Проба за алкохол

Есенна привечер в „Трите чироза“. Заета е само „Пенсионерската маса“.

– Егати влагата! Въртят ме ставите, за толкоз години край морето съм като изгнил! Лете по се ядва, ама сега е болно време! – мърмори бай Михал. – То и лятото вече не е като хората! Какви лета бяха! Леле-мале, какви лета!...

Михал Гръмников е по занятие пенсионер. По образование е юрист. По служба 40 години е бил юрисконсулт на Трудово-производителна кооперация за производство на дрожди от рибни отпадъци и вмирисана цаца, с които угояваха свине. Не че имаше нужда от юрисконсулт, а поради изискването в щата да има и такава длъжност. Нямаше работа за юрист, решенията ги вземаше партийното бюро. А всички знаеха, че решенията на партийното бюро са повече от закон и закон не ги лови. Това не значеше, че другарят Гръмников се мотае без работа. Другарят Гръмников непрекъснато репетираше. Защото беше най-добрият актьор в самодейния театрален колектив към Профсъюза на работниците от рибопреработването. И беше донесъл на Дома на културата пет златни медала от републикански театрални фестивали и двайсетина плакети и грамоти. Беше тартор на театралната трупа и в годишните доклади на профкомитета редовно го хвалеха в раздела „Духовно развитие на трудещите се“. С други думи, Михал Гръмников трупаше стаж като актьор и усъвършенстваше сценичното си майсторство най вече като инвентар в барчето на професионалния театър. Там, след една по-бурна вечер, актьорите спонтанно смениха името му от занаятчийското Грънчов на артистичното Гръмников. С това презиме бай Михал завладяваше публиката, с него се и пенсионира. За сведение – не с мърлява актьорска пенсия! Пенсионира се като юрист, което сега му дава възможност всяка сряда и всеки петък да акостира в „Трите чироза“.

– Какви лета бяха! Не знам дали помните онзи ресторант, „Гарда“.

– На дъното на залива, нали?

– Имаше пясъчни дюни наоколо.

– И лозя.

– Разрушиха хубавата кръчма, да правят корабостроителен завод. Сега – ни завод, ни ресторант!

В очите на старчетата светва слънчев млад спомен. Ноздрите им потрепват и те отново усещат невероятния вкус на някогашните сочни, ароматни, огромни бургаски кебапчета с гарнитура от прясно зеле с настъргани моркови и неотменната доматена салца! Артистични кебапчета, не като сегашната унила конфекция, купена от някой мол! И колко памид се изпиваше с тях! Ама то сега и памидът изчезна.

– Та да ви разправям. Седя си, значи, аз в „Гарда“. Вън пече, вътре сенчица. Вечерта имам представление. „Към пропаст“ играехме, аз играех царя! Бях дошъл да се заредя емоционално. Тя, сцената, изисква голям емоционален заряд! Изсмуква те сцената... Та хапвам аз тройка кебапчета, поливам ги с хладен памид и си повтарям ключовите реплики. Зяпам си като какви хора са по масите и бавно навлизам в образа на цар Иван Александър... Седефчо бе, не ми ли научи табиетите бе, момче! Нали знаеш какво хапвам, какво пийвам – като ме видиш, че съм тук и носи, без да питаш... Има му нещо на туй сервитьорче тази есен. Все заблеяно и отнесено... Та – нямаше много хора по туй време в „Гарда“. Един адвокат от бракоразводните с някакъв клиент. Той все тук ги водеше да го черпят. Щото по онова време, знаете, развод не даваха лесно! Основната клетка на обществото трябваше да е здрава и заключена! Какво ли ви разправям, всички тук по два-три пъти сме бягали от клетката!... Една стажант-адвокатка беше дошла с един дърт нотариус, голям мераклия и все на прясно месо налита! Виж я, викам си, тая е като Сара от пиесата... И едно войниче беше довело приятелката си, хубаво момиче. Пък войничето все се озърта. Не им даваха на обикновените войничета да ходят по ресторанти. Току виж, някой вражески шпионин ги завербувал!... И тъкмо си представях финала на представлението с аплодисменти и „Цветя от...“, нещо навън изпърпори. На Пипера Трабанта изпърпори. Помните го Венко Пиперов, музикант човек беше, царство му небесно! Акордеон преподаваше. И той беше голям артист! Даже в операта играеше! Е, не играеше като мене драматични и царски роли, ама на комичните еша си нямаше! И зевзек голям беше! Той да те изпързаля, че да ти държи цяла седмица влага!... А че влезе Венко в ресторанта и право при мене.

