Токата и фуга (първа част)

Токата и фуга
разказ
(първа част)

– Пета позиция! “Фондю”, по четири накръст, почни!

Валсът попива в стените на малката зала. В огледалата се отразява ритмичното движение на колене и глезени. Съсредоточени лица, които упорито се мъчат да синхронизират неокършените още крака с ритъма на старото очукано пиано.

– Достатъчно! С другата ръка се залови! Към станкáта, към станкáта се обръщай! Отново същото. Пета позиция – и раз!

Широката черна пола на Лена, описала кръг при завъртането, отново послушно поляга в меки вълни. “Новите” неотстъпно я следят с очи, нагаждат движенията си според нейните, хвърлят поглед и към огледалата. Лена, естествено, не ги оставя без надзор – от време на време поправя нечия вдървена стойка, омекотява някоя силно опъната ръка.

– Не, моето момиче, не изпъвай толкова лакътя; ръката трябва да бъде мека и грациозна – ето така. И не я вдигай много – да бъде на равнището на рамото. Сега е добре... Да, така я дръж... Само че не бива да пада... Я да ви видя и вас сега... Всичко е хубаво, моето момче, само че корпусът ти е мек... Стегни се и се изправи... Да, добре е, само не се изпъчвай толкова – все едно, че имаш книга на главата си. Запомнете, много важно нещо в танца е стойката. Как ще ми играете “ча-ча” и “сиртаки” с тия свити рамене? Изправени ви искам.

Надя и Валери разменят усмивки под мустак. Права е, разбира се. Нали на фестивала на политическия танц журито се беше изказало добре за стойките на хората от състава: “Личи си,че са играли екзерсис.”

– Наредете се в три редици. Старите отпред, новите зад тях. Да гледат и да се учат. Започваме с “ча-ча”.

Звуците, макар препъвани от изпотрошените клавиши, са темпераментни, кубински. Седемте момичета в черно разглобяват ставите си пред огледалата. Плавните кръгове на ръцете им се повтарят над пъстър парад от демоде блузки и миниполи. Мъжете, като най-скромни, съставят последната редица. Старите танцьори са в установеното репетиционно облекло – червена блуза и черен панталон, новите са измъкнали от гардеробите си избелелите джинси и тениските с надписи “Би Джийз”' и “Ийгълс”.

След “ча-ча” идва ред на “Албена”. Ни помен от темпераментните кубинки. Главата е леко наведена встрани. Ръцете пръскат полски цветя, махат за сбогом. С финалните акорди замира и движението на пъстрите редици. Лена се усмихва,бързо и някак присмехулно:

– Изморихте ли се? Хайде, починете малко, пушачите имат време за по една цигара. Новите са свободни... Да не забравите, в четвъртък пак имаме репетиция. Лека нощ!

Заличката опустява. Пушачите се скупчват в коридора до стълбището.

– Исе, ела да видиш каква блузка си купих.

Големите сини очи на Мира сияят. Искра още от пръв поглед е харесала това иначе своенравно момиче, пъргаво и несвъртливо, същински живак. Хванати за ръце, двете изпълват коридора със смях и бързи стъпки. В съблекалнята е навалица, новите, порядъчно изморени, се увиват в топли шалове и едни след други се измъкват в посока към мартенския студ по улиците.

Мира разгръща блузата.

– Виж, нали е хубава? От “Детмаг” си я взех.

Искра щипва непокорното Мирино носле.

– За такова хубаво близначе как няма да се намери блуза в собствения му магазин!

Искра и Мира, макар че се познават отскоро, се обръщат помежду си на “близначе”. И който се усъмни, че са близначки, бива атакуван незабавно:

– Я ни поразгледай! Можеш ли да различиш коя коя е?

Две лица, предизвикателно усмихнати, се лепват едно до друго. “Неверникът” вдига ръце – как ще може да ги различи! Мира – руса, бяла, със сини очи и тясно лице, Искра – по-висока, с кестенява коса, обло лице и кафяви очи. Приликата е абсолютна!

Една от новите ги подкача:

– Ами като сте близначки, защо сте различни по цвят?

Мира си има готов отговор.

– Родила съм се последна, та не е останала боя и за мене.

И отново към Искра:

– Исе, ще те изчакам, и без това не ми се връща сама. Хайде да ми

покажеш “Албена”.

Двете излизат във фоайето. Мира схваща добре стъпките и след няколко показвания се опитва да изиграе всичко сама.

