Несполучливият фейлетон (из "Нож с две остриета)

Увод

Чул съм някой да казва или пък съм прочел, че критиката е нож с две остриета. Разбирах го така, че ако критиката е справедлива, умело поднесена, добре мотивирана и доброжелателна, тя ще помогне. И обратното – не се ли спазят тези условия, може да навреди. Но никъде не се говори, че този, който критикува може да пострада. И то независимо, че критиката е справедлива, доброжелателна и добре мотивирана. Критикуваните веднага насочват ножа на критиката към автора, особено ако са сред силните на деня или стоят по-високо в административната или обществено-политическата йерархия. Дори не се опитват да са внимателни. Обикновено са груби, безмилостни, жестоки.

Ще потвърдя това мое становище с факти. Не е нужно да ги търся с лупа. Те изобилстват в миналата и настоящата ми дейност. Нещо повече – съпътстват ме още от ученическите ми години.

Дали съм помогнал с критиките си на обекта на критика или не, това е отделен въпрос. Всеки път обаче, когато поемах коварния “нож” да критикувам, не минаваше много време и аз усещах твърде осезателно острието, обърнато към мен. Критикуваните жестоко и безмилостно се стремяха да ме поразят. Отново и отново, многократно! Е, защо в такъв случай не съм се отказал да критикувам? Аз ли ще оправям света? И аз съм се питал и не мога да си отговоря. Дали го правя от наивност, от липса на тактичност или неспособност да се “вразумя”, да се поуча от “грешките” си – ето това е загадката! Запознайте се със случаите и съдете сами, но едва ли ще можете да ми помогнете със съвети, защото вече е късно.

Несполучливият фейлетон

Дамян Мишев беше по това време завеждащ учебно-възпитателната работа в нашата гимназия. За по-кратко му казвахме Завуча. В часа на класния наставник, а може би и в нарочен час, не си спомням точно, проведе с нас политическа информация. Дали самата политическа информация не заинтересува достатъчно съучениците ми или самият преподавател не съумя да овладее класа, но дисциплината беше на много ниска ниво. Не само че по-голямата част от учениците не внимаваха в това, което им се говори, но се побутваха, смееха се. Някои си предаваха бележки. Имаше и такива, които без разрешение ставаха от чиновете си и се разхождаха между редиците. Подобни прояви бяха се случвали и в други часове и при други преподаватели, но този път нещата надминаха всякакви граници. Тогава ми хрумна идеята да порицая тази недисциплинираност и несериозно отношение на моите съученици. За целта написах един фейлетон и го изпратих във в-к “Народна младеж” Зачаках с нетърпение какво ще стане. От една страна се интересувах дали съм сполучил в моя “писателски” напън. От друга – дали съучениците ми ще се поправят, ако фейлетонът бъде публикуван. Както се вижда – най-благородни и невинни цели.

Но развитието на нещата показа, че аз не всичко съм предвидил. Не предполагах, че захващайки се да критикувам в пресата, аз съм поел в ръцете си едно много опасно оръжие, не толкова за онези, към които е насочена критиката, но и за самия мен.

– Герго Цонков в Дирекцията! – извика на висок глас училищният прислужник, хвана ме за яката и почти като арестант ме отведе при другаря Цоло Пълов, директор на гимназията. Там беше и Завучът.

– Ето го – каза прислужникът и почти ме бутна вътре.

Все още в недоумение какво става, аз поздравих с “добър ден”. Директорът едва помръдна с глава, което можеше да се изтълкува, че приема поздрава ми, а Завучът само ме изгледа злобно.

– Ти писал ли си до “Народна младеж”? – сряза ме той. На бюрото имаше писмо от Редакцията, адресирано до мен. В своята неопитност и липса на какъвто и да е стремеж да се предпазя, аз не бях посочил домашния си адрес, а на гимназията.

– Писах – признах си.

– А имаш ли чернова? – ме попита Завучът и като отговорих, че имам, ми нареди набегом да я донеса от нас. Живеехме на повече от километър от гимназията и докато измина това разстояние “на бегом” се задъхах. Какво ли се е случило? – се питах. Защо толкова много е ядосан Завучът?

Започнах да чета черновата на фейлетона. Той я издърпа грубо от ръцете ми и сам зачете със запъване и коментарии. Хъмкаше, цъкаше с език и от време на време ме стрелваше с убийствен поглед. Накрая отсече:

– Плюеш по мен. Плюеш по социалистическото образование, по гимназията. По народната власт. На теб всичко, което е рожба на Отечествено-фронтовската власт, ти е омразно.

Какви ги говори той?! До такава степен се почувствувах несправедливо оклеветен, че очите ми се наляха със сълзи и ха да заплача.

– И да заплачеш, никого няма да трогнеш. Твоите сълзи са крокодилски! – съвсем ме довърши Завучът.

Опитах се да обясня, че няма нищо вярно в това, което ми се приписва. Че съм искал да помогна за подобряване на дисциплината в часовете, особено по политическа информация.

Директорът ми подаде писмото от “Народна младеж”. В него пишеше, че у мен има “нещо” и да продължавам да пиша и да изпращам. Но фейлетонът ми не е сполучлив. Ако бъде публикуван, читателят може да не разбере идеята ми да осмея недисциплинираните си съученици, а да открие вината у учителя, който не е могъл да ги заинтересува.

От редакцията са го казали толкова ясно. Но кой да разбере?

– Ще настоявам пред учителския съвет за най-строго наказание! – закани ми се Завучът. – За клевета на учителството. На гимназията, на ОФ власт.

Как съм слязал чак на двора, не зная. Колкото и да бях смутен, разтревожен и обиден от проявената грубост към мен, аз все пак не допусках, че ще бъда “най-строго наказан”. А знаех какво е най-строгото наказание. Неотдавна бяха изключили от една гимназия двама ученика, единият защото казал, че въжето се навива, т.е. “идва края на ОФ власт”, а другият задраскал на публично място кандидатите на БКП в листата на ОФ за предстоящите избори. Но няма да бъда искрен, ако твърдя, че никак не съм се изплашил.

Не последва наказание в близките дни и седмици и аз постепенно се успокоих. Но, както можах да се уверя после, моето “тежко провинение” не премина без последствия. Баща ми каза, че срещнал В.Д. “стар комунист”, който не скрил недоволството си, че не ме възпитава правилно и по вестниците съм клеветял най-безогледно, кога някой учител, кога селото, властта. