“Само с две думи и един въпрос”

Пред мене е кратка дописка под горния надслов, публикувана във в-к “Работническо дело” от 17.ХІ.1987 г. Помня много добре повода, по който я бях написал и при вида й днес всичко оживява до най-малката подробност. Беше толкова странно и абсурдно, че не само днес, но и тогава, човек с нормална логика трудно можеше да си го обясни.

Провеждаше се събрание на Първичната партийна организация, на която аз, като завеждащ Детско отделение, бях определен да изнеса отчетен доклад за организацията и работата по детското здравеопазване. Много добре съзнавах, че партийното събрание не може да реши нито един от проблемите на Детско отделение, но, в духа на съществуващата практика, партийното събрание трябваше да изслушва, по предварителен план, информация за работата на звената, където партийните членове са служебно заети. Счетох, че ми се предоставя възможност да запозная “аудиторията” с решените и нерешените проблеми на детското здравеопазване и трудностите, които ги съпровождат. Някои здравни работници бяха убедени, че да се работи в Детско отделение е лесно – пациентите са малки, а имат и майки – придружителки, които помагат. Имах повод да дам някои разяснения. Щях да се възползвам и от присъствието на Главния лекар, по това време д-р Минев. Щеше да присъства и секретарят на Първичната партийна организация д-р Христо Найденов, както и други, които към колектива ни имаха административни и обществено политически ангажименти. Затова не се отнесох формално към поставената ми партийна задача и старателно се подготвих за събранието. След доклада ми станаха оживени разисквания. Зададоха се и много въпроси, но председателят на събранието прецени, че то се протака непредвидено и когато ме покани отново на трибуната, предупреди: “Само с две думи и на един въпрос!”, въпреки че бях решен да не “отбивам номера”. Как трябваше да постъпя? Не можех да изчерпя всичко “в две думи”, но ако не се съобразя с предупреждението, ще постъпя недисциплинирано. До такова положение не би се стигнало, ако събранието беше по-добре подготвено и ако избраният да го ръководи не си превишаваше правата: сам без гласуване да “регламентира” колко време да продължи всяко изказване, в конкретния случай – моето, и на колко въпроса от зададените трябва да отговоря.

Описаният случай не беше единствен при нас, а едва ли нещата стояха другояче в останалите първични партийни организации. Наблюдавал съм – навярно и читателят! – как председател на партийно събрание, пък и не само на партийно, с намерение да предизвика по-оживени разисквания след изнасяне на доклад, започва да подканва слушателите да се изказват, като им подсказва какви въпроси да засегнат, преповтаряйки цели пасажи от изнесения доклад. Сякаш той е най-компетентният. Той пречи и на онези слушатели, които желаят да се съсредоточат и да направят изказвания. Ами, ако те не засегнат въпросите, които им е подсказал председателят на събранието? В други случаи изказванията текат непровокирано, но председателят се впуска надълго и нашироко, вместо да дава думата, да прави анализ на всяко изказване. Разбира се, намеренията му са благородни, но освен, че се губи много време, разсейва вниманието на останалите присъстващи. Някои даже се смущават, ако председателят не им хареса изказването. Има и трети вариант. Председателят на събранието буквално заставя някои от присъстващите да станат и да се изкажат, без те да са пожелали. Нима той има тези права? Подобен подход изостря атмосферата на събранието.

Самото събрание не бива да се отнася формално при избор на председател. А получилите това доверие – да не забравят, че не са и не могат да са над събранието, което е висш орган на организацията.

Не зная дали ще се намери член на обществена, партийна или административна организация, който да не е бил свидетел на подобни случаи и да не си е задавал въпросите, които вълнуват и мене. Това, че аз реших да ги поставя публично, съвсем не смятам за кой знае какво геройство или заслуга: все някой трябва да постави на обсъждане тези въпроси, ако искаме да последват положителни промени. И, о Боже, сякаш гръм от ясно небе падна, когато стана известно, че дописката ми е публикувана и то не къде да е, а в “Работническо дело” – органа на ЦК на БКП. Из поликлиниката плъзна новината, че д-р Цонков е дръзнал да критикува... кого? Представяте ли си – Първичната партийна организация, въобще Партията! Как можа! Как си го е позволил? Кой е той? И за случилото се вече са научили в ОбК на БКП. Ще искат среща с местните членове на БКП, на партийно събрание ще се потърси отговорност от д-р Цонков. Тръгнаха служителите да ме питат: “как, защо, не се ли страхувам? Личи, че те са смутени, може даже да се каже, че са се изплашили, а аз? Изобщо – ще става каквото ще става!

