ярки профили и тъмноруси бакенбарди, еднакво властни, макар и по различни причини, еднакво независими, но единият по-стар и с отпуснати устни, а другият изопнат и пламенен. Във всеки случай трудно беше да се отгатне кой е самодържецът.“ Синтактичният паралелизъм, акцентуван с трикратното повторение на наречието „еднакви“, не просто доближава образите на двамата висши представители на руската аристокрация (императорът Александър II и генералът Михаил Скобелев), а бележи и началото на частичната идеализация на младия генерал, чийто образ поддържа „скелето“ в градежа на целия сюжет на романа. Категоричната позиция, която заема по време на дискусиите, откроява неговата дръзка аналитична мисъл, съчетана с добро познаване на руската история и умението му да я обвързва с философски обобщения, които прозвучават като житейски максими: „Войната изключва и човеколюбието, и лекомислието. Войната е страшна работа, но започнеш ли я, добротата става неуместна. Ако ние не ги задушим, ще ни задушат те. Гражданските теории тук са неприемливи. Човек, който обича ближния си и ненавижда войната, трябва така да разбие врага, че той да не може след тази война да започне друга.“ Интелигентният български читател добре познава тази философска позиция от творчеството на Йордан Йовков (военната му проза и особено „Последна радост“) и на Димчо Дебелянов (фронтовата му поезия и най-вече „Един убит“). В хода на разгръщането на сюжетното действие Неда Антонова непрекъснато допълва с нови елементи демократичните възгледи на Скобелев за войната като стратегия и тактика, философия и психология, дори и с необходимата дипломация, засягаща бъдещето на освободената държава: „Този, който е приел да бъде отговорен за политическата свобода на един народ, е длъжен да подпомогне и духовното му освобождение. Българите са природно надарени – схватливи, емоционални и хитри – но им трябват две неща: прозрение за бъдещето и усещане за собствената им сила. Това, за което е късно за Русия, ние трябва да направим за България – да дадем път за най-прогресивното, да го издигнем до равнището на законодател, да го укрепим там и да му помагаме безвъзмездно. (…) Мислейки за бъдещето на Русия, ние трябва да го свързваме и с бъдещето на България – но не в границите на задунайска губерния. Не! Русия ще бъде лош пример за освободените славяни, а и благородната мисия, за която Бог я благослови, изключва всякакво посегателство върху свободата и попрището на избавените.“

След неуспеха на първия щурм за освобождението на Плевен, Скобелев е единственият офицер от щаба на руската армия, който (в присъствието на негово Височество княз Николай Николаевич и негово Величество императора Александър II) открито сочи причината за поражението: „Аз лично се прекланям пред храбростта на руския войник, но да се разчита само на тази храброст е най-малкото неразумно. За никого не е тайна, че през цялото време на атаката не достигаха патрони и някои от ротите бяха принудени да отстъпят заетите позиции не само заради недостиг на муниции, но и заради невъзможността този недостиг да бъде преодолян. Смятам, че тези две хиляди и четиристотин убити войници от доблестната армия на Ваше Величество можеха да бъдат използвани по-разумно и доблестно.“

Грижата за руския войник! Тя не е просто първостепенна задача на Скобелев – да го разведри след сражението и преживените ужаси и загуби, да го снабди, доколкото това е възможно, с храна и тютюн – но и да му даде личен пример за себеотрицание в хода на самите сражения. При него няма разминаване между думи и дела. Сочейки отсрещните височини на своите войници, пред чиито погледи от умората, горещината и нажежената от изстрелите на оръдията земя, въздухът звъни, той произнася знакови и искрени думи: „…там трябва да стигнем, братя. Там. Половината ще бъдат избити, но те ще помогнат на останалите да овладеят възвишението. Това ще бъде честна и славна смърт. Турците ще ви отблъскват, но вие ще настъпите пак. Запомнете, няма да има сигнал за отстъпление. Атакувайте до последния човек, до последния куршум. Довиждане, братя. Ще ви чакам на възвишението.“ И войниците вярват на своя пълководец, обичат го, знаят, че по време на сраженията те наистина са братя и заедно с него посрещат куршумите, затова са готови да го последват навсякъде. Призивът му „След мен, момчета!... Напред, георгиевци…“ възпламенява у тях порива да дадат всичко от себе си, за да постигнат посочената цел. Защото знаят, че редом с тях неизменно ще бъде техният бял генерал, почти митологизиран и в съзнанието им, и в повествованието на Неда Антонова: „След мен, момчета… И непостижим за куршум или сабя, Михаил Дмитриевич препуска от единия край до другия, турците се целят в мълниеносно прелитащата фигура, целят се дълго и старателно, но фигурата му все остава някъде между куршумите, а същите тези куршуми, дето уж бяха предназначени за него, стигат до гърдите му, но мигом се връщат обратно и поразяват тези, които ги бяха изпратили. „Вай, Аллах!“ А обикновеният руски селянин, войникът Тишка Воробей, който никога в живота си не е слушал приказки за богатири на силни коне, но е видял на календара на отец Пимен изрисуван млад мъж върху бял кон с копие в ръка, пробождащо огромна змия, с благоговение възкликва: „Свети Егорий!...“ (руският свети Георги – б.а.).