– Може ли, колега, да наруша творческия ви процес? – и се смее.

– Може – викам. – Що да не може. Аз с творческия процес, както виждаш, почти съм привършил. От къде идеш с туй бръмчило?

– От Созопол идвам. И там уча хората на светлото бъдеще да свирят на акордеон. Щото, какво бъдеще ще е то, ако няма кой да му свири на акордеон! Бъдещото поколение трябва да е хармонично и всестранно развито, както посочва другарката министърка!... Мило девойче, тъй като ме гледаш, как мислиш – колко кебапчета мога да изям?... Три? Как позна? Донеси ми една тройка като на другаря артист. Нали знаеш, че той е артист-юрист?... Не знаеш? Запомни го! Гръмников бе, дай някой път един пропуск на другарката сервитьорка. Да дойде, че да види лично как вриш и кипиш в изкуството!... А, и, миличка, докато станат кебапчетата, донеси ми експресно две малки водки и газирана вода, че от акордеона много се ожаднява, да знаеш... Да, да – малки, защото докторът ми позволява да пия само малка. Какъв доктор е той, като не може да свири на акордеон! И понеже виждам, че колегата почти е загубил вдъхновение, прибави към кебапчетата и една бутилка памид.

Момичето се случи да разбира от майтап, усмихна се и чевръсто ни обслужи. Докато си пиехме втората бутилка, разнищихме репертоара на държавния театър, на операта, че и на фолклорния ансамбъл. И не съм забелязал, кога до Трабанта е спрял автомобил на КАТ. И кога на съседната маса са се настанили две оперени катаджийчета. Дето са се настанили, нищо. Ама все към нашата маса поглеждат и, без да бързат, отпиват от чая си. Трябва да бяха настинали, че да пият чай в лятната горещина.

– Венко – рекох. – Зад гърба ти – не гледай! – има двама катаджии. От петнайсет минути ни бройкат, вдигнали са ти мерника!

Пък той, пустият му Венко, се извърна към милиционерчетата и вдигна чаша за поздрав. Ама те не му обърнаха внимание, пиеха си чая.

– Венко – викам му. – Да поръчаме такси. После ще дойдеш да си прибереш таратайката! Тези ще те глобят!

– Не е таратайка, а автомобил и аз не го оставям къде да е! С Трабанта ще си ходим! С тези ще се оправям сам... Момиче, да ни видиш сметката, ако може. Не се бъркай, Михале, аз черпя!

Донесе сервитьорката сметката, даде ѝ Венко бакшиш. „Материален стимул за културното обслужване“, каза. И каза още:

– Кажи на другаря артист-юрист, кога са ти почивните дни, че да те покани на представление. Той играе цар! И да те попитам, миличка, какъв чай пият другарите от КАТ?

– Чай пият – усмихна се момичето и май намигна. – Милиционерски чай.

Какъв ли пък ще е този чай, викам си. Сигурно го отглеждат в Русия специално за милиционери. Или пък тайно от Америка го купуват...

Надигнахме се и тръгнахме към Трабанта. И още докато си търсеше ключа из джобовете, до Венко изникна единият катаджия. Другия влезе в автомобила им.

– Гражданино! Старшина Мишев! Вие не можете да шофирате! Употребихте алкохол! Дайте си шофьорската книжка!

– Аз да съм пил? – погледна го с безкрайно учудване Венко. – Аз да съм употребил алкохол? Недей така бе, момче! Аз съм активист на въздържателното дружество още от нелегалната 1941 година! Не приказвай така, ще ме изключат от дружеството за няма нищо!

– Гражданино, пихте! Ние видяхме!

– Може да сте гледали, другарю милиционер, но грешно сте видели. Не съм поемал алкохол! Аз не нося на пиене! Да не сте наблюдавали колегата? –посочи мене и гласът му се разтрепери.