– Исе, моля те, гледай как го играя и ме поправяй, където трябва.

Мира уверено започва, но след втората фигура спира:

– Ами сега как беше?

– Повтори последното още веднъж и след това е стъпката назад.

Искра следи Мира, но вижда себе си от преди една година – как с пот на чело повтаря стъпките и се ядосва,че не излизат; после, в къщи, когато всички са излезли, повтаря още и още пред огледалото. Всеки е минал по този път.

– Мире, можеш ли да си представиш, че Валери и Силвия са били такива като новите сега? Боева е трябвало специално да тренира с тях, за да ги окърши.

– Коя е Боева? Предишната ръководителка ли?

– Да, тя. Много сербез беше. Каже ли се “Лилия Боева”, значи – страшна дисциплина и стегнатост. Някой път така е викала, че сме настръхвали. Обаче бяхме образцови... И винаги нагласена, модерна – няма да я познаеш на колко години е.

– Хайде, момичета! – Надя хвърля цигарата. – Време е.

Гласът на Лена се извисява в коридора:

– Мъжете за “сиртаки”! Побързайте! Хайде, вече тече...

Волни и широки движения, гордо изправени глави.

– Виж Валери – шепне Искра. – Винаги е такъв, като танцува – има си физиономия.

Той уверено води редицата; като че ли се вслушва в себе си и доволен се усмихва на нещо.

Лена пляска с ръце.

– Спрете! Върнете от началото! От влизането на солистката искам да го изиграете по-живо. И пак забучихте глави в пода! Ще накарам да нарисуват нещо на тавана, та да го гледате. – В тона й се промъква смешлива нотка: – Като идете на фестивал, журито е на балкона и няма да ви гледа само косите. Вие имате и физиономии, трябва да ги покажете, че сте хубави.

Зелените й очи, леко присвити, оглеждат танцьорите, отбелязват грешките. Тя е отскоро ръководителка, но старите я познават от по-рано, когато е водила екзерсиса при Боева. И са на “ти” с нея, докато новите официално се обръщат с “другарко Кирова”. От това авторитетът й не губи.

– Наде, превърти ролката, ако обичаш. Готови за “модерния”!

Четирите тройки, застанали в “модерни” пози,се полюляват под отсечения, бодър темп на интродукцията. Барабани – влизат предните две тройки. Няколко такта от пронизителната, незаглушавана мелодия – влизат другите две тройки. Темата, настойчива и жизнерадостна, увлича крака във висок батман, размахва ръката, мята буйно косата. “Ние сме млади, весели, гъвкави – ето ни!” Не можеш да устоиш на този танц, очите мятат дръзки искри. Ударният съпровод те кара да разкрепостяваш тялото си. А всъщност танцът е много лесен – Искра го научи за три репетиции. Хвърля поглед към Мира, очите им се срещат и се усмихват. Да, преди време и Искра седеше отстрани внимателно наблюдаваше, улавяше детайли. Докато дойде време да го играе на сцена. Сегашната репетиция е също подготовка за сцена – предстои концерт. Затова Лена е по-взискателна от друга вечер, връща един и същи танц по три-четири пъти.

– Е, за днес стига толкова. И в четвъртък да бъдете точни – в седем и половина. Лека нощ!

Искра и Мира се обличат бързо, но Надя е по-бърза. Изчезва с едно “лека нощ, че имам да чертая един проект”.

– Виж го Надето какво е жилаво! Цял ден е на крак, ама ще чертае и сега, посред нощ! – Искра съсредоточава вниманието си върху сложните възли на шала. – Готово. Сега да вдигна яката и ставам цял разбойник – само револверът ми липсва. Близначе, готова ли си?

Двете “близначета”, изпратени от едно колективно “лека нощ”, се спускат стремглаво по стълбите. Свежата, пречистена от студа вечер ги плиска с пълни шепи вятър. Хванати плътно под ръка, те вървят в посока към “Александър Невски”. От време на време Искра се обръща да види луната – седефено копче върху тъмносиньо кадифе.

– Мире, виж колко е хубава луната. Да й се ненагледаш!

– Тя както се е оцъклила, ще има да ковем клинци тая нощ.

Практичната както винаги Мира. А луната привлича Искра като магнит. Може с часове да я гледа и няма да й се насити. Познава я всякак – и в първа, и в последна четвърт, бяла като сега и червена, когато през юли възлизаше бавно над морето в незабравимите лагерни вечери край Мичурин. Колко далече остана това време...

