От зрение към познание

Дата: 
сряда, 13 July, 2022
Категория: 

 

Абстракт:

Целта на тази статия е да се разгледат някои основни възгледи по отношение на познанието, тръгвайки от древни философски идеи, оставили отпечатък до наши дни, и допринесли за обогатяването на философската мисъл. По-специално, акцентът е върху връзката между сетивното и рационалното познание –дали те са два напълно различни компонента на човешката психика, или сетивата са прекият източник на познание? На какво се основава разумното познание за нещата, откъде води своето начало то?
Съществува ли обективно знание извън човешкия разум, или то е винаги непосредствено свързано с него? Как протича процесът разбиране (способността за улавяне същността на нещо)?Как субектът възприема реалността, как я опознава? Как възприятието, продуцирано от сетивата, предоставя първичната информация, която бива трансформирана в знание?
Във връзка с това, ще бъдат подчертани някои подходи, отнасящи се до гносеологията, която е послужила като основа в подкрепа на епистемологичните течения, имащи отношение към теоретичното познание.

Ключови думи: зрение, знание, мислене, истинско познание, разбиране

 

Abstract:

The purpose of this article is to examine some basic views regarding knowledge, starting from ancient philosophical ideas that have left an imprint to the present day and contributed to the enrichment of philosophical thought. In particular, the emphasis is on the relationship between sensory and rational cognition – are they two completely different components of the human psyche, or are the senses the direct source of cognition? On what is rational knowledge of things based?, where does it originate from?
Does objective knowledge exist outside of human reason, or is it always directly related to it? How does the process of understanding (the ability to capture the essence of something) take place? How does the subject perceive reality, how does he get to know it? How does the perception produced by the senses provide the primary information that is transformed into knowledge?
In this regard, some approaches related to epistemology will be highlighted, which have served as a basis to support epistemological currents related to theoretical knowledge.

Key words: sight, knowledge, thinking, true knowledge, understanding

 

Въведение

Древните философски учения са поставили на преден план първопричината на всичко съществуващо, позовавайки се на основополагащ принцип, в най-общи термини „материален“, като например – водата, въздухът, земята или огънят. Именно това поставя началото на изследване на наблюдаваните природни явления. Счита се, че философията води своето начало от Гърция, започвайки от с Талес и достигайки до Аристотел, като през този период тя вече е придобила стройна систематизация и организация като клонове на знания от античното време.

Философите на природата – Талес, Анаксимандър и Анаксимен поставят философията в така да се каже познатите ни „стандартни рамки“, и по този начин тя придобива своята независимост от религията. Това ще рече, че философията се освобождава от догматичното влияние, наложено от религиозните водачи, поемайки по пътя на едно ново самостоятелно мислене, опиращо се на опита и наблюдението на природата. Може да се каже, че класическата философия, започва от Талес като гносеология, след което при Сократ, Платон и Аристотел, започват епистемологичните разсъждения. Така например, Сократ е първият философ, разсъждавал върху етичните въпроси. По-късно Платон подхожда към знанието поставяйки го като философски проблем. Той разглежда „епистеме“ като логическо, и рационално знание, а „Doxa“ като общо познание. По-нататък Аристотел вече разграничава философията от науката. Така започва пътят на активното търсене на отговори на различни въпроси, в основата на които лежи въпросът за знанието. Какво е знанието? На какво се основава то? Каква е неговата същност?

1. Знанието според античните философи.

Разсъжденията за природата на физическият свят са първите белези за отдалечаването от установените по онова време схващания за произхода на света, основани на библейските текстове. „Началата на философията били две: едното започвало от Анаксимандър, а другото от Питагор. Наставник на Анаксимандър бил Талес, а на Питагор – Серекид“. (Колев, 2001: Диоген Лаерсий, За живота на философите 24) От Талес, Анексимандър и Аниксемен започват да се търсят рационални обяснения за произхода на живота и всичко съществуващо т.е. за битието. От Талес започва да се оформя една нова философска система, основаваща се на рационалния подход. Той например заявява, че всички неща съдържат влага и следователно водата е началото на всичко съществуващо. Така философията за първи път дава една единна, но в същото време динамична интерпретация на битието. Позовавайки се на разнообразието в природата, тя ги свежда до единен принцип, генериращ цялото налично многообразие. Всъщност Талес поставя един фундаментален въпрос, а именно – дали има някаква материя, от която са направени всички неща? Той достига до заключението, че първоизточникът на всичко съществуващо е водата. Това на свой ред разбира се води до установяването на един нов тип мислене, различно от библейските обяснения за произхода на битието. Тезата на Талес е ценна с това, че тя поставя абсолютното и крайното не като противоположности, намиращи се в различни измерения, а напротив, като нещо единно и неразделно, взаимно преплетено едно в друго. Същността се разбира като нещо реално, от което следва, че абсолютът се разглежда като първоизточник (единното/Монадата)съдържаща в себе си мисълта, а самата мисъл пораждаща и битието.