Пък аз чета и препрочитам непретенциозната дописка, чудя се и се мая. Дори името на председателя на събранието не съм цитирал. Нито пък съм споменал кой е партийният ни секретар. С какво миниатюрната ми дописка е успяла да разбуни духовете? Та нима ще се намери някой от присъствалите на прословутото събрание, който да отрече, че всичко, което описвам, не се е случило именно така? И нали не вещае крах на ППО или на Партията въобще за подобни пропуски? Та те не са само в нея, а във всяка друга партия, във всяка друга обществена или административна организация. И все пак... Разнасят вестника, размахват го, подават си го един на друг почти конспиративно, коментират и поглеждат озадачено към мен “виновника”. И аз търся вина в себе си, а не мога да я намеря. Но събрание ще има. Вече е определен и денят – никакво отлагане, а още днес, веднага след работа! Друг път се налага напомняне, колко е важно присъствието, ще се търси отговорност на неявилите се по неуважителни причини. Сега не се налага напомняне. Всички се интересуват за точния определен час на събранието, дори проявяват нетърпение. Ще има ли представители на ОбК на БКП? Сигурно ще има. Да, вече е известно – ще присъства другарят Александър Александров.

Няма как. Трябва да се готвя за защита. Отново прочитам и препрочитам дописката. Обмислям, разсъждавам. На събрание съм вземал думата спонтанно. Дори когато съм имал предварително поставена задача “да взема отношение” по определени въпроси, рядко съм си приготвял предварително изказването, а най-много да си набележа някои точки. Сега не мога да си позволя същото. Правя си план на “ обясненията”, които дължа пред партийните членове, пред бюрото на ППО, пред Партията! И аз пиша “обяснението си”. В същност това е дописката, но с допълнителни примери, мотивировка, разяснения – по-пълно, по-обстоятелствено. В атмосферата тежи някакво наказание. Нека ме накажат, но за какво? Защо?

При мен идва партийната отговорничка на групата към Детско отделение д-р Фабиана Владимирова. Тя е написала изказване в подкрепа на изнесеното в дописката. Моли ме да прегледам изказването й и ако има нещо да добавя, да й го препоръчам. Дори ми е неудобно да ме видят преди събранието с нея, да забележат, че предварително чета изказването й, не дай Боже да разберат, че имам препоръки към него. Мъча се да я успокоя, че името на партийната ни група – нали съм неин член! – няма да пострада. Тя се съгласява с мен, но все пак...

И ето събранието започва. Атмосферата е тревожна, душна. Обръщат се към мен, по-скоро ме заставят да дам обяснение за отпечатаната моя дописка, където всичко ясно е казано. Но щом настояват. И аз давам “обяснения”, мотивирам се, мъча се да се защитя. Партийните членове слушат напрегнато и ту поглеждат към мен, ту към представителя на ОбК на БКП и коментират тихо помежду си. Свършвам и сядам в очакване на присъдата им. Става д-р Владимирова. Някои помръдват – как няма да ме защитава, нали съм от нейната партийна група, пряк административен началник съм й!

Кой после ще се изкаже? Тишина. Напрегнато очакване. Взема думата д-р Минев, главният лекар. Браво на него. Изказването му е спокойно, уравновесено. Той потвърждава, че изнесените факти са известни на всички и ако авторът на дописката не ни е познат и пишеше за друго място, за друга партийна организация – никой нямаше да възрази, всичко е толкова ясно, че няма до къде! Но понеже е от наш човек, за нас, това ни боли. Обаче няма нищо странно. Защо да не погледнем истината в очите? Пък, където грешим, нека да се поправим. Обстановката се поразведрява. Другите, които се изказват, не отричат нищо от изнесеното в дописката, но някои от тях се въртят в някаква позната ни абсурдност, че се хвърля петно върху нашата Първична партийна организация, пък тя е доказала колко е добра, предана на ОбК на БКП, въобще – на Партията. Какво ще си кажат другите за нас, какво ще си кажат другарите от ОбК на БКП? И изобщо... Защо трябва да се пише, не е ли могло просто да се каже? И пр., и пр... Изказва се и другарят Александър Александров. Какво повече да кажа? В края на краищата събранието завършва без никакво решение. Да се правят ли достояние на обществото слабостите? Официално кой може да заяви “не”, но се разбира, че е по-добре да се мълчи. Никой не предлага да ми се налага наказание. Нито пък ми се изказва похвала за смелостта “да бръкна в раната”, макар че каква е тази смелост? Някои навярно остават разочаровани от мен, явно няма да се поправя, такъв съм си бил. А как да се поправя, от какво, за какво? Тръгваме си. Аз съм сам. Оставам с горчивината, че съм извършил нещо нередно, което ненужно е разтревожило партийните членове и по моя вина са си загубили времето.