– Исе, твоят тролей май се задава. Ще те изпратя до спирката.

Покровителство ли е това от страна на Мира? Не. Просто един приятелски жест, ненатрапчив, топъл. И Искра го е правила, защото се е привързала към това мъничко, русо свое близначе, което не избухва, не й противоречи и въобще не е тази същата своенравна Мира, от която се оплакват учителите в техникума. Двете се целуват за сбогом.

– Хайде, чао и приятен път, Исе. Обади ми се утре да ходим на кино.

– Добре, близначе, към обед ще ти звънна. Чао.

На третата спирка Искра оставя тролея да продължи самичък. Вечерното осветление слабо прониква през клоните на кестените, но те не могат да задържат танцуващите снежинки. Последен мартенски сняг – безшумна и печална радост. Искра върви по тъмния тротоар, а снежинките упорито и безмълвно заличават стъпките й.

В антрето я посреща звън. Кой ли може да бъде по това време? Часът е десет и половина.

– Ало, Искра? Изтрепах се да те търся. Къде скиташ?

Обидено-нападателен,даже малко господарски тон.

Тя усеща как ушите й се сгорещяват. Така е винаги, когато някой успее да я ядоса. Отговаря с външно спокоен глас:

– Къде скитам ли? Знаеш, че във вторник имам репетиция. Или трябва всеки път да те предупреждавам един ден по-рано?

– Ей, ти пък веднага се наостри. Какво толкова съм казал?

– Не си подбираш думите, Милене. Кажи какво има.

– Искаш ли утре да ходим на дискотека?

“Откога Милен е започнал да ходи по дискотеки?”

– Добре, утре съм свободна. Къде?

– Нека да се видим, тогава ще решим. В шест часа на нашето място, нали?

– Окей!

– Ало... Исе, да не забравя, нали имаш учебника на Пирьов? Донеси ми го утре.

– Разбира се.

– Нещо не го казваш много убедително.

– Ами, неубедително! Утре ти го връчвам. Чао!

– Чао!

Туйто. Ужасно е, значи, че твоето отсъствие може да попречи на уважаемия млад аспирант да се снабди навреме с учебника. Възхитително!

Милен... Внимателен и коректен на всяка от редките им срещи (“имам да чета, Исе, нямаш представа колко ми е напрегнато”), два-три пъти я заведе на театър, веднъж на гости у приятелско семейство и все пак...

Някъде около парка профучаха две пожарникарски коли. Тревожният сигнал подплаши тишината (“живеем на тиха улица в центъра”, обичаше да казва майка й) и остана да висне, похлупен от небето. А може би беше заседнал в мозъка й – Искра не можеше да разбере. “Нали имаш учебника на Пирьов. Донеси ми го... Къде скиташ?” Да беше Мира на нейно място, веднага щеше да го среже: “Не съм ти жена, да ме разпитваш по тоя начин!” Искра не обичаше караниците. “На трета среща подред – първо за учебника... А аз все го забравям!” Изсмя се беззвучно – ако може, ще му услужи, но да не си въобразява, че го прави заради черните му очи. Той има зелени очи, но така е приказката. Фразеологично съчетание, както учи граматиката на Андрейчин. “Хайде пък и аз къде се отнесох! Сега ще взема да търся и екстралингвистичната обосновка на термина. Само това липсваше...” Изсмя се, този път на себе си. Сега е важно да се намери учебникът, великият учебник, заради който утре господин Милен ще я удостои с височайшето си присъствие. А, къде е пък сега? Да не са му поникнали крилца? Не, ето го къде си подава носа. Хайде, дражайши, да скочиш в чантата ми! Сега вече сме готови за утре и можем да спим с чиста съвест.

Искра се позабави в банята, за да разреши косата си. Четкаше енергично, усещаше прилив на свежест към главата и това я ободряваше допълнително след хладкия душ. Странно, въпреки усилената репетиция не се чувствуваше никак уморена – напротив, физическото натоварване й действуваше отпускащо. Розовото й отива, нарочно си купи тази хавлия. Вчеса косата си на една страна, на друга, бухна я. Казвали са й, че прилича на италианка. Може би има нещо вярно.

Особено хубаво е да се оглеждаш вечер преди лягане. Така, на фона на “Италианско капричио”. (Отгоре живеят едно семейство меломани.) Ако човек е с по-развинтена фантазия, може да си представи, че е италианец и е в Капри. “Защо пък в Капри? Вероятно заради “капричио”. На това му се казва “народна етимология”... Е, стига вече граматика. Хайде в леглото!”

Уличната лампа е отпечатала на тавана широка светла ивица. Плътните пердета кротичко се гушат в двата края на прозореца – Искра обича да я буди утринната светлина.

Вън покривите намятат прозрачни, пръхкави шалове.

* * *

– Значи, днес за втори път си на дискотека? Не ти ли омръзна?

– Милене, Милене! Откога забрави,че УКЕВ-ът е дискотека само от

време на време?

– Нали има винаги музика?

– Ама не се танцува винаги, там е принципната разлика. Ако си забравил, да ти го разшифровам – “Университетски клуб за естетическо възпитание”.

В тона на Искра се промъква леко раздразнение.

Модната риза на Милен се откроява в зеленикавия полумрак. Както винаги – добре облечен. Сандвичите, току-що извадени от скарата, димят.

– Защо не ядеш, Исе?

– Чакам да изстине малко. Не обичам да ям горещо.

– Ясно, страхуваш се да не хванеш рак на хранопровода.

Иронията в гласа му е най-малкото неуместна. Защо разваля физиономията си но тоя начин?

– Много си лют. Да не се е закучило нещо с твоя ръководител?...

Първо си сдъвчи хапката и после ще ми кажеш.

Милен преглъща с усмивка (по-човеколюбива от предишната).

– Ходя вече пети път и все не го улучвам. На катедрен съвет бил,

в командировка и не знам още къде... А съм се замъчил с едни никакви учебници. Дано твоят ми помогне. Носиш ли го?

Този път е ред на Искра да се усмихне (добре че Милев не я вижда!)

– Ето ти го и внимавай, че е скъпоценен.

Последната дума потъва в неистовия рев на някаква дискогрупа.

След миг избухва познат ритъм. Искра вече не я свърта на място. Милен става.

– Да потанцуваме малко?

Има мелодии, които сами те увличат към дансинга. Искра се чувства желязна струна, която ритъмът-магнит отклонява ту на една, ту на друга страна, вмъква се в нея и я кара да трепти с неговите вълни. Срещу нея Милен танцува сдържано и като че ли малко безразлично. Или ще се танцува както трябва, или няма да се танцува! И тя се впуска без остатък във вихъра, импровизира, вмъква даже фигури от “модерния”... Учудено-одобрителен поглед от Милен:

– Страшна пластика!

– Нали за това отидох в състава!

Звуците се удрят в ниския таван, връщат се обратно и проникват: чак до костите. Светло – тъмно, светло – тъмно... Разкривени черни силуети, тълпа, хваната в безизходен плен. Мрак – и след секунда нов откос светлина, нови разглобени фигури, отправени в нови посоки. И подземният, почти инфразвуков тътен на барабаните, сякаш направо от джунглите на черна Африка... Няма ли край тая ролка? Краката вече са уморени (“Добре че си взех удобни обувки!”), но как да спреш при тия вдъхновяващи мелодии? И друго ценно нещо беше придобила Искра от състава – умението да се вдъхновяваш от музиката. “Музиката трябва да ви говори, трябва да я чувствате, иначе нищо няма да излезе от танца.” Припомни си Боева, малко дрезгавия й глас, който понякога се извисяваше застрашително. “Разбира се, че е така. И въобще, когато обичаш танца, трябва да обичаш докрай.”

Дискоджокерът обяви пауза. В момента, когато изрече думата “пауза”, Искра срещна погледа на Милен. Гледаше я с леко присвити очи, потъмнели и бляскащи в полумрака – поглед, едновременно съсредоточен и унесен, от който Искра усети да й прималява. Милен сложи ръка на рамото й.

– Хайде да сядаме. Ти май доста се измори.

“Ако продължи да ме гледа така, ще ми стане лошо.”

– Какво има? Защо ме гледаш така?

Същият поглед, придружен от странна усмивка.

– Да видя колко ме обичаш.

“Глупости разправяш, Милене.” И на глас:

– Е, и? Видя ли нещо?

– Видях много неща.

– Да ги чуя.

– Не е подходящо мястото.

Искра се разсмива с глас.

– Ще ми ги кажеш после.

“Искаш да си играем на криеница? Добре.”

Чувството, че Милен ще й иска нещо, не беше я напускало нито за минута. Говореха все за дребни неща, гласът му беше спокоен и все пак напрежението стоеше тук някъде, скрито, но готово всеки миг да изскочи като освободена пружина.

– Добър вечер. Да не ви преча?

Млад субект с внушителна брада и учтиви маниери. Милен се оживи:

– Донев, къде ходиш толкова време? Ела, сядай. Ето, запознай се, приятелката ми Искра.

– Приятно ми е, Донев.

“Подава ръка като някой епископ.”

Докато се ръкуваше с него, Искра улови моментална размяна на погледи – въпросителен на Донев, на който Милен отговори с едва забележимо присвиване на очите и отрицателно поклащане на глава. Всичко трая една секунда. На Искра й се стори, че това се отнася за нея. Какво искаха да кажат с тази пантомима? Почувствува как я обгръща някаква тъничка хладна черупка. Тя виждаше този Донев за пръв път, но името й беше някак познато. Беше чувала Милен да го споменава. Сигурно е онзи завеян негов приятел, който неизвестно защо се развявал из арабските страни и изживявал всевъзможни приключения.

– Милен ми е споменавал за вас. Голям пътешественик, казва.

Донев обтегна пренебрежителна физиономия.

– Ами, какъв пътешественик! Две години в Мароко и то добре че се върнах жив и здрав. Веднъж там без малко да ме заколят. Милен не ви ли е разказвал?

– Не е.

– То е цяла история. Даваха някакъв гангстерски филм и аз съм се замъкнал. Седя на третия ред и дъвча дъвка. И около мене дъвчат, ядат семки, плюят. Добре че там в кината няма балкон, иначе представяте ли си да плюят от балкона?

Той запали цигара. Ужасно остър пушек. Искра се задави и закиха.

– Гошка, какви боклуци си почнал да пушиш?

– Френски боклуци, Графе – “Житан”. Малко са силнички, обаче ми харесват.

Паузата беше свършила. Блуз, втори, трети.Донев продължаваше:

– И така, седнал съм и си дъвча. Някакъв тип отдясно се пресяга

и ми подлага шепата си – иска и той. Обяснявам му криво-ляво,че нямам повече – той не си маха ръката. Побутнах го малко, той взе да ръмжи. Моля го пак да не ме закача, а той измъкна един бръснач и скочи върху мене.

– Ама хубаво те е резнал, Гошка – обади се Милен.

– Интересното беше, че и оня гангстер на филма го нападнаха по същия начин. Ето, вижте, белегът си стои.

Действително в брадата му се белееше доста дълга рязка. Искра настръхна.

– И коя година е било това?

– А, отдавна беше – преди шест години. И съм се зарекъл вече за нищо да не се закачам и да не се бия.

Искра се усмихна едва-едва и подхвърли невинно:

– Съвсем за нищо? Даже и за някоя хубава арабка?

Щеше й се да разбере що за човек е този Донев. Не можеше да се каже, че е красавец – с тая брада беше по-скоро екстравагантен. Доста жени биха се поувлекли, но Искра подушваше нещо не в ред.

– Хубава или не, все едно. За жена пък най-малко бих се бил. Никаква благодарност после.

– Прав си, Гошка, тук с тебе сме на едно мнение.

В продължение на пет секунди Искра усещаше, че сърцето й бие едва ли не в ушите – толкова шумно го чуваше.

“Виж ти – завеяният му приятел! Значи и заради мен Милен не би се бил. Браво, Графе!”

– Внимание! Със следващата песен поздравяваме всички дами!

– Ех, че любезност. Милене, ще разрешиш ли да поканя дамата?

“Още малко, и ще се разболея.”

– А, не възразявам. Ако тя иска...

– Може ли, мадам?

Искра пое дълбоко дъх.

– Благодаря, уморена съм.

“Станах и “мадам”. Надявам се, няма да последва “маце”!” Облегна се назад и взе да си играе с верижката на чантичката. Тази мелодия й беше позната. “Днес ми върви на познато! А откъде я знам? Откъде?...” Често й се случваше така – види нещо познато, а не може и не може да се сети къде го е виждала за пръв път. Къде? Къде? Повтаряше мелодията наум и се мъчеше да я свърже с нещо... Да! Точно така! Беше в началото на септември, една от първите репетиции, може би и първата. Някой беше пуснал магнетофона, чуваше се далече в коридора. Искра отиваше към залата и на вратата видя Огнян. Тогава не го познаваше. Изгледа го право в очите. Един миг се гледаха, после тя отвори вратата и влезе. А тази мелодия звучеше непрекъснато.

Искра подпря главата си с ръце, лактите облегнати на масата. Не биваше никой да вижда лицето й. Усмихна се със затворени очи. Тогава без малко щеше да се провикне: “Ей, момичета, да знаете какъв индианец седи пред вратата!” Може би трябваше да го направи – ей така, за по-весело. Но защо си го спомня, когато това няма никаква връзка с Милен, с този Донев, с нея самата... А мелодията?

Отново се облегна назад. Те си говореха нещо. Милен се наведе към нея:

– Исе, почина ли си? Искаш ли да потанцуваме? Бавничко е, няма да се умориш.

“Ако стана сега, Донев ще се засегне, въпреки че това малко ме интересува.” Но не стана.

– Разглобена съм, Милене. Друг път ти обещавам цялата си вечер.

– Добре. Само че помни какво си ми обещала.

“Милен може да се е обидил. Но не мога. Не искам да ме докосва никой сега.” Стана й хладно. Наметна се с палтото и се сгуши под него. Донев обясняваше нещо, Милен възразяваше. Тя се беше загледала в отсрещния ръб на масата. Когато беше малка и се втренчеше в нещо, дядо й я стряскаше: “Не гледай така, ще събориш на дявола къщичката.” На малката Искра й дожаляваше за дявола и за да не му събори къщичката, отместваше поглед. “Глупаво дете. Съжалява ли се дявол? Пък може и да се намира кой да го съжалява... Случва се и в най-добрите италиански семейства, както казва близначето.”

– Да вземем да се вдигаме, а, Милене? Вече ми се спи, много съм уморена от днес.

– Така е, който ходи на две дискотеки в един ден...

Искра беше забравила дори, че днес в “прозореца” бяха заедно с Таня в УКЕВ-а. Овладя се да не му каже: “Ама че си злопаметен!” и щеше да бъде права. С какво толкова го е раздразнило нейното ходене в УКЕВ-а? “Отсега нататък ще има да взима – да му казвам аз къде ходя...”

Вън не духаше, но беше мрачно. Небето се беше прихлупило ниско като ушанка. Донев се сбогува и изчезна. На Искра й поолекна. Вдигна глава към Милен:

– Не е късно, искаш ли да минем през центъра?

Милен я хвана под ръка и тръгнаха. Вървяха по “Раковски”. Хора излизаха от театрите. Коли минаваха. Порядъчно осветено, порядъчно шумно. Но Искра почти не чуваше този шум.

* * *

– Брат ми, къде са нашите?

– Ще си дойдат, няма да избягат.

– Питам те сериозно.

Бойко се прозя.

– Отидоха у чичо Ангел, има рожден ден. А ти каква си такава кисела?

Искра на свой ред се прозя.

– Спи ми се. Можеш ли да намалиш звука?

Бойко стана и я измери отвисоко.

– Спи ти се, ама скиташ по цели нощи. Пак ли с Графа?

Отиде в кухнята.

Чешмата забръмча и запръска.

Тоя Бойко! Кисела била... Днес като никога се е прибрал по-рано и си пуска сърцераздирателни парчета. Хлапе. Вместо да седне да учи за матура...

Чешмата още шуртеше. Искра надникна с едно око – брат й, със запретнати ръкави, търка ли, търка нещо в умивалника?! Тя се приближи полека. Аха, решил е да става примерен. Това, което така ожесточено мачка, е бялата му риза. Горката!

– Къде ще ви водят утре?

Бойко изпусна сапуна.

– Ух, каква си! Ходиш като котка... Ще ни водят на някакво тържество. Искат ни в пълна униформа.

Бойко и униформа!

– Щом си се заел да переш, поне се и острижи. Я си виж кечето. Обаче те предупреждавам, че ризата няма да изсъхне до утре. Вън е влажно.

– Голяма работа! Като я сложа на парното – и готово.

Искра се разкикоти.

– И до утре ще стане на ребра, а нямаш време да я гладиш, брат ми. Трябваше да се сетиш по-рано.

Детски акъл. Такива са му всичките работи – все в последния момент.

– Дай поне да пия вода.

