От обич (с обич) към... животните

Чета последната (засега) книга на д-р Герго Цонков. Той е известен на читателската публика, защото е издал 18 книги – тази е 19-та, сюжетите на повечето от които са на тематика от или близка до професията му. Лекар е, педиатър и първото очакване е, че “Де да можеха да говорят”, както е озаглавен сборникът от разкази, ще се отнася за пациентите му, много от които действително не са могли още да говорят. Но подзаглавието: “разкази за хора, животни и птици”, изостря любознателността ни: какво лекарят-педиатър, който е защитил правото да бъде семеен лекар и работи като такъв, ще ни разкаже?!. Не ни остава в недоумение и още в “предварителни бележки” съобщава: “Целта ми е да помогна за по-добро опознаване на животните и птиците, за неизбежното ни съжителство с тях и постигане на по-добра хармония в нашите взаимоотношения. Да бъдем по-добри към тях, да разбираме поведението им, да не допускаме да страдат и да стават неволни или нарочни жертви на наши действия. Да бъдем добър пример за децата си!” Благородна цел и то в дни, когато обществото се раздира от противоречия, от конфронтации, от непоносимост дори между отделни лидери на партии и представители на финансови групировки, той, авторът на книгата взема под своя защита животните и птиците и ни уверява, че “те страдат не по-малко от хората, когато биват измъчвани и убивани”.

В шест отделни глави д-р Цонков проследява взаимоотношенията между хората и животните и, като се връща в спомените си към най-чистите и невинни детски години, ни поднася случаи, в които с разбиране проследява поведението на хората по отношение на животинския свят и с много обич и състрадание ги поема под своя закрила. След като ни разкрива, какво се е случило с малкото невинно коте, авторът на книгата с болка възкликва: “А там, на насипа, продължаваше да лежи, провесено и с разбита глава живото до преди малко толкова жизнено, хубаво и палаво коте! За него това беше първата и последна пролет”. А болката, която изпитва заради своя приятел Ежко Бежко? “У мен остана трайно тъгата за таралежа, който беше убит така жестоко, без да е заслужил с каквото и да е такава ужасна участ” – изплаква невръстното дете.

Много са приятелите, домашни любимци, за които ни разказва д-р Цонков. С голямо съчувствие той се отнася към мъничките, голички и слепички котенца, които “пискат като пиленца, а набозаят ли се, спят непробудно, докато отново изгладнеят”. Останали сирачета, те не познават майчина ласка и затова, когато малката негова пациентка се привързва към котето, той, заедно с нея се радва. “Детето веднага грабна черното коте и започна да го гали и целува с голяма обич. На бащата се искаше да ме попита, съгласен ли съм с направения избор от детето, но като видя с какво възхищение наблюдавам малката си пациентка, само ми кимна в знак на благодарност – пише авторът и заръчва: – И да се грижите много добре за него! То заслужава повече от всяко друго, защото е сираче”.

“Литко”, “Рижко”, “Горките сирачета”, “Смъртта на гордото коте” и “Гладна смърт” са заглавия на разкази за животни и птици, спечелили обичта както на писателя, така и на хората, сред които живеят. Особено изобретателни са малките палавници, които искат да блеснат с остроумията си. Те още в следващата глава получават предупреждение: “Домашните любимци не са играчки”. Поучително прозвучават думите на майката: “Котето, макар и да не може да говори, но, когато някой му направи нещо лошо, то страда. Я си представи, че тебе така те завъртят! Как ще се чувстваш? И да е виновен някой, който и да е той, не бих препоръчала да му се причини такова зло. Котето няма абсолютно никаква вина. Никога не прави подобно нещо!” – казва тя, когато в игрите си малкият стопанин на безобидното коте се престарава. От любопитство “Да види какво ще стане” Кунчо допуска “лекомислена постъпка, която по предварителен замисъл беше една невинна игра, а се оказа съдбоносна, убийствена.” Друг път нанасят “Незаслужена гавра” на своя домашен любимец, какъвто е случаят и с “Непростимата вина на Ваньо”.

