Пърпави облаци

Сърди се Господ цяла неделя. Сърди ли се, плака ли, той си знае, но се изля дъжд, дето от години не сме виждали. Кълбяха се оловни облаци. Влязоха в къщата и сякаш в душата ми изливаха оловото си.

Жечо цял месец не беше си идвал от града. Вместо да ме гледат черните му очи, сега ме гледаха зорко очите на цялата фамилия. Снахо, това, снахо онова – цял ден мира никой не ти дава. Иди та се скрий, ако можеш.

Добре, че беше малкият Цачо, детето на зълва ми. Ангелче. Само то не ме гледаше намръщено.

Едва проходило щъкаше след мен и току извика:

– Копче! Копче!

Това беше радост за ушите ми. Вадех копчето с връвчица от престилката и играехме. Работата можеше да почака. Чакаше, докато свекървата мернеше забавлението ни.

Веднага ме нареждаше пак на работа. Ако не е тя, я зълвата, я свекъра, все един ще е.

– Цвето, мари, я остави Цачо на дъртата и иди да прибереш патките от чаира! – тросна се свекъра.

Естествено, че Цвета ще иде. Кой друг, ако не съм аз. Всичките от шекер сте правени!

– Вземи ратайчето, Цвето! Да не те гледат сама из село, като улава да ходиш! – провикна се свекървата подире ми.

Жвакаме в калта с Али. Придържам се по оградите над чаира. Али мърмори и току ме подпре, тръгна ли да се свличам към придошлата вода. Намираме патките, но за проклетия една липсва. Без нея не може. Няма да ми простят и на онзи свят, ако не я намеря. Даже не искам да мисля, какви ще ги наприказват на моя Жечо. Сръчквам Алито – живи, умрели – патето трябва да се намери.

Господ продължава да се сърди. И Алито се сърди. Завира се по шубраците, наднича из коренища довлечени от водата. Същинско малаче. Не стига, че патето го няма, ами и мен трябва да крепи. С всяка минута гневът му расте, повече към мен, отколкото към загубеното. Мълча, зер работа да стане.

– Как’ Цвето, да е.а туй твойто патка пърпаво, дет’ няма идно косми гърба ти! – изстреля Али. Чудих се да го скастря ли, да се смея ли. Не бях забелязала, че тъкмо пърпавото пате липсва. Как да го кастриш, като и той душа носи!

Към нас долетя самотно грачене. Забързахме към завоя. Оплетено в довлечени клони, едва изгракваше клетото.

“Благодаря, Боже, разминаха се мълниите и чумосването” – мислих си. В този момент се чуха женски викове. Виеха на умряло. Вцепених се. Бяха гласовете на свекървата и зълвата. Грабнах патето и хукнахме с Али.

Пред къщата се бяха насъбрали съседи. Зълва ми ни жива, ни умряла скубеше косите си. Свекървата виеше. Съседките пригласяха. Свекъра държеше посинялото телце на Цачо, а погледът му страшен, страшен ...

От устата на детето излизаше пяна. Лицето му мораво. Не знам кое как стана. Помня, че грабнах издоеното мляко и взех да наливам в устата на детето. Наливах докато не се закашля. Някой ме избута грубо...

Бях се вкочанила от студ. Лежах на плочника. Видях Али, който уплашено ме гледаше.

Беше ме завил с конопен чувал. Гълчавата в къщата не преставаше.

Вратата се отвори. Свекърът ругаеше всичко женско на този свят. С яд изсипа буркана с вишновката насред двора. Тръшна вратата с бесни попържни.

Надигнах се. Лека полека се завлякох в стаята си. Докато свалях калните дрехи чувах разярения глас на свекъра. Жените се улисали в плетки. Не видели кога Цачо се нагълтал с вишни от буркана. Намерили го запенен в тъмната одая.

Детето беше повърнало отровата. Гореше и се мята цяла нощ. Редувахме се да сменяме компреси с оцет и сапун. Вероятно съм задрямала по някое време. От дрямката ме извади нов писък. Скочих. Гледам – детето спи спокойно. Зълвата и тя отпуснала глава на миндера до него. Свекървата вие, та се къса. Изхвърчах навън.

– Що спите бе, божкеее! Що спите бе! Вижтеее, всичките патки натръшкани! Майчицее, голямо зло, майкооо!

Погледнах – двадесет гъски бяха изпружили крака там, където свекърът беше изсипал вишновката.

Те ти булка, Спасовден! Нали свекървата все се гражданее, прави вишновка за братовчедките от града, дето идеха сегиз-тогиз. Сега я наредихме...

– Цвето, мари, що седиш, а? Бърже идвай да оскубем перушината, барем за възглавници да има! Бърже, ти думам! Божеее, що ме наказа, Божеее! – не преставаше старата.

Причерня ми. Голямо скубане падна. Али товареше каруцата, а свекървата не спря да опява. Млъкваше само, ако свекърът се мернеше из двора.

Вечерта беше по-черна от расото на попа. Никой не продума. Само малкото щъкаше. От време на време подръпваше майка си за ръкава и бърбореше:

– Цачи папа пель. Цачи папа пель...

Утрото дойде с трети петли. Не, че сън ме беше хванал. Пред очите ми все малкият Цачо. Миризмата на гъши пух и кал се беше просмукала в кожата ми...

Чух свекъра да шава. Нямаше за кога да се излежавам. Трябваше да меся хляб за цяла неделя.

Изтупах нощвите. Завих хляба да почива. Слънцето се беше вдигнало вече. Застанах на прага да погледам небето. Миришеше на трендафил. Някъде отдалеч се чуваше гласът на авлига. Виковете на Али ме извадиха от унеса.

– Как’ Цветоо! Как’ Цвето! Паткитеее, патките! – крещеше Али.

Обърнах очи към горния край на двора. Не беше за вярване!

От баира с клатушкане слизаха оскубани до кръв всички “споминали” се.