През ключалката

През ключалката

Обичам да чета най-различни спомени и дневници. Винаги са били на мода, а сега може би повече от когато и да било. Чета тези, които пишат от време на време и пишещите всеки ден.

Започнах и аз да пиша, но се хванах, че или пиша за себе си добре, или достатъчно лошо, за да помислят другите, че съм вече по-добре. Най-лошото беше когато, подражавайки на другите, се опитвах да пиша например така: “Днес заспах с Хегел”, или: “Париж. Тази и тази дата. Гледах през прозореца с висящо балконче и мислех за Прус”.

Накрая престанах да пиша. Изгорих изписаните страници. Ограничих се само с анекдотите.

Анекдотите идват дори в облачен ден. Приличат на растението наречено диваче, на латински Mirabilis jallapa. Прекрасен обект за генетични изследвания. Цъфти нощем, а дори когато притъмнее преди да завали дъжд.

* * *

Веднъж един свещеник французин отслужваше литургията на полски език и направи три грешки: вместо “Ето Агнецът Божий” каза “Ето Овецът Божий”, вместо “Девицата Божия” каза “Девойчето Божие”, а като свърши Месата, попита: “Кога ще мога пак да помеся?”

* * *

Едно момченце погледна червената светлина на кандилото, висящо на дълги синджири пред Главния олтар и каза:

– Мамо, като се запали зелената светлина, ще излезем ли? 

* * *

– Кой ще се причести заедно с теб при Първото ти Свето причастие? – попитах един мой ученик. Той отговори:

– Татко, мама и леля.

– А дядо ти?

– Дядо няма да се причести, защото не би получил опрощение на греховете.

– Защо?

– Има втора баба.

* * *

– Слушай – обяснявах на четиригодишната Кристина, която ходеше на вероучение – защо плачеш? Твоите родители се венчават сега, защото преди не са могли. Трябва да се радваш.

Тя продължи да плаче:

– Не предполагах, че са такива мръсници.

* * *

Веднъж свещеник, доктор по теология, дойде да замести за един урок учителя по вероучение в детската градина. Той докосваше главичките на децата  с думите:

– Запомнете за цял живот: Бог е трансцедентален.

* * *

Един свещеник-префект обичаше да се шегува:

– Ако пиша двойка на ученика, той ще ми каже: “Дяволите да ви вземат, отче”. Предпочитам да му пиша шестица и аз да му кажа: “Върви по дяволите”.

* * *

Закъснял ученик нахлува в класната стая.

– Сядай – казва учителят – тъкмо говоря за магарето.

– Абе, аз това магаре предпочитам да го изслушам прав.

* * *

– Защо завършваш учебната година с такива слаби бележки? – попитал бащата сина си. – Виж, на Янек са много по-добри.

– Да, ама на него и родителите му са по-умни.

* * *

Разказвал ми е моят стар свещеник, вече покойник, че неговият свещеник от времето на архиепископ Фелински обичал да илюстрира проповедите си с нагледни примери. Веднъж се уговорил с клисаря, че като започне проповедта си за Светия Дух, клисарят да пусне в храма един гълъб. Започнал:

– Ето Светия Дух... – и зачакал да се появи гълъбът. Настъпила тишина, нищо не се появявало, богомолците се чудели какво става. Изведнъж се втурнал клисарят и извикал:

– Отче, котката изяде светия дух!

* * *

Умрял един свещеник, известен със своето ревностно служение. Умрял и един шофьор на автобус – известен пияница.

Озовали се на небето. Свещеникът почнал да се оплаква, че на него оказват по-малка почит отколкото на шофьора и го запитал защо е така. Шофьорът рекъл:

– Отче, когато ти проповядваше, хората заспиваха, а когато аз карах, всички се молеха.

* * *

Спорили кое е по-важно – набожността или знанието. Накрая казали: сигурно знанието, защото набожността може и да се изпари, а глупостта остава.

* * *

Един свещеник написал с въглен на стената: “От млада жена се страхувай, а от стара бягай”.

* * *

Свещеник поучавал как трябва да се прави равносметка на съвестта:

– Не казвай, че си изтупал кожуха заради молец, ако с него е бил облечен богомолец. Не казвай, че си прегазил бутилка, ако тя е била в джоба на минувач. Не казвай, че си откраднал само едно въженце, ако за него е бил вързан кон.