За разлика от Талес, който търси фундаменталната субстанция на физическо ниво, Питагор търси същността на нещата. Той смята, че същността се съдържа в числото. Според него числото не е нещо сетивно, нито е чиста мисъл, числото не може нито да се види, нито да се чуе, то може само да се мисли. Говорейки за съществото, той има предвид, че то съществува като един вид имитация на числа. Тази теза по-късно е възстановена от Платон.

Питагор смята, че постоянната /неизменната същност на Вселената се съдържа в математическите принципи, т.е. в числата. За Питагор числото е същността на всички неща, защото числото заема междинно място между сетивното възприятие и идеите.

Според Питагор произходът на Космоса е в числото, или с други думи, числото е материалният принцип на нещата, което означава, че нещата са съставени от определен брой единици, известни като атоми.

Според Парменид съществуват две форми на познание – едната се основава на данните, идващи от сетивата, а другата – се основава на разума. Първата обаче, не може да се причисли към истинско знание, тъй като сетивата предполагат приемането на небитието, което от своя страна е източникът на всички противоречия. Както казва Хегел: „Най-обикновената самоизмама и измама на другите е да предпоставяме пред познанието нещо като известно и да се задоволяваме с това. Въпреки всички приказки, такова знание, което не знае как се получава, не може да направи нито крачка напред“. (Хегел, 1999: 106) Парменид смята, че Истинското познание, идва от разума, понеже то се основава на битието и следователно отхвърля всички противоречия. От тук следва, че ако битието е неизменно, то истинското познание също трябва да бъде такова. Освен това, той твърди, че не е възможно истината да бъде подчинена на относителността на сетивното.

2. Сетивата и познанието според софистите.

Древните теоретични обяснения за произхода на света не удовлетворяват новите за онова време мислители, наречени „софисти“. Думата софист означава обигран, обучен и изкусен човек. Софисти били наречени неколцина ретори, които обикаляли гръцките полици и преподавали срещу заплащане. Те довели до виртуозност изкуството на спора и обучавали учениците си да се доказва всяка една теза по няколко начина, а след това със същия брой доказателства, и то подредени в същия ред на важност, да се докаже точно противоположното твърдение... (Колев, 2007; Михалчев, д. 1994)

Мисълта променя посоката и се съсредоточава върху тайнството на човешката природа. Това ново течение се проявява основно под формата на две направления – субективизъм и релативизъм характерни за софистите, второто е преди всичко е свързано с въпроси на етиката, от които се извлича знание. За разлика от древните мислители, които се опитват да обяснят произхода на Вселената чрез физическата природа, при софистите курсът на философските размишления е променен, понеже те се интересуват главно от природата на човешкото същество. По отношение на знанието обаче, те продължават да се придържат към предишните възгледи, считайки сетивното възприятие за основният източник на познание.

В същото време софистите предават особено значение на мисълта, но само като субективно проявление. Те разглеждат Абсолюта като субект и насочват вниманието си най-вече върху мисълта, смятайки я за абсолютна същност (проявление на Абсолюта).

Всъщност размишленията по отношение на съществуващото, започват именно от софизма.

Например Протагор казва следното: „Не мога да твърдя за Боговете нито че съществуват, нито че не съществуват, защото наред с неяснотата на предмета съществуват много неща, които пречат за опознаването им, а освен това човешкият живот е твърде кратък“. (Колев, 2007; Диоген Лаерсий, Животът на философите 50 – 54)

Горгии – друг виден софист, в своето съчинение за несъществуващото или за природата, издига три основни тези: „Първо, че нищо не съществува; второ, ако и нещо да съществува, то е непостигаемо за човека; трето, че дори и ако е постижимо, то не може да бъде съобщено и разяснено на ближния...“. (Колев, 2007. 66) Според Горгий думите не могат да изразят реалността. Защото с думи могат да бъдат изразени единствено субективни преживявания, но не и самата реалност. Накратко, реалността не е нито познаваема, нито предаваема, т.е. той отрича всякакъв вид обективна истина.