В разказите “Уловеното птиче”, “Дивачето”, “Шаро и свободата” авторът проследява поведението на животните, които не могат да разберат каква е “Цената на изгубената /и на придобитата/свобода”. Поучителни са думите на баба Спаса по повод лекомислената постъпка на внука й: “Не всички птички могат да се отглеждат в кафези като канарчетата например. Това птиче е от тези, които не подлежат на опитомяване. Лишени от свобода те загиват, както се е случило в конкретния случай. Друг път не прави така, ще ти тежи на съвестта”. – Аз не знаех какво точно означават нейните думи “да ми тежи на съвестта”, но когато и да си спомнях насетне за случилото, сърцето ми се изпълваше с болка – признава той.

В следващата глава “Марко – моят спасител”, читателят е готов да повтаря думите на автора: “Аз вярвам, даже съм убеден, че той направи всичко зависещо от него, за да ме спаси. Марко беше моят спасител”. Пояснението, че Марко не е име на човек, а на магаре, постъпката на това магаре е била напълно човечна. Поспрях се, за да си помисля: всички ли човеци постъпват така грижовно по отношение на себеподобните, но увлечението ми по следващите разкази беше толкова голямо, че жадно поглъщах написаното за “Мунка, “Лиска”, “Достоен пенсионер”, Старост – нерадост”. Какво приятелство, какво благородство, каква човещина!

В “Краят на едно приятелство” ме покори умението на автора да говори за велики неща така, като чели нищо голямо не се е случило. Прочетете: Интересно бе приятелството на десетгодишния Митко с неговото мъниче на име Буби. Митко си беше поставил за цел на всяка цена да блесне пред другарите си по някакъв интересен начин. Реши за целта да използва Буби, който му беше изключително предан и послушен. С команда “Дръж”! – той му нареждаше да се нахвърля срещу всяко куче, което Митко му посочи. Когато обаче Митко прекалил със желанието да задоволи своето его, Буби му дал заслужен урок: отказал се от приятелството – това неоценимо богатство, печелено в продължение на много години. “ Изненадан, объркан и засрамен пред другарите си, които станаха свидетели на тази жестока и грозна сцена, Митко подкани Буби да си вървят, но мъничето сякаш не го чу. Тогава той посегна да го изправи, но то изръмжа немощно и огорчено, дори направи опит да го ухапе. Митко се направи на обиден и си тръгна. Мислеше си, че Буби ще го последва. Мъничето остана на пътя. Предпочиташе да умре, вместо да тръгне със своя жесток и безмилостен господар”. Възприех този край като сурово предупреждение: “Хора, внимавайте! Не прекалявайте и не злоупотребявайте с добрината на приятелите! Истинският приятел лесно открива доброто сърце и тръгва след него”.

“Надвечер мина другоселец с магарешка каручка. Като видя немощното, наранено и окървавено кученце да се валя умиращо в пръста, той го съжали, защото имаше добро сърце. Без да знае какво се е случило, той пристъпи, покани го с коричка хлебец и го взе в каручката. Буби размърда опашка в знак на благодарност и съгласие. Повече нищо не се разбра какво е станало”. Кученцето тръгнало след доброто сърце!

Погледнах съдържанието. Книгата така ме увлече, че нямах търпение да чета още и още...Оставаха само няколко разказа. Какво ли става “Зад телената ограда?” – любопитствах. Но веднага прочетох: “Жертва на своето любопитство”. Не исках да стана и аз. Може би ще се поуча от “Птичи урок”? Заинтересува ме и “Злочестата съдба на едно прасе”, и “Кочът-страшилище”, и “Произшествие посред нощ”...

Любезни читателю! Прочети тази книга, защото тя ще ти достави както удоволствие, така и поука. Поуката, че ТРЯБВА ДА БЪДЕМ ДОБРИ!

---------------
Герго Цонков, “Де да можеха да говорят. Разкази за хора, животни и птици”, Варна, 2014