Кулминационен момент в героизацията на образа на генерал Скобелев представляват баталните сцени по време на третия щурм за Плевен. След отказа на руското командване да изпрати подкрепление за отряда му, Скобелев решава да използва последния резерв, който има – себе си. Честен и всеотдаен като своя кумир Суворов, забележителен оратор, младият генерал се обръща с огнено слово към своите войници: „Братя, не искам да ви лъжа…боят ще бъде жесток…ние трябва да вземем отсрещното укрепление…живи или мъртви… Помнете – живи или мъртви… Аз ви обичам…много ви обичам…но ще бъда безпощаден към всеки, който посмее да спре пред врага, да се огъне или – не дай Боже! – да се върне назад… Момчета! Нашият час удари. Светът ще запомни единайсети септември и целият български народ ще благославя тази дата и ще почита вашата памет… Готови ли сте, момчета? … Отекна дружен и мощен вик.“ Изключително драматично, с дълбок вътрешен психологизъм, Неда Антонова представя обратния път на генерала и усещането му за лична вина, когато е принуден да отстъпи на врага завоюваното с толкова много кръв и жертви възвишение. Вътрешният монолог, представен чрез накъсано от много емоционални паузи слово, разкрива разтърсващата му покруса в момента на прощаването със загиналите. Най-страшен е обратният път! Съзнанието, че е повел напред хиляди, а връща назад стотици, изгаря мозъка му, кара го да напряга докрай малкото останали му физически сили, но да предаде заповедта за отстъпление и да спаси поне последните останали живи: „Бог може да ми прости хилядите загинали вчера и днес, но тези, които ще паднат от тази минута нататък, ще тежат на съвестта ми… На моята съвест… Защото всичко вече е безсмислено… Ние отстъпваме… Отстъпваме… Чувате ли… вие, дето лежите мъртви и чужди на всяко вълнение… ние сме бити…, нас ни предадоха своите … ние се връщаме, а вас оставяме тук… оставяме ви…вие единствени сте видели края на войната… Защо не паднах заедно с вас…“

В последната част на романа Неда Антонова представя генерал Скобелев в една нова позиция, откроявайки негови лични качества, които дават перспективи за пълнокръвното му бъдещо участие в живота при едно мирно време. Назначен за военен губернатор в освободения Плевен, той се изявява като хуманист и демократ с изумителни административни способности. В действията си се ръководи от максимата, че „врагът е враг, докато се сражава срещу теб“, а когато вече е победен и паднал в краката ти, „ти си длъжен да го вдигнеш и да му помогнеш да живее“. Неслучайно турското население в града му дава прозвището Справедливия.

Още в синтезираната характеристика на Скобелев в преведената извадка от европейската преса, включена в първата глава на романа, Неда Антонова полага един лично-интимен щрих в неговия образ: „Обича майка си, сраженията и любовта.“ В хода на повествованието, използвайки поредица от ретроспекции, те изяснява и уплътнява художествената представа за интима на героя си, за неговите срещи и раздели, за женитбата и развода му, за да положи върху тях яркия печат на родилата се в условията на войната любов към дъщерята на търновския търговец Никола Ранков – Зография. Въпреки усилията му да се противопостави на зараждащото се чувство в душата му, воден от логиката, че „истинският войник не бива да има семейство“, зеленото люлеене в очите на Зография и знакът на подгънатите ѝ под софата колене го разтърсват до такава степен, че го карат да разбере не само че „нещото започва“, но и да осъзнае, че „връщане назад няма“. Връзката им е усложнена от драматичните обстоятелства на войната и дълга на младия генерал към каузата, на която се е заклел да служи – срещат се, разделят се, но в края на романа публичното му признание „Аз ви обичам, Зография Николаевна!“ поражда сълзи в очите ѝ и завършва с щастлива прегръдка. Тази допълнителна сюжетна линия обогатява наситеното с много батални сцени повествование, поради което не мога да приема твърдението на Никола Боздуганов, че Неда Антонова е използвала художествената измислица „твърде произволно“, че „изменя на здравия си реалистичен стил“, като кара Скобелев да препуска с белия си кон по редута, за да търси „българката Зография“. (Никола Боздуганов, „Високият откуп за свободата“, в. „Вит“, ноември, 1979 г.). Тъкмо обратното – интимният щрих допълва и приземява романтично извисения му образ на войн и пълководец, като подчертава, че той не е някакъв студен паметник на свръхидея, а човек, на когото нищо човешко не му е чуждо.