Тези нови схващания за природата на нещата са несъвместими както с тогавашния гръцки мироглед, така и с религията. Затова софистите придобиват авторитета на надеждни мислители и са се славили като разпространители на културата. Те са били известни като владеещи мисълта.

Основната цел на софизма е да се даде възможност за просвещение на хората чрез науки като математика и физика. Тази благородна идея обаче, се превръща в комерсиална, понеже преподаваните от тях знания са били провеждани срещу заплащане, а ролята на училищата бива пренебрегната.

Според софистите истината или лъжата са относителни понятия и зависят преди всичко от относителността на сетивните усещания. В този смисъл се приема, че разумът започва от сетивните данни, които са предпоставката за извършването на процеса на мислене. Това на свой ред означава, че рационалното познание основаващо се на интелекта, не е отделен тип познание, а е следствие от сетивното познание – това, което се възприема чрез сетивата. Тръгвайки от сетивните данни се достига до рационално познание за нещата, т.е. рационалното познание е един вид крайният продукт на сетивното познание. С други думи това схващане може да бъде обобщено с фразата: „нищо не е добро или лошо, мисленето го прави такова“. В тази връзка Протагор казва: „Човекът е мяра на всички неща – на съществуващите, че съществуват, и на несъществуващите, че не съществуват“. (Колев, 2001. Аристотел, Метафизика) Впрочем тази сентенция е същината на философията на софистите. Казано накратко – човекът е мярката на истината или лъжата. В този смисъл, обективна истина отвъд човешкия разум не съществува. Защото както казва Хегел: „Истината не е изсечена монета, която можем да получим готова, и така да я сложим в джоба си“. (Хегел, 1999: 110)

3. Сетивата и познанието според Платон.

Платон възстановява част от идеите на Парменид и на Сократ. От онтологията на Парменид, той извежда за основа разума и мисълта като метод за изследване на битието, подчертавайки, че битието и мисленето са едно и също. От тук по необходимост се очертават контурите на два свята – сетивния и разумния, т.е. разбираемия. „Не е излишно да се отбележи и това, че древногръцкият мислител е фактически първият философ на древния свят, който говори за идеалната природа на душата, и отнася познавателната дейност към тази на душата. Той открива за науката проблема за идеалното“. (Велчева, 2000: 27)

Освен това, Платон споделя мисълта на Сереклид, по-точно идеята за постоянна промяна. Платон е първият, дал определение, което не се отнася за съзнателни същества, понеже не могат да бъдат определени поради тяхната непрестанна промяна, постоянно движение. Той нарича тези определени същности „идеи“.

Платон поддържа също така питагорейската идея за математическото мислене, подчертавайки, че между сетивните обекти и идеите съществуват междинни същности, наречени математически, чиято природа е вечна и неподвижна, и освен това са различни от идеите. Но той замества безкрайното, разглеждано като едно с диадата, като по този начин образува голямото и малкото. Освен това, той поставя числата извън сетивните обекти, докато питагорейците твърдят, че числата са самите обекти. (Колев, 2007: Аристотел за Платон)

Платон смята, че единството и числата са извън нещата, а основополагащите причини за съществуването са същност и материя. Според него идеите са причина за същността на други обекти, а на свой ред единството е причината за идеите. Освен това гръцкият философ твърди, че субстанцията е тази, към която се прилагат идеи за пораждане на съзнателни същества.

В своята теория за идеите, Платон пояснява, че обектите, които виждаме в реалния свят са просто сенки на вечните форми, и че неизменните идеи – вечните форми, могат да бъдат обекти на истинското познание. Възприемането на сенките, т.е. на света, какъвто се чува, вижда и усеща е просто мнение. (Платон, 2014: 514; 517)

Следвайки своя учител – Сократ, Платон се опитва да отговори на софистите, като приема за даденост съществуването на свят от форми или идеи, неизменни и невидими, за които е възможно да се придобият точни и сигурни знания. Той твърди, че нещата, които можем да видим и докоснем са несъвършени копия на чистите форми, изучавани в математиката и философията. Следователно само абстрактните разсъждения на тези дисциплини осигуряват истинско познание, докато възприятието генерира неясни и непоследователни мнения. Според него както възприеманите материални обекти, така и този, който ги възприема, са в постоянна промяна. Но тъй като знанието се отнася само до неизменни и универсални обекти, следва, че знанието и възприятието са по същество различни. От тук идва и заключението, че същността на теорията за идеите трябва да се търси в схващането, че истинното не е това, което съществува за нашите сетива. Единствено интелектуалният аспект е истинският, достоен за познаване, защото е вечен и неизменен.

Понеже знанието трябва да бъде сигурно и непогрешимо, то трябва да има за предмет това, което е наистина реално, а реалното от своя страна трябва да е фиксирано, постоянно и неизменно. С други думи реалното е еквивалентно на идеалното. А идеалното е противоположното на физическия свят, от което следва, че Платон отхвърля твърдението, че цялото познание се извлича от опита.

Както вече бе споменато, Платон разграничава две форми на познание – сетивната и разумната/разбираемата. Сетивният свят е светът на мнението, докато разбираемият свят е истинското знание, понеже то е единственото знание, което се занимава с битието. Според него истинското знание е знанието за идеите, тъй като именно те са причините за съществуващите неща. В този смисъл може да се каже, че истинската реалност представлява съвкупността от идеи, наречени форми. Чрез тези форми, нещата съществуват материално и чрез тях те могат да бъдат опознати. От тук идва и концепцията, че знанието всъщност представлява запомняне.

Според Платон, мнението не е нищо друго, освен способността, която притежаваме – да съдим по външния вид. (Платон, 2014. 128) Мнението обаче, не се счита за нещо по низше от науката, нито е по-малко полезно. С други думи т.нар. мнение по никакъв начин не бива да се подценява. (Платон, 2014. 318)

В теетет Платон критикува обяснението за знанието, дадено от Протагор, отричайки, че знанието може да се приравни със сетивното възприятие. Като аргумент той посочва, че истината се изразява с преценка, а не чрез усещане, получено пряко от сетивата. Също така, той отрича, че знанието може да бъде постигнато посредством преценка, защото ако това е възможно, то тогава истинските преценки ще бъдат формулирани въз основа на неверни данни. Обаче, той е съгласен с Протагор по отношение на това, че разумното познание е относително, но в същото време пропуска, че всъщност това е единствената форма на познание. Той подобно на Парменид, смята, че има друга форма на познание, присъща на разума. Според него истинското знание, трябва да се отнася до битието, а не за ставането на битието, и освен това, то трябва да бъде непогрешимо.

Сетивният свят е светът на външния вид, докато интелектуалният свят е светът на идеите, и именно той според Платон, представлява истинската реалност. Следователно до истинско знание се достига само чрез разум и разбиране, а не чрез сетивния опит. С други думи, нещата не могат да бъдат разбрани пряко чрез сетивен опит, а само чрез способността за разсъждение, която е присъща единствено на разума.

4. Сетивата и познанието според Аристотел.

Аристотел казва: „Всички хора по природа се стремят към познание. Начините и средствата да се знае какво да е са различни. Познаването започва от сетивата и главно от зрението, което се цени повече, тъй като чрез него се установяват повече различия. Живите същества се раждат със сетива, и благодарение на тях някой имат памет“. (Аристотел, 2020. I 1) В действителност знанието, продуцирано от сетивата произвежда памет, а именно от паметта се натрупва опитът. Това на свой ред означава, че човекът, способен да съхрани повече спомени, натрупва повече опит, понеже повтарящите се спомени отнасящи се до едно и също нещо, представляват самия опит. От тук следва, че опитът е предпоставката за развитието на науката и изкуството, тъй като науката и изкуството се разгръщат благодарение на него.

Но, от друга страна, всяко познание започва от сетивата. Човек познава света чрез сетивата си, те са инструментите с които оперираме във външния (видим) свят. Трябва да се има предвид обаче, че знанието не се изчерпва с опита. Затова Аристотел разграничава различни степени (нива) на познание. Първото ниво е знанието, извлечено от сетивните усещания, което е един вид непосредствено (директно)знание, изчезващо с прекратяването на самото усещане. Този тип знание е типично за низшите животни. При висшите животни обаче, това сетивно знание, е свързано със сетивната памет и въображението, поражда един друг, по-устойчив вид знание. Този процес на генериране на познание, е типичен за човека. Той се отличава с това, че опитът се натрупва в резултат на запаметените ситуации, или с други думи, в резултат на дейността на паметта. Въпреки, че това знание не дава отговор на въпросът „Защо?“, т.е. причините за познаваните обекти, то му позволява да знае, че те съществуват, т.е. опитът се състои в познанието за конкретните неща.

Макар че сетивното познание е отправната точка на всяко знание, Аристотел счита теоретичното знание за най-висшата форма на познание, водеща до мъдрост, като в този процес водеща роля има способността за разбиране. Разбирането е това, което поражда истинското знание, защото то включва познаването на причините за нещата. Такова знание е познаване същността на нещата, а не просто описание на техния външен вид. Да познаваме обектите означава, да познаваме тяхната структура, специфичните им особености, техните взаимодействия с околния свят, какво биха могли да причинят и т.н. А това не би могло да се осъществи без способността да се мисли. Затова мисълта е в основата на всяко истинско познание, а разбирането е взаимовръзката между различните мисли, имащи отношение към определен обект или явление. В тази връзка, Аристотел разграничава човека от другите живи същества, именно въз основа на специфичната способност – мислене, и поради това определя знанието като отличително човешко качество.

В този процес обаче, трябва да подчертаем, че сетивното усещане е първоначалото на познанието, понеже сетивният свят е единственият, който съществува, съставен от форма и материя. В този смисъл, материята се явява същината, от която произтича процесът на познание. А вещите, както подчертава Аристотел, са съставени от материя и форма. Но, материята сама по себе си не ни дава информацията за вещта, тя е просто нейната структура, градивният материал от който е съставена. Формата от друга страна е начинът на съществуване на дадена вещ, но подобно на материята, тя се отнася до самия обект, който без сетивното възприятие, остава непознаваем за субекта. Възприятието обаче, както знаем изисква присъствието на сетивния обект, понеже сетивата са способни да улавят само сетивните сигнали, излъчващи се от обекта. Те са чувствителни единствено към сетивни форми на конкретни субстанции, т.е. те възприемат конкретния външен вид. Това обаче все още не може да се нарече същинско познание за предметите. Този вид знание, наречено сетивно, е повърхностно, защото се отнася единствено до външния вид на обекта. Единствено мисълта е способна да улавя същността, която може да се каже е „универсалното в частното/конкретното“.

Чрез сетивата се улавя реалността на материята, а в последствие се изгражда сетивният образ, който остава запечатан в паметта под формата на „виртуален“ модел, който може да бъде възпроизведен пожелание на субекта.

Аристотел твърдо се противопоставя на Платоновата теория за идеите, тъй като според него тя не обяснява реалността, нито промяната на всичко съществуващо, причинена от движението, предвид определянето на идеите като вечни и неподвижни.

Той „защитава схващането за обективната детерминираност на познанието като изходно положение на гносеологията. Материалистическа тенденция представлява идеята за външните предмети като първа същност, единство на материя и форма. Сетивните неща се обявяват за съществуващи преди и независимо от познанието. Нещо повече, основните характеристики на познавателния процес и неговите конкретни резултати се поставят в зависимост от обекта на познанието“. (Аристотел, 1979: 16)

Аристотел разработва различна от Платоновата концепция, вземайки за отправна точка монистичното схващане за природата на битието. Той въвежда понятието „субстанция“, според което изходното начало на всичко съществуващо се съдържа в самата същност, съставена от материя и форма, като по този начин се установява причинно-следствената връзка между нещата.

Аристотел разглежда човека като субстанция, съставена от форма и материя. Тялото е материята, а душата – формата. Може да се каже, че душата е принципа, пораждащ живот, и според различните души/субстанции, съществуват разновидностите живот.

Метафизиката на Аристотел подчертава връзката между причината и следствието. Познанието на причините представлява знание за универсалното. Това е най-ефективното познание, защото да познаваш причините, означава да си в състояние да регулираш последиците. Именно въз основа на тази взаимовръзка между причина – следствие, науката се развива и разширява все повече своите граници. А фундаментът върху който се гради тази сложна плетеница между причинно-следствените връзки е именно мисълта или по-точно способността за разбиране.

Според Аристотел „начало – това е частта от която се тръгва, както при дължината и пътя... или онази част, от където нещото започва, както килът при кораба, основата на къщата, сърцето или мозъкът при живите същества... или онова, от което нещото започва, и от там идва движението и промяната, но пък не е налично в него, както детето започва от родителите...“ (Аристотел, 2020. ) Според Аристотел „... всички причини са начала“ (пак там). А „причина – това е наличното в нещото, от което то става – като бронзът за статуята“ (пак там).

Аристотел разглежда промяната като движение, или с други думи, това е преминаването от потенциална сила към действие. В този смисъл, изглежда, промяната е програмирана, тъй като нито едно нещо не може да произлезе от друго нещо, без да бъде потенциално по отношение на нещото, от което произхожда. Един от най-големите приноси на Аристотел е неговата система за четирите причини, която обяснява защо нещата са такива, каквито са. Когато тази система бъде приложена към способността на човека като субект да възприема, изводите, произлизащи по пътя на логиката са тъждествени с някой от тези на физиката относно съществуването. Според Аристотел първата причина нещото да бъде това, което е, е неговата материална причина, или по-точно субстанцията от която е съставен обектът. Например, дървената маса е такава, каквато е, защото субстанцията от която тя е направена, го позволява. Невъзможно е да бъде направена маса от вода. Аналогично окото е такова, каквото е, защото неговата материална субстанция го позволява. За да съществува даден обект такъв, какъвто е, също така е необходимо да има външна намеса над самата субстанция, така че тя да се превърне в това, което е (например маса). С други думи някои е въздействал върху дървото, за да се получи точно този обект. Тази причина Аристотел нарича – действаща. По същият начин и окото трябва да претърпи въздействие от външната среда, за да получи нужната му стимулация. Третата причина според Аристотел е идеята или формата в ума на „създателя“, т.е. дори и да е налична конкретната субстанция, ако липсва идеята или представата, то създаването на каквото и да е било е принципно невъзможно. Това е т.нар. формална причина. Приложена към процеса на възприятие, това разбиране хвърля светлина относно наличието на значения и смисли, без които зрителното възприятие не е възможно. Например, отразената светлина върху ретината е просто съвкупност от точки, които на практика не ни дават истинската информация за видяното. И само когато знаем какво всъщност виждаме, тогава видяното придобива онтологичен статус, т.е. то съществува за нас, тъй като сме го възприели като обект/предмет. И последната четвърта причина е целевата. Създаването на каквото и да е било се стимулира от някакъв вид необходимост или желание. Всяко нещо, което съществува има някаква цел, предназначение. Доказателство затова е произходът и еволюцията на окото или по-точно зрителната способност.

Тази система от причини може да бъде приложена като аналогично обяснение на процеса на възприятие.

Материалната причина за зрителното възприятие са светлинните вълни, действащата причина е получените от тях зрителни стимули, формалната причина е идеята или казано по друг начин смисълът и значението, което видяните обекти имат за нас – как трябва да изглеждат обектите/предметите, а целевата причина е предназначението на самата зрителна способност, именно, ориентация в пространството и адаптация към външната среда.

 

Заключение

Интересът на философите по отношение на това как субектите възприемат реалността, как я опознават и как възприятието, започващо от сетивата, предоставя първата информация, която обаче не винаги е вярна, се превръща в първия обект на човешката рефлексия от където впрочем се появяват и първите приноси от разсъжденията по отношение на произхода и причините за явленията. Именно тези първи теоретични постановки поставят основите за обяснения по един нов рационален начин за произхода на света, различен от религиозния. На по-късен етап възникват и въпросите по отношение на знанието, на какво се основава то, каква е неговата същност и т.н. Така постепенно конкретната мисъл се разширява в абстрактна и се появява дискусията за битието. По този начин мисълта придобива диалектичен характер. В същото време се установява връзката между реалността и разума, като мисленето започва да придобива по-голяма тежест, признавайки превъзходството на разума над сетивата. Достига се до извода, че интелектът е много по-надежден инструмент за достигане до същественото истинско знание. Отбелязва се и съществената разлика между сетивното познание, идващо пряко от сетивата, и интелектуалното – предоставено от разума.

 

Литература

Аристотел, 2020. Метафизика. София: УИ Св. Климент Охридски.
Аристотел, 1979. За душата. София: Наука и изкуство.
Велчева, Д. 2000. Антропологични идеи в история на философията. София: Самиздат.
Кант, 1992. Антропология от прагматично гледище. София: УИ Св. Климент Охридски.
Колев, И. 2007. Философия: хронологична онтология. София: ИК Анубис.
Колев, И. 2001. Философия: систематична онтология. София: ИК Анубис.
Платон, 2014. Държавата. София: Изток – Запад.
Хегел, Г. 1999. Феноменология на Духа. София: Лик.

 

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.
  • Имейл адресите ще се завоалират в кода на страницата, за да се намали шанса да бъдат експлоатирани от спамерите.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
CAPTCHA
Този въпрос е за тестване дали или не сте човек и да предпази от автоматизирани спам.

Издателство "Либра Скорп" не носи отговорност за съдържанието на коментарите. Призоваваме ви за толерантност и спазване на добрия тон.

Условия за ползване на коментарите