Изпи на един дъх чашата. Странно – винаги, когато вечер се връща уморена отнякъде, й се пие вода и нищо други – нито швепсове, нито сиропи. Чувстваше се разнебитена. Седна до магнетофона и го намали още – Бойко имаше навик да го пуска безобразно високо. “Утре трябва да си поискам лекциите от Вера. Вече ще ми трябват...” Главата й се унасяше, стана й топло. Струваше й се, че сънува музиката, която тихо излизаше от допотопния магнетофон. Чу гласа на Донев: “Заради жена не заслужава да се бия” – метален, подигравателен. Не, не беше неговият глас, а на Милен. На Графа. Искра се сепна – нямаше никой. Затвори плътно клепачи, преброи до три и ги отвори. Погледна часовника – спрял беше. Запъти се, или по-скоро повлече се към стаята си. Легна и се опита да заспи. Очите й се затваряха, но не можеше да си намери място. “Утре чаршафът ми ще бъде на хармоника.”

На вратата се почука.

– Да.

Влезе Бойко.

– Исе, да не ти е нещо лошо? Одеве беше заспала на креслото в хола.

“Малкото ми рошаво братче.” Всъщност само на години е малък, а иначе е доста висок. В тъмното се вижда само върхът на носа му и Искра си припомня детския му прякор – Буратино.

– Нищо ми няма, Бойче. Графа ме ядоса.

Бойко присяда до нея на леглото. Палците му остават затъкнати в колана.

– И ти го ядосай. Връщай си. Няма само тебе да ядосват. И какво ти каза?

– Нищо. Заяжда се с мене.

Наистина Милен не й беше казал нищо обидно. Просто с цялото си държание я беше ядосал. Граф! Кой ли го е кръстил така? Само изгледът му е графски, а иначе... Бойко няма да разбере. Момче е и при това гимназист. Главният му принцип е: “На всеки шамар връщай два!” И си е патил от това. А Искра така и не се научи да се бие.

Уличната лампа свети ослепително. Пердето, както винаги, е дръпнато встрани и в стаята е светло. Сега Искра вижда добре лицето на брат си. “Как ме гледа само...” Протяга ръка и разрошва косата му.

– Легни си, Бойче. Вече е късно. Колко е часът?

Бойко обръща часовника си към прозореца.

– Единайсет и половина е... Исе, ти наистина ли харесваш Графа?

Това е в маниера му – от такива въпроси не можеш да се отървеш. Не е престанал да я гледа внимателно, право в очите. Искра въздъхва.

– Защо, ти не го ли харесваш?

– А ти харесваш ли го?

– Е, може би... Не знам.

– Защо да не знаеш? Хубав мъж е.

Искра се усмихва едва.

– Разпитваш като инквизитор, Бойче. Хубав е, наистина. Харесва ми по външност.

– А по характер?

Гласът на Бойко е настойчив, сякаш казва: “3нам, че не го харесваш, и на мене не ми е приятен.” Може би е прав.

– Защо въздишаш, Исе? Значи не го харесваш?

– Не знам, Бойче. Ще видим по-нататък. Хайде да спим, че е късно.

– Лека нощ, Исе.

– Лека нощ, Буратино.

– Малвина такава!

Оплезва се на шега и изчезва зад вратата. След малко една шумна въздишка на пружините потвърждава, те Бойко се е гмурнал със скок в леглото като истински спец-плувец.

Единайсет и половина. Два тролея се разминават. Искра ги чува в просъница. Навярно са “единици”. А може и да са “четворки”. Едната отива към университета, другата се връща. В гимназията, когато се заговори за кандидатстване, Искра беше казала на една своя позната: “Само едно ми е проблемът – като ме приемат, каква карта да си извадя, за тролей или за автобус. Чудя се с кое ще ми бъде по-удобно.” И автобус “деветка” минаваше покрай университета по пътя си между “Борово” и другия край на... не на света, на града. Нейната позната беше взела това за хубава шега, а Искра го каза колкото на шега, толкова и сериозно. Просто беше уверена, че ще я приемат. “А майка до последния момент не вярваше... И като ме видя трета в списъка, краката й се подкосиха и трябваше да седне. Бях сигурна, че ще ме има точно в този списък. Такова нещо не се случва всеки път.”

Искра се обърна надясно и се сви, с колене чак до брадичката. “Като пет пари в кесийка.” Вече заспиваше. Погледна с едно око навън. Тъмнокадифеното небе се топеше.

(продължава...)