3.

Второто издание на романа „Войната свърши в четвъртък“ от „Факел“ акцентува едно признание на собственика на издателството – Румен Леонидов: „Неда Антонова възпроизвежда не само премълчавани дотогава, а и доскоро факти, но и въвежда читателите в разтърсващи съзнанието ни подробности: поредицата от недалновидни военни решения на руския Генщаб, безкрайните боричкания за превъзходство между висшите руски чинове, безволието на Александър II, императора, който е под непрекъснатия контрол на своя брат – великия княз Николай Николаевич. Тук с изненада ще научим нещо, което не го пише в учебниците ни по история – почти през цялото време на войната руският цар е бил близо до войниците си, живял е на освободената българска територия, а не е седял удобно на престола си в Петербург.“

Прав е Румен Леонидов – от романа на Неда Антонова читателят наистина научава за Александър II Николаевич, император на Русия от 1855 до 1881 г. неща, които не ги пише в учебниците по история, като сблъсква многовековната представа на възрожденския българин за Дядо Иван с един реалистично изграден образ на руския цар – освободител, както той остава в нашата история. Всъщност присъствието му по време на събитията около Плевен през 1877 г. не е художествена измислица на Неда Антонова. Дори нещо повече – почти цялото царско семейство участва в Руско-турската война от 1877 – 1878 г. – великият княз Николай Николаевич, главнокомандващ на руската армия, брат на Александър II, както и трима от синовете на руския император, оглавяващи различни войскови части. Това е историческа истина, която доказват множество документи, както и писмата на Александър Александрович, син на Александър II и бъдещ император на Русия под името Александър III, който по време на описаните в романа събития изпраща писма до своята съпруга – великата княгиня Мария Феодоровна. В едно от тях младият Александър Александрович, командир на Русенския отряд по време на войната, споделя следното: „За голямо свое нещастие баща ми, който никога в живота си не е виждал нито едно сражение, е бил лично под Плевен по време на онези ужасни боеве и постоянно говореше за тях и плачеше. Не знам дали си е давал сметка за огромната жертва, принесена напразно и напълно безполезно, тъй като преди да щурмуват турските позиции е трябвало да предвидят и този изход. Ние всички сме уверени, че кървавата драма на 30 август е резултат от това, че са искали непременно да приключат бързо с Плевен и да го поднесат като ефектен подарък на баща ми за неговия имен ден. Искали, но не могли. Какво да кажа?! Непростимо и престъпно от страна на главнокомандващия (Николай Николаевич - б. а.) необмислено решение и без съмнение той е длъжен да понесе отговорността си пред цяла Русия и пред Господа Бога за тази отвратителна драма.“ („Из переписки царевича Александра Александровича и его августейшей супруги великой княжньi Марии Феодоровньi, 1877 – 1878 г.)

В романа „Войната свърши в четвъртък“ Неда Антонова въвежда образа на руския император Александър II във втора глава по време на заседание на военния съвет, който обсъжда стратегическите ходове на руската армия за преминаването на румънската граница и форсирането на река Дунав. Още с първият щрих от портрета му тя не само го доближава до обаянието на младия генерал Скобелев („еднакво високи, със светли очи, ярки профили и тъмно руси бакенбарди, еднакво властни, макар и по различни причини, еднакво независими, но единият по-стар и с отпуснати устни, а другият изопнат и пламенен“), но и го превръща в своего рода закрилник на Скобелев сред негативно настроените срещу него офицери от щаба на армията. Пряката авторова характеристика акцентува важни черти от характера и стила на поведение на руския император, както и неговите възгледи за предстоящата война:

„Императорът обичаше да се изразява мъгляво и натруфено, речите му приличаха на костеливи, но облечени в коприна и кадифе фрейлини от двора на вуйчо му Вилхелм, а и да се разберат тези речи бе нужно ако не изкуство, то поне опит. Приятно умен, доста образован, много интуитивен, но сантиментален, податлив на внушения, отстъпчив и понякога слабохарактерен, Александър II на младини често играел в домашния театър ролите на смели и великодушни владетели и по думите на очевидци така добре се превъплъщавал в ролите си, че Жуковски – автор на сценките и учител на бъдещия император – се просълзявал от възхищение, а императрицата майка се молела шепнешком: „Господи, съхрани го такъв за славата на Русия!“

Оказва се, че поради липсата на личен боен опит владетелят на Русия наистина е „податлив на внушения“ – лековерно приема за истина твърденията на граф Игнатиев, че „неприятелят само изглежда силен“, и че „войната се предвижда като един мощен настъпателен удар, един победен марш от Дунав до Константинопол…“ За съжаление армията на Осман паша в Плевен опровергава очакванията и на граф Игнатиев, и на Александър II, а и на целия команден състав на руската армия. Натруфената, трудно разбираема в подтекста си реч на императора като водеща негова характеристика, Неда Антонова акцентува още един път в рамките на втора глава, но и многократно подчертава в хода на цялото повествование: „Никой не можеше да знае кога императорът говореше сериозно, кога се шегува. Умен, но недостатъчно решителен, понякога той се спасяваше от категоричността на собствените си съждения и затова ги прикриваше зад една шеговита интонация, която, в случай на нужда, можеше да бъде призната за сериозна.“ Така още в началото на романа, чрез умело подбраните епитети („приятно умен“, „доста образован“, „понякога слабохарактерен“, „податлив на внушения“, „отстъпчив“, изразява се „мъгляво и натруфено“) Неда Антонова дискредитира тежестта на императорската дума в публичното пространство, и то по време на война.

Войната обаче си е война, тя много често не признава границите между аристократа-офицер и обикновения войник, а понякога поднася унизителни страдания дори и на царете. Изпитанията не отминават и Александър II, който се разболява от „стомашно разстройство“, според доктор Бодков –„резултат от прекалените вълнения по повод превземането на Никопол“, но оказало се впоследствие причинено или от гъбите, донесени на готвача от една българска девойка, или от разпространяващата се сред войниците треска. В лицето на руския император Неда Антонова изгражда един сложен, реалистичен образ и противно на очакванията на читателя – нито го „разкрасява“, нито спестява отразяването на негови качества, които му правят чест. Ако в словото си Александър II е твърде витиеват и трудно разбираем, което е знак за прикритост, то в ежедневието си на фронта в някои случаи е откровено лицемерен. С открита ирония Неда Антонова пояснява, че Негово Величество също като Николай I носи „прост войнишки шинел“ и спи без друга завивка, но за разлика от баща си се старае „това да стане известно на войниците“, защото държи на тяхната привързаност и се стреми да ги спечели „с евтини жестове“. Въпреки зле прикритото си лицемерие обаче той е значително по-близък до „войнишкия народ“ от брат си – главнокомандващия руската армия велик княз Николай Николаевич, който изпитва такова отвращение от мужика, такава „зелена неприязън“ към него, че „даже усмивката, навярно дълго репетирана в Аничковия дворец, не може да прикрие дълбоката му гнусливост“. В повествованието на целия роман Неда Антонова налага представата за огромното, външно и вътрешно изразено противоборство между двамата братя: „Николай Николаевич не обичаше императора по две причини, една от които беше, че като втори царски син той смяташе себе си за по-достоен за короната, отколкото законния самодържец, но тъй като това се определяше от Бога, а срещу Бога не бива да се роптае, Николай Николаевич можеше само да наблюдава грешките на брат си, а пред близки приятели и да го иронизира.“ Като добър психолог и белетрист, Неда Антонова използва влошеното здравословно състояние на императора, за да разкрие и една друга типична за аристокрацията черта – неговото суеверие. Високата температура и неспокойният му сън раждат видението за жени, змии и ангели с мечове, което неподвластното на волята съзнание по време на съня свързва с донесената му информация за усиленото движение на военни части в Разград и Варна. В този критичен момент, вместо по най-бързия начин болният Александър да се оттегли на безопасно място и да освободи другите от ангажиментите им към него, той изрича думи, които прибавят нова грижа на Милютин и целия офицерски състав: „Позволете ми да ви съобщя, че възнамерявам най-напред да приключа с Плевен, за което ще дочакам Втора пехотна дивизия.“ Военният министър Милютин се бои, че ако треската надвие все пак силната натура на Александър, „войната ще премине изцяло в ръцете на брат му и сигурно ще бъде изгубена“.

