Родината – свръхценност в поезията на Иван Вазов

Родината – свръхценност в поезията на Иван Вазов

(литературноинтерпретативно съчинение)

По повод честването на 70-годишния юбилей на Иван Вазов, поетът споделя, че половин век той работи на литературното поприще, прославяйки България. Това е дълъг период и като време, и като отношение на един творец към народната съдба. Точно поради тази причина Иван Вазов е наричан “народен поет” или “патриарх на българската литература”.

Да пише за Родината – това за него е свято призвание, граждански дълг, поетична нагласа на един творец. Още с първата стихосбирка “Пряпорец и гусла” той открито заявява това в стихотворението си “Новонагласената гусла”. До последната си стихосбирка “Люлека ми замириса” той остава верен на своето поетическо кредо, на своя обет пред цял един народ. Убеден във величавата мисия на твореца, че той е длъжен да посвети творчеството си на Родината, Вазов доказва, че тя е свръхценност за него.

Не друг, а майката на поета, мъдрата баба Съба, закърмя у него родолюбието с думите си: “По-хубава земя от България няма”. Без да познава друга страна на света, тя убедено твърди, че родината е най-хубаво и свято място за всеки човек.

Още с първото ангажирано стихотворение “Новонагласената гусла” Вазов обявява:
Днес на дългът си аз съм послушен,
ази ще пея песни свободни.

До последния си дъх Вазов твори за България. В поезията му “българско и родно” са неразривно свързани, те са синоними. Няма точно определение за родината като нравствено понятие, защото всеки я възприема по своему. Откъде започва и къде завършва тя, дали всеки я носи в сърцето си, дали е субективно или обективно понятие? На тези въпроси всеки отговаря на себе си, но поетът дава отговори в стих, в който излива душата си. Какво по-голямо признание и откровение от думите на твореца може да открие читателят?
Всичко българско и родно
любя, тача и милея.

Ако се взрем само в лексикалния фонд на творбите на Вазов, ще видим колко много се повтарят думите – родно, България, българско. Негови са стихотворенията: “На България”, “Отечество любезно, как хубаво си ти”, “Българският войник”, “Българският език”, “Родната реч”, “Майка ми”, “Към природата”, “При Рилския манастир”, “Аз съм българче”.

Не е пресилено, ако се каже, че и за всеки българин родината започва с вълнуващите поетични слова на патриарха. Той създава една поетична история на България, която по-уверено изгражда българското съзнание, отколкото научната история. Вазов е вдъхновен от всичко, което е българско – природа, език, история, национална съдба. Горда и величествена е българската земя – белият Дунав, бурното Черно море, Стара планина, върховете на Рила, Марица и Вардар, Преслав и Търново. Вазов обича България и в най-светлите й звездни мигове, и в страшните моменти на трагизъм и погроми. Александър Балабанов го сравнява с арфа в гора, чиито струни прозвъняват при всеки полъх на вятъра.

Още от самото начало творчеството му се превръща в своеобразна поетична проекция на народния живот, в летопис на националната история. Подготовката и избухването на Априлското въстание Вазов възпява в първата си стихосбирка “Пряпорец и гусла”. На покрусената България след кървавия погром посвещава “Тъгите на България”.

Многопланова, по вазовски богата е любовта към българското, което започва от омаята пред българския език, благоговение пред подвига на минали и днешни герои, критично отношение към новоосвободена България заради изродени национални ценности. Стихотворенията “Българият език” и “Родната реч” най-точно въплъщават опиянението на поета от красотата на българското слово и огорчението му, ако това слово е оклеветено и охулено:
Език свещен на моите деди,
език на мъки, стонове вековни,
език на тая, дето ни роди,
за радост не – за ядове отровни.

Трикратното анафорично повторение изразява преклонението на поета пред красотата на родния език. Святото българско слово се предава от поколение на поколение и всеки гражданин има дълг да го запази чисто, неопетнено от хули, гаври и клевети. Отразило народната мъдрост, съхранило страданията и тежненията на народа ни, българското слово е свято. Вазов не само прави признание за благоговейното си отношение към езика, но внушава на всеки българин да обича и тачи словото като него. Заклинание към всеки родоотстъпник се съдържа в думите на поета:
И с удара на твойта красота
аз хулниците твои ще накажа.
(“Българският език”)

Не само на думи, а с цяло едно мащабно творчество Вазов доказва красотата, обаянието и очарованието на българското слово.

Обичта към родната земя е в подтекста на стихосбирката “Към природата”. Щастлив и вдъхновен е Вазов в стихотворенията “При Рилския манастир”, “Към природата”, “Във всемира”. С тревога поетът констатира, че отруденият човек не може да се радва на величието на природата. На неговото съзнание тежи бремето на ежедневни нерадости. А величествената природа опиянява, вдъхновява, лекува сърцето от жизнената битва (битката с живота):
Поклон на теб, природо, създанье необятно,
на твоя свод лазурен, на твойто слънце златно,
на твойта вечна младост и вечна красота,
на всичко, що е в тебе божествено и тайно,
невидимо, кат бога, велико и безкрайно
и равно с вечността;
(“Към природата”)

В тези стихове Иван Вазов дава израз на своя пантеизъм (обожествяване на природата). Той е във възторг и се прекланя пред нейното божествено величие и магическа сила. Богатата метафизичност на тези стихове разкрива откровеното благоговение на поета пред непостижимата красота на природата. Човекът се чувства слаб, крехък, уязвим, несъвършен пред тази вечна и безсмъртна хармония.

С възторжено чувство е пресъздадена омайната красота на Рилската обител, там, където е сгушен Рилският манастир. Поетът чувства успокоение на душата си, домашен уют и топлота сред тази величествена красота. Многократното анафорично повторение “сега съм у дома” носи основен смисъл на творбата “При Рилския манастир”. Необозримите планински върхове, закътани поляни, горски долини, пленяват душата на поета и го довеждат до благоговение. Нравствен катарзис (освобождение, удовлетворение) изпитва Иван Вазов сред тази величествена красота. Като заклинание и обет звучат неговите думи:
Аз тук не се родих – тук бих желал да тлея –
под горский вечен шум – дълбока епопея –
и на Еленин връх под вечно будний взор;
да имам гроб, подир животът – синджир теглила,
в величествените обятия на Рила.

В момент на опиянение поетът се прекланя пред величавото въздействие на могъщата природа и я превръща в свое лоно (гроб). Дъхът на поета се слива с космичното дихание на света. Човекът става част от хармонията на природата, от нейния вечен кръговрат. Българската природа е опоетизирана най-богато и нюансирано в поезията на Вазов, който не търси фалшивата поза, а искреното признание и откровение.

За патриарха на българската литература родината е свръхценност в цялостната му нравствено-етична система. Всичко, което се докосва до нея, е вълнение за поета. Драматичното историческо минало е обект на изображение в “Епопея на забравените”. Това е един поетичен цикъл, който проследява и величавите, и мрачните страници от българската възрожденска история. Иван Вазов доказва, че личността има съществено значение за водачеството на народа, но голямата история се създава от самия народ.

Поетът свещенодейства пред спомена за славното минало, очертава дистанцията във времето между изживяване и внушение на епически по своята мощ национален трагизъм. Тя разтърсва с истината за мъченичеството, като път към бъдещето на народа ни. Подробно е описан житейския и обществен път на Апостола, който е най-святата икона на България. Пътят към свободата минава през страданието, жертвения кръст на бесилото, чиято святост е сияние на българската свобода. Трагичните страници, написани в българската история по времето на потушаването на Априлското въстание, са опоетизирани в “Защитата на Перущица”. В богатата и чувствителна душевност на Вазов отеква, отзвучава всяка народна болка. Народните герои са наречени “забравени”, за да се заклейми егоистичното и неродолюбиво чувство на новите властници след 1878 г. Вазов болезнено се сблъсква с опорочената следосвобожденска действителност, като я критикува:
Линее нашто поколение,
навред застой, убийствен мраз.
(“Линее нашто поколение”)

Тази действителност до болка тревожи неспокойната съвест на поета, който не е безразличен към народните дела. Не с излишно самочувствие, а с дълбоко изстрадано прозрение са изпълнени стиховете – равносметка за творчеството на поета:
Един ще жали, друг ще ме проклина,
но мойте песни все ще се четат.
(“Моите песни”)

Тази констатация се поражда от увереността на поета, че сътвореното от него ще подхранва народната памет, защото е отражение на радостите, болките и вярата на българите. Всяко поколение ще бъде възпитавано в родолюбив вазовски дух, защото това е най-добрата школа по нравственост.

-----------------

Публ. в “Литература. Учебно помагало 8.-12. клас. Есета, теми, анализи”, Бургас, 2010.