– Ще видим! Петров, подай дрегера... Така-а-ааа... Ще духаме ли?

– Щом органите нареждат, ще духаме! Ти ми го дръж, аз ще духам.

Пое Венко въздух и с все сила го издуха в апаратчето.

– Едно цяло! Пил си!

Венко посърна. Чак се препоти. Насълзиха му се очите. Закърши ръце.

– Не може да бъде! Не съм близвал! Може ли пак да пробваме?

– Ако заплатите стойността на мундщука.

– Ще платя, другарю милиционер! Винаги заплащаме за истината!

Сложиха нов мундщук на дрегера. Напомпа си Венко дробовете. Старшина Мишев държи, той духа. От ресторанта започнаха да надничат към паркинга.

– Един промил! Пак! Шофьорската книжка!

Две печални сълзи полазиха по бузите на Пиперов. Хвана се за главата и се олюля. Бавно посегна към вътрешния си джоб и извади няколко книжки.

– Ето, другарю милиционер! Профсъюзна книжка. Вижте, платил съм си членския внос за два месеца напред! Това ми е книжката за стоте национални туристически обекта, само два ми остават. Тази снимка вижте. Аз съм с две съветски другарки пред паметника на Пушкин по време на Седмицата на Чайковски. Вие обичате ли Чайковски? Аз съм свирил цялото „Лебедово езеро“ на акордеон! А това ми е най-скъпото, шофьорската книжка! Аз имам и други книжки, защото съм съзнателен гражданин и членувам! Как ще понеса позора, ако се прибера вкъщи без шофьорската?... Дайте още веднъж да духна, а? Ще си платя!

Старшина Мишев посегна към старшина Петров. И тъкмо когато той му подаваше нов мундщук, Венко сякаш се вдърви, задиша тежко и очите му бясно се завъртяха насам-натам. После изведнъж се плесна по челото, вторачи се в старшина Мишев, сложи ръка на рамото му, а с другата посочи на север.

– Открих! Открих! Виж, другарю старшина, натам гледай! Виждаш ли зад онзи баир, точно над трите дървета, виждаш ли белия пушек? Това е! От Нефтозавода е! Мръсен, гаден, вонлив, отровен пушек! Трови въздуха! А ние тук го вдишваме! Аз, ти, той, онези другари там, дето ни гледат! Дишаме го, а като го издишаме в тези апаратчета – хоп! – един промил! Защото, виж, този пушек вятърът го носи насам! И ти да духнеш, алкохол ще покаже един-два промила! А само два чая си пил! Ако искаш дай пак да пробваме, сега аз ще държа, ти ще духаш! Хем пред свидетели! Хайде, духни, приятелю!

Старшина Мишев объркано погледна към старшина Петров. Петров кимна и през зъби тихо рече: „Пускай го този идиот!“.

– Прав сте, гражданино! От пушека е! Няма нужда да пробваме пак! Тръгвайте! – и Петров отдаде чест.

Тикна ме Венко в колата и отцепихме.

– Венко бе, какво стана, че изведнъж ни пуснаха? – попитах.

– Чаят, Михале, чаят! Нали пиеха чай? Пък сервитьорката каза: „Милиционерски чай“. На тях им носят коняка в чаени чаши, да не личи какво пият! По два чая изпиха, смеят ли и те да духнат в дрегера!

– Браво! Голям театър направи! Класика!... От пушека, значи...

И до града си пяхме „Черен влак се композира“...

Ей такива работи ставаха в ресторант „Гарда“ – завърши бай Михал и посегна към чашата си. Беше празна и той викна: „Седефчо, още една каничка, момче!“...

Навън ръси упорит мокър есенен дъждец и от това мракът съвсем се сгъстява. Гладен гларус с писък гони в тъмното някакво коте от казана с боклук. Старците са понаправили главите и понеже го няма Венко Пиперов с трабантчето, викат такси и то ги разнася като колетни пратки с наложен платеж – персонално на посочения адрес.

Седефчо отново брои парите, заделя бакшиша във вътрешния си джоб и сбръчква нос. Над „Трите чироза“ се напластява натрапчив, неприятен мирис. По тъмно от Нефтозавода изпускат какви ли не мръсотии... Както едно време...