За Анна, мечтите и пътя на изцелението

Където и да го отвее животът, бургазлията носи поезията в душата си, в кръвта си, в мозъка на костите си. Защото така повелява морето. Така повеляват и звездите. Щом си зодия Бургазлия, поезията е най-верният ти спътник.

Това ни го доказва днешната ни събеседничка Анна Чонгарска. Вдъхновена млада поетеса от Бургас, която живее в Сливен, пише за “човешката душа, любовта, контрастите, болката и пътя на изцелението” и мечтае за свое кафене-книжарница и за повече хора с чувство за хумор, защото е убедена, че “смехът спасява света”.

Роза МАКСИМОВА

---------------

Анна Чонгарска: Прекомерната емоционална дисциплина може да ограничи свободния поток на творческата мисъл.
(Интервю на Роза Максимова, в. “Компас”)

– Разкажи ни за себе си, Анна. Как се сприятели с поезията?

– Родена съм в любимия Бургас преди почти 32 години. Завърших журналистика в Бургаския свободен университет. Днес живея в Сливен, където ме отведе любовта преди 6 години. Резултатът от това са двете приказни създания – дъщерите ми Мая и Кристина. С поезията ме срещна моята майка – Златина Бахова, която е филолог, учител и писател. Точен момент не помня, но помня първия стих, който написах. Единият ми дядо почина и болката от загубата ме подтикна да пиша. Тогава бях трети клас.

– Ти си много млада, а поезията ти е много зряла. Как идват стиховете при теб?

– Пъстротата на света и живота се отразяват в мен и така идват стиховете.

– Книгата ти има странно заглавие “Оттам нататък дотук”. Как го избра? Какво е посланието на книгата?

– Избрах това заглавие, защото в стихосбирката съм събрала стихове от 2001 до 2017 година. Това в книгата не го пише, както и не съм отбелязала годините, в които са писани стиховете. Затова компилацията от стиховете е така странна и предполагам, че читателят ясно усеща контраста в стила и темите, по които съм писала. Посланието ли? Досега не се бях замисляла, но едно е сигурно – всичко е за любов и от любов. Както и това, че независимо от различията ни, всички сме хора и можем да открием себе си у другия дори когато ни се струва, че на пръв поглед сме като деня и нощта.

– Обикновено човек пише стихове, когато е преживял нещо много силно и лично. Трябва ли пишещият да се съобразява с читателя – тоест, зад емоционалната реакция трябва ли да стои емоционална дисциплина?

– Ако пишещият ще сподели творението си с публика, то той е отговорен пред нея, от тази гледна точка е хубаво да има съображение поне малко. При прекомерна емоционална дисциплина може да се получи и емоционален ступор, което е срещу свободния поток на творческата мисъл.

– Твоите стихове са доста кратки, максимално изчистени, но казват много неща – точно, ясно, съвсем на място. Какви теми са най-интересни за теб като поет? За какво си струва да се пише?

– Човешката душа, любовта, контрастите, болката, пътят на изцелението са моите любими теми. Струва си да се пише за всичко, което трогва душата и докосва сърцето, а това само по себе си е толкова относително, колкото е различна емоционалната потребност на всеки пишещ и четящ.

– Ако не пишеше стихове, как би изразявала чувствата си?

– Рисуване, музика, танц. Като изключим рисуването, което съм позанемарила, всъщност музиката и танците са актуални в изразяването на чувствата ми.

– Коя е твоята лична вселена, Анна, и кого не би допуснала в нея?

– Моята лична вселена са двете ми деца, семейството ми, стиховете, които се опитвам да създавам, вълшебният свят на книгите, с който съм израснала. Не бих допуснала до тях хора с деструктивни намерения или нагласа, негативизъм, лицемерие

– Кое не ти дава мира?

– Липсата на справедливост.

– Имаш ли си златно правило, което следваш и което не те е подвело никога?

– Може би това да правя каквото чувствам, че е правилно и да става каквото ще. Но също така считам, че всяко правило си има своето изключение.

– За какво мечтаеш, Анна?

– В личен план мечтая някой ден да имам книжарница – кафене, където да бъда приветлив домакин и където освен за книга и кафе хората да откриват себеподобни, с които да обменят себе си. Иначе си мечтая за повече хора с чувство за хумор, защото смятам, че не нещо друго, а точно смехът спасява света.

– Направи подарък на читателите на вестник “Компас” – стихотворение например...

– С удоволствие.

* * *

 – Моля те, изплети ми приказка!
– Как така?
– На ей така – като одеяло,
да се завия с нея
и да се стопля в нощта.
Вземи невидими нишки любов,
за да зашиеш думите,
а те да се вплитат една в друга
като преплетените пръсти
на двама влюбени.

И тя му заплете приказка
на лунна светлина,
той зарови пръсти в косите й.
Целият свят замлъкна,
за да се чува само
сърцебиене,
дихание
и шепот.
Тогава всичко стана
достатъчно.

---------------
Интервюто е публикувано във в. “Компас”.
---------------