* * *

Преди доста години написах в стихотворение: “Бързайте да обичаме хората тъй бързо си отиват”. До ден днешен съм учуден, че това скромно изречение повтарят много хора, използват го в най-различни реклами, а главно в некролозите.

Наскоро пак го чух, но по-иначе.

В храмовата сакристия дойде при мен младо момиче и каза с решителен глас:

– Моля да ни венчаете. Колкото може по-бързо.

Погледнах я любопитно и попитах:

– Защо толкова бързате?

– Отче, не сте ли чували изречението: “Бързайте да обичаме хората тъй бързо си отиват”? Бързам, за да не ми избяга.

* * *

Дойде при мен млад човек, изоставен от приятелката си. Донесе ми стихотворение, което написал в отчаянието си, а то завършваше така:

“Влюби се в друг, излъга ме като сводница

и няма да лежиш до мен в семейната гробница”.

* * *

Веднага след предбрачната изповед, един младеж се върнал при изповедника си.

– Отче, забрави да ми заръчаш покаяние за изкупване на греховете.

Свещеникът спокойно отвърнал:

– В такива случаи не заръчвам покаяние, защото самият брак е покаяние.

* * *

Един свещеник окуражавал младоженците:

– В брака са трудни първите двайсет и пет години, а после върви горе-долу.

* * *

Попитали един свещеник:

– Отче, защо когато венчаваш, закриваш главната икона над олтара? Толкова е хубава – Разпнатия Христос, а ти я покриваш с парче плат...

– Защото на иконата е написано с големи букви:

ПРОСТЕТЕ ИМ, ТЕ НЕ ЗНАЯТ КАКВО ВЪРШАТ.

* * *

Като ръсел по Коледа, свещеникът посъветвал момченцето на домакинята:

– Кажи на мама да благодари на татко ти, че й е купил кожено палто.

Майката отвърнала:

– Ако разчитах на татко ти, нямаше да имам нито кожено палто, нито теб.

* * *

Появи се при мен непознат мъж в лошо настроение и каза:

– Съжалявам, че не съм дете от епруветка, роднините ми създават такива ядове.

И добави своя сентенция:

– Мъжът е човек и животно, а жената е ангел и животно.

* * *

Откъде съм събрал анекдотите, шегуващи се с брака?

От разказите на щастливите съпрузи, защото нещастните не се смеят или най-много – с половин уста.

Щастливите съпрузи се радват тъкмо затова, че могат да преодоляват общите трудности и въпреки пречките да се обичат и създават хубаво семейство.

* * *

Една старица колкото пъти се препънеше или паднеше, все се караше на своя Ангел Хранител: Как ме пазиш бе, зяпльо!

* * *

Свещеник се хванал на бас, че когато умира всички ще се засмеят. Мислели, че е шега.

Но дошъл моментът – свещеникът се разболял много тежко. Когато умирал, свикал всички колеги от енорията да се съберат при него.

– Моля да дойде изповедникът ми. Имам угризения на съвестта и не искам да се изповядвам тихо, на ухо, а гласно, всички да чуват.

Някои се стеснявали, искали да излязат. Болният казал:

– Не изпълних една от Божиите заръки: растете и се размножавайте.

Всички се засмели. Умрял и спечелил баса.

* * *

Събрали се, за да отворят завещанието на починалия свещеник. Вътре прочели: Всеки да грабне каквото може”.

*

Разказваха ми за паметник с надпис: “Тук почива моят съпруг, дето ме мъчеше като никой друг. Сега ще си отдъхнем, скъпи мой – аз у дома, а ти в дълбокия покой”.

* * *

На гробището във Воломин прочетох надпис на надгробна плоча: “Уважавай си здравето, ако ли не – ще дойдеш на моето дередже”.

* * *

Познавам една жена, която тъй ревниво обичаше годеника си, че след смъртта му ходеше на гробището и изхвърляше всички цветя, които не е донесла тя.

* * *

Веднъж отидох на света изповед извън Варшава. Свещеникът ми заръча за покаяние да прочета няколко стихотворения от отец Ян Твардовски.

---------------------

Из: Ян Твардовски, “Време без сбогуване”, Бургас, 2007.
(превод от полски: Димитрина Лау-Буковска)

---------------------