В писмото на Александър Александрович (синът на Александър II) до неговата съпруга от 26 септември, 1877 г., е акцентувана унизителната позиция, в която е поставен руският император, непрекъснато да слуша как офицерите ругаят главнокомандващия Николай Николаевич и неговия щаб, без да може да реагира: „Странното положение на Господаря се състои в това, че е заедно с армията, но не я командва той. И аз не разбирам как папа е могъл да издържи досега това неловко, даже неприлично свое положение.“ („Из переписки царевича Александра Александровича и его августейшей супруги велокой княжньi Марии Феодоровньi, 1877 – 1878 г.“) В романа на Неда Антонова обаче императорът Александър II в критични моменти от развоя на военните действия се намесва решително и неговата воля придобива тежестта на върховна заповед. Въпреки че все още е болен, той внимателно изслушва доклада на пристигналия граф Игнатиев за поражението, претърпяно от Гурко при Стара Загора, както и на военния министър Милютин за повсеместната мобилизация на всички войскови части на турската армия, и издава своята категорична заповед: „Болният се надигна на лакът и продума хрипливо – „Викайте на помощ Карол!“ – Техни сиятелства излязоха.“ Едва тогава главнокомандващият изпраща двете телеграми – една до Букурещ за княз Карол, а другата до генерал Тотлебен в Петербург. По подобен начин се намесва и след неуспеха на третия щурм за освобождението на Плевен. Преценил внимателно становищата на военния министър граф Милютин и на генерал Левицки за необходимостта от възприемане на нова тактика и чрез блокада да принудят Осман паша да се предаде, Александър II не само приема предложението им като най-разумно решение, но и за да им вдъхне увереност заявява, че „той лично ще поеме наблюдението над бъдещата блокада“. И удържа на думата си, въпреки разногласията както със своя брат, така и с любимеца си генерал Скобелев: „Целият месец ноември руската армия воюва под командването на две главни квартири – императорската и великокняжеската. Царят бе изцяло под влиянието на Тотлебен, а Николай Николаевич във всичко се съгласяваше със Скобелев.“ И пак Александър II влиза като победител в Плевен след капитулацията на Осман паша:

„Царят пристигна с каляската си по гривишкото шосе откъм Пордим. Блед от студа, с насълзени от вятъра очи и скреж по бакенбардите, той твърде много се отличаваше от легендарния образ на Дядо Иван. В края на града го посрещнаха гладни проскубани кучета, после насреща му излязоха сополиви окъсани малчугани и чак във вътрешността по плетовете се показаха жени и момичета, викаха нещо пресипнало и драгоманинът обясни на Негово Величество, че го приветстват с „Добре дошъл“. Александър се загърна в лейбгвардейския си шинел и благосклонно помаха с ръка към плетовете, а в съзнанието му се мяркаше угризение. Нямаше го опиянението, с което той бе посрещнат в Свищов. Тогава руската армия започна войната като победителка, а сега свитата на Негово Величество вървеше през един полуразрушен и измъчен от обсадата град, а народът с гладни зеници следеше пъстрата група на генералите.“

И не се сдържа открито да отправи укор към своя брат и главнокомандващ армията му, който е могъл да превземе Плевен още през есента, когато младият Скобелев е завладял южните укрепления, а той не му е осигурил поисканата от него помощ. Това би спестило двата месеца глад и страдания на тези хора.

Надигнал се тежко от каретата си, Александър изведнъж усеща как, преди ботушите му да докоснат земята, множеството го понася напред и той, просълзен, целува ръка на плевенския архимандрит Константин, опитва от хляба и отпива от виното, което му поднасят плевенските девойки. А високо над него, „сякаш от самото небе“, зазвучава камбана.

--------------

 

Засегнати автори: 

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.
  • Имейл адресите ще се завоалират в кода на страницата, за да се намали шанса да бъдат експлоатирани от спамерите.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
CAPTCHA
Този въпрос е за тестване дали или не сте човек и да предпази от автоматизирани спам.

Издателство "Либра Скорп" не носи отговорност за съдържанието на коментарите. Призоваваме ви за толерантност и спазване на добрия тон.

Условия за ползване на коментарите