Образът на революционера в поезията на Христо Ботев (“Майце си”, “До моето първо либе”, “На прощаване”, “Хаджи Димитър”)

Образът на революционера в поезията на Христо Ботев (“Майце си”, “До моето първо либе”, “На прощаване”, “Хаджи Димитър”)

В лириката на Христо Ботев личностно и народностно се преливат. Като силно ангажирана с проблемите на времето личност, авторът прави духовен израз на най-актуалните проблеми на своето време в поезията. Историческата съдба на народа се отразява в творчеството му. Интимното и революционното се преплитат, за да зазвучат с особено, колоритно и неповторимо очарование.

Образът на лирическия герой в това дълбоко проникновено творчество е борец за свобода, революционер, който мечтае премахване на робството и човешкото безправие. Да търси спасение от своеволието и беззаконието на поробителя – за това се бори лирическият герой на Христо Ботев. Той е носител на прогресивен идеал, притежава морална чистота, непримиримост с неправдите и е готов на саможертва в името на освобождението на отечеството. Лирическият герой на Христо Ботев е борец и за общочовешка свобода, защото надхвърля рамките на националното определение. Той желае отмахването на всяко робство, колкото и утопично да звучи това. Лирически герой и поет се преливат, защото творчеството на Христо Ботев има изповеден характер и е израз на личните му убеждения и преживявания.

Ако погледнем първото стихотворение на Христо Ботев “Майце си”, ще открием пътя на духовното израстване на лирическия герой. В тази творба преобладава мрачно-елегично настроение, породено от липсата на естетически идеал, който да определи пътя на лирическия герой. Измъчва го, терзае го мисълта за поробеното отечество, за близките, които са далеч от него. Преобладава мисълта за неживяна младост (“люто язвена”), неосъществена любов и приятелство (“приятел си нямам да му разкрия що в душа тая”). Лирическият аз болезнено търси съмишленик и се измъчва, че околните му са далеч от неговите възвишени идеали. В мъчителна борба със себе си азът ще достигне до революционния идеал, който в това стихотворение още не е загатнат. Като лирична изповед пред майката звучат стиховете:
Ти ли си, мале, тъй жално пела,
ти ли си мене три годин клела…
(“Майце си”)

В творбата зрее чувство на неудовлетворение от заобикалящата действителност. Лирическият аз се раздира от вътрешни противоречия и мисълта за смъртта не му е чужда:
… пък тогаз нека измръзнат жили,
пък тогаз нека изгния в гроба.

Това са моменти на духовно израстване на героя.

Своя революционен устрем, своята мечта да се отдаде на благородна и прогресивна мисия Ботев отразява в писмо до свой съвременник (Т. Пеев): “Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата си на бомба, пък ще изляза на борба със стихиите”. Това не е случаен изблик на вътрешна енергия. Пламенните думи носят страстна решителност за борба.

В стихотворението “До моето първо либе” умело се преплитат лично и обществено. Лирическият герой надживява личностното, за да се отдаде на всенародна борба. Историческата съдба на народа той превръща в своя съдба, в свое естетическо кредо. Творбата звучи пределно съкровено, лично изстрадано. Лирическият аз настоява любимата да приеме неговите възгледи. Понятието любов се преосмисля на ново философско и естетическо равнище. Тя означава духовно общуване, интелектуална връзка, в която има общи позиции и гледни точки. Гневно прозвучават първите стихове:
Остави таз песен любовна,
не вливай ми в сърце отрова…

Лирическият герой надживява делничното, битийното, неговото съзнание е насочено към прогресивните идеи на епохата. Народното страдание е изразено образно:
Чуйш ли как плачат сюрмаси?
За тоз глас ми копней душата
и там тегли сърце ранено,
там, де е се с кърви облено.

Метафоричният израз “с кърви облено” внушава ужаса на робството. Лирическият герой се вслушва в страдалческия глас и стоновете на бедните и обезправени хора. Образът на песента има силно въздействие, защото символизира и народната болка, и народния протест, и идеологията на бореца революционер:
Запей ми, девойко, на жалост,
запей как брат брата продава,
как гинат сили и младост,
как плаче сирота вдовица
и как теглят без дом дечица.

Коварството на робството ражда предателството, с което поетът е непримирим (“брат брата продава”). Обезценяват се човешките ценности, поражда се продажност и низки нрави.

Борческият патос е най-силен в кулминационния момент на творбата:
Сърце ми веч трепти – ще хвръкне,
ще хвръкне, изгоро, свести се!

Народният глагол “свести се” съдържа драмата на преодоляването на робската психика и извисяване над примирението и търпението.

Стихотворението “До моето първо либе” е творба, в която се разкрива символичното раждане на бореца революционер. Поетическата картина на революцията е обгърната в романтика:
Там… там буря кърши клонове,
а сабля ги свива на венец,
зинали са страшни долове
и пищи в тях зърно от свинец…

Стихията в природата е метафора на революционното преобразяване на света. Образът на смъртта е естетизиран с оглед нейния смисъл на безсмъртие:
… и смъртта й там мила усмивка,
а хладен гроб – сладка почивка.

Пътят към свободата минава през саможертвата. Екпресивните сравнения “смъртта – мила усмивка”, “хладен гроб – сладка почивка” изразяват вярата на поета в безсмъртието на героите.

Обликът на смъртта е привлекателен и в творбата “На прощаване”, защото “пътят е страшен, но славен”. За лирическия герой от тази творба има два възможни изхода от борбата – “свобода или смърт”. Всъщност това е естетическото кредо на бореца революционер. Той е непримирим с робската съдба и е осъзнал необходимостта от борба. В една лирическа изповед пред майката той изразява най-съкровеното си чувство:
Не плачи, майко, не тъжи,
че станах ази хайдутин,
хайдутин, майко, бунтовник.

Лирическият аз определя себе си като борец революционер, като изразява мотивите на своето дело. Любовта към отечеството и омразата към поробителите пораждат у него непримиримост към робството:
… но кажи какво да правя,
кат си ме, майко, родила
със сърце мъжко, юнашко…

Метафоричният израз “мъжко” сърце е внушение за силата на духа, която героят носи. Той силно обича своето отечество и не приема да бъде осквернен неговия дом:
… там, дето аз съм пораснал
и първо мляко засукал…

Творбата е богат израз на наранената чувствителност на поета. Има болезненост в пресъздаване на картината на поробеното отечество, чийто свят лик е обруган:
… там, дето баща и братя
черни чернеят за мене…

С решителност за борба са изпълнени думите на лирическия аз:
… аз вече пушка нарамих
и на глас тичам народен…

Поетът Христо Ботев определя облика на лирическия герой, който е борец за народна свобода. Пред него се очертават два възможни пътя – да загине в борбата или да се завърне като победител. Има ярка поляризация на чувствата в двете картини. Смъртта не е страшна, защото е една жертвеност в името на борбата за свобода. Завръщането като победител героят си представя най-романтично и в привлекателна светлина. Едно трагично предусещане за смъртта са думите: “аз може млад да загина”. Без да жали за себе си, той посвещава най-скъпото – живота си на родината.

Като утвърждава революционната романтика, Христо Ботев пресъздава образа на Хаджи Димитър като истински борец революционер. Изминали са пет години от смъртта на героя, когато Ботев написва прословутата балада:
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира!

Юнашката смърт носи смисъла на безсмъртие и това звучи като сентенция. Поетът прави обобщение не само за националните ни герои, но за всички борци за свобода. Народът помни, тачи и възвеличава героите си. Това е тяхното духовно безсмъртие. Образът на робството, заради което е загинал героят, е пресъздаден художествено в стиховете:
Пейте, робини, тез тъжни песни!

Има нещо символично в степенуването на художествените пространства – горе-долу. Юнакът лежи на Балкана, а долу, в полето, звучи жътварска песен. Лирическият герой е носител на идеите за подвига, който го извисява и обезсмъртява. Тъжната жътварска песен символизира робството. Природата е одухотворена, за да се изрази едно вселенско съпричастие към смъртта на героя. Метафоричният израз “слънцето спряно сърдито пече” внушава идеята, че сякаш цялата вселена скърби за юнака. Идеята за безсмъртието е изразена чрез “спрялото време”. Тонът на поета е ту елегично-тъжен, ту гневно-изобличителен и сърдит:
Пейте, робини, тез тъжни песни!

В цялата творба се говори за живота на предела на смъртта, но смърт няма, има безсмъртие:
Жив е той! Жив е!

Дори когато е изтекла кръвта, животът не си е отишъл. Идва ролята на баладата, която представя фантастичното като действително. Своеобразната художествена форма на творбата е подходяща да акцентира идеята за силата на човешкия дух. Въвеждането на митологични образи създава един свят, паралелен на реалния. Образът на самодивите идва от древните пракултурни глъбини на мита и създава не религиозна, а поетично-митологична атмосфера около героя. И с тоя образ поетът възвеличава падналия в битката за свобода:
Денем му сянка пази орлица
и вълк му кротка раната ближе.
над него сокол – юнашка птица –
и тя се за брат, за юнак грижи!

В народното творчество самодивите помагат на юнака, ала нерядко те са зли, неверни, коварни. Ботев въвежда поезията на мита, чрез което обединява земно и неземно, реално и приказно. Това е необходимо, за да се докаже идеята, че смъртта е форма на живот. Парадоксалното е очевидно:
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира!

Алогичността на твърдението – смърт и живот, се потвърждава с алогичността на действията на героите, изобразени в баладата. Вълкът кротко ближе раната на героя, орлицата пази сянка, соколът се грижи братски. Алогично е и твърдението ,възприемано като метафора:
Балканът пее хайдушка песен…

Тази метафора неочаквано върши чудото на олицетворението – превръща мъртвата планина в живо същество. Зазвучава убедително, защото е в контекста на природната картина:
Настане вечер – месец изгрее,
звезди обсипят свода небесен;
гора зашуми, вятър повее…

Една изключителна естетическа мощ внушава поезията на тази картина. Синтактичният паралелизъм в изречението създава хармоничност на частите. Има редуване на слухови, зрителни и осезателни картини. Поетичният асонанс създава мелодичност на четиристишието. И все пак дълбоко закодирано и неразгадаемо е тайнството, магията, която прави тази строфа класическа за цялата българска литература:
Но съмна вече…

Това е първият стих на последната строфа, която завършва цикличния характер на творбата. Новият ден вероятно ще е последен за героя, но за край не се говори. Няма смърт, има безсмъртие. Героят е жив. Поетът психологически е преминал през границата на реалното във въображаемото, за да се върне отново в действителността. Очарован от героичния подвиг на войводата, Христо Ботев прави апотеоз на бореца за свобода.

В цялото си поетическо творчество големият български поет революционер изгражда образа на бореца за свобода, национална и общочовешка. От дистанцията на времето откриваме в тази поезия посланието за изключително родолюбие и човешка жертвеност. Сроден с поезията на Ботев е стихът на Петьофи – унгарски поет революционер:
Жертвал бих живота безвъзвратно за любов,
любовта да дам за свободата съм готов.

Поезията на Христо Ботев е актуална и до днес с истината и мъдростта, която носи.

-----------------

Публ. в “Литература. Учебно помагало 8.-12. клас. Есета, теми, анализи”, Бургас, 2010.