Разходка по Арбат

Това пътуване до Москва след 16-годишна разлъка беше като Божи подарък. Очите ми попиваха пейзажа зад стъклото на колата още по пътя от летище Шереметиево към въжделения град на ранната ми младост, милваха заесенелите гори на Подмосковието, изненадано се разширяваха при вида на новите небостъргачи с чудновата архитектура от двете страни на шосето...

“Хайде, обиколи ги тези твои някогашни улици и приключи веднъж завинаги с носталгията!” – посъветва ме българската ми “московска” приятелка. Усмихнах й се, без да отговоря. Нямаше да ме разбере.

Какво се надявах да намеря в тази толкова променена и външно, и вътрешно Москва? Полъх от бегрижните си гимназиални и студентски години? Следи от първите си токчета, вървящи успоредно със стъпките на сламено-русия ми съученик – моята първа, разбира се, платоническа любов, а днес един от водещите журналисти международници? Атмосферата на Таганка от времето на неистовия Висоцки? Или на стария Арбат, възпят и завинаги осенен от онзи немногословен кавказец със звънкото като кама име Булат?

Впрочем срещнах го пак – под бронзова арка в последната пресечка на Арбат, сраснал се с неговите протрити от времето калдъръмени плочки, и той – излят от бронз, с вечното си късо якенце, присвил коляно в устремна крачка.

Тази знакова за руската столица, митологизирана от поколения поети улица е загубила от артистизма си през изминалите години. В средата на 80-те ме порази метаморфозата й, когато се беше превърнала в пешеходна зона, в атракция предимно за чужди туристи – с художници на открито, които предлагат свои творби или рисуват портрети “на живо”, с музиканти и рецитатори, около които на мига се събира тълпа зяпачи, със сергии, преливащи от традиционно руски сувенири – фаянс от Гжел, пръстени с емайл “финифт”, ръчно рисувани подноси, кутийки и фигурки от Хохлома... И, разбира се, вездесъщите матрьошки – тогава тъкмо беше излязла модата вместо червенобузи моми със забрадки те да са пълен комплект на руските вождове, един в друг, но в обратен ред: най-отвън, най-едрата – по онова време Горбачов, а в сърцевината, като буболечка – Ленин.

Всичко това и сега може да бъде видяно по арбатските сергии, стопанисвани главно от възмургави амбулантни търговци, но то е изместено от “интернационален” кич, главно от китайски и турски произход, който залива и българските градове. Изчезнал е неповторимият дух, атмосферата. Прилежно реставрираните и често надстроени старинни сгради в стил “ампир” (наричани по руски “особняки”) са приютили банки със смесен капитал, бляскави казина, закусвални “Макдоналдс” и скъпи ресторанти, магазини за златна бижутерия и антиквариат... От “Ах, Арбат”, който някога Булат Окуджава беше нарекъл “мое отечество” и “моя религия”, днес лъха комерсиалност. Стилизираните фенери осветяват един средностатистически европейски екстериор.

Едва към края му нещо ме накара да трепна радостно. По-точно – две неща: споменатата вече фигура на легендарния бард и друга една скулптурна композиция – на Пушкин и Наталия Гончарова. Прави, един до друг, сякаш влизат в аристократичен салон – той вероятно с ненавиждания камерюнкерски мундир, тя – с бална рокля. Застанали точно срещу стилната двуетажна къща от края на ХVІІІ век, където са живели известно време след женитбата си.

Още двайсетина метра – и ще стигна до Смоленския гастроном. Огромен магазин, облицован в камък с тежки орнаменти отвън, смесил в търбуха си възбуждащи обонянието аромати, букет от екзотични миризми – на пушена сьомга и есетра, на холандски, френски и какви ли не сирена, на ментови и медени курабии, наричани пряники... Моя състудентка от Литературния институт, коренячка московчанка, родена през 40-те години, ми е разказвала как в ранното й детство червеният хайвер тук се е продавал в грамадни дървени качета, вадели го с голям черпак. И на изтощените от следвоенния недоимък хлапета в детската градина задължително, настоятелно им давали всеки ден филийки с този деликатес, а те злоядо го отказвали, напомнял им с вкуса си на рибено масло, затова ги прилъгвали да броят зрънцата – я да видим кой има повече?

Стоп! Къде се дяна, Носталгийо? Твоят гръб ли ми се мярна в тълпата японци с фотоапарати, изсипали се на Смоленския площад? Ами да, не искаш да си до мен в този момент. Защото няма никакви орнаменти. Нито излъхващ аромати арковиден вход с няколко излъскани от милиони подметки каменни стъпала. Стоя пред грамада от алуминий и стъкло. “Седьмой континент” – така се казва хипермаркетът, погълнал прочутия Смоленски гастроном, настанил се на негово място. Нямам услужлива памет, но знам със сигурност – моят седми континент се казва Атлантида. И започвам да проумявам. Ето го отговорът! Онзи град, преливащ от цветове и звуци, от възторзи, открития, тъга, спомени на всеки ъгъл, зараснали рани, зреещ нов бунт, интелектуално брожение, “пиедестали, по-високи от победите” – е моята потънала Атлантида.

Права си, скъпа Белла, трябва да приключвам с тези иманярски лутания, да се взирам в дълбокото на сключилите се над времето води – най-много да се удавя!

И все пак съм в Москва – градът на моя живот. Невероятният мегаполис. Океанът на духовни и материални ценности. Които трябва да гледам с днешни, а не с вчерашни очи.

Гмурвам се в метрото на станция “Смоленская”. С линиите си, пресичащи пръстена на т.нар. “Кольцевая”, разперени като гигантски пипала из целия град, то наистина напомня октопод. Това ми хрумна, докато гледах окачените навсякъде из метрото за удобство на пътниците и най-вече пришълците като мен цветни схеми на метрополитена. Изобщо се улавям, че асоциациите ми са предимно водни. И нищо чудно, щом съм в град, пресечен от такава река. На една от крайбрежните улици, струва ми се, “Фрунзенска”, отново загубвам и ума, и дума. Пред погледа ми се открива друг построен наскоро паметник – какъв ти паметник, направо монумент, негов автор е прочутият Зураб Церетели. Трудно ми е да определя височината му (по-късно, вече в София, след консултация с Гугъл, научих, че е 98 м), тук перспективата на всичко е извън мерките и представите – и реката, и мостовете над нея, и фабриката за шоколад “Красный октябрь” с лика на Альонка – чипоносото момиченце със забрадчица върху опаковката от незапомнени времена, и Петър Велики. Защото това е той.

Казаха ми, че първоначалната идея била във водата на това място да се издигне паметник на Христофор Колумб. Но надделяла идеята за руския Колумб, макар че московчани оказали известна съпротива – нали благодарение на Петър Първи столицата се измества на Нева и Москва губи част от великодържавния си блясък. А критиците на това грандиозно скулптурно съоръжение (не одобряващи най-вече разточителността му) просто не са разчели посланието. Първопроходецът, реформаторът, строителят и капитанът на нова Русия, “издълбал прозорец към Европа”, по думите на Пушкин, стои върху палубата на многомачтов платноход. Едната му ръка е стиснала здраво корабния рул, в другата, протегната напред, той държи златен свитък, контрастиращ с черния метал на всичко останало. Величествено, въздействащо само по себе си, с много скрита енергия във фигурата на властния, своенравен, често безогледен в отношенията си с околните и в постъпките си цар, стригал не само собственоръчно брадите на староверците, но хвърлил зад борда всичко, спиращо Русия в устрема й към нови брегове. Най-силната метафора обаче е в долната част, под краката на самодържеца. Защото неговият кораб стои върху напластени, натрупани като детски кубчета един върху друг кораби, също с мачти и платна, но сякаш заседнали в пясъците, обезлюдени, ръждясали. Затрудних се да ги изброя колко са, да търся някакво буквално съответствие на епохи и династии, а и едва ли е необходимо. За мен този монумент е не само алегория и поклон към величавото минало, към изключителната личност на Петър, но и недвусмислен, изпълнен с надежди намек за бъдещето на днешна Русия. В която има всичко – блясък и нищета, възвишеност и поквара, жилави корени и подрязани криле. Защото тя винаги е била страна на контрастите и на непремерените, всеотдайни до самоубийственост жестове, на големите заблуди и големите истини.

Живяла повече от половин век на този свят, от които осем в Русия, в Москва, превела стиховете на едни от най-бляскавите й поети, вече съм се научила да разчитам нейните послания. И вярвам, че онази част от непредубедените, с непромити мозъци българи ще я открият – за пръв или за пореден път, отново. Като мен.

октомври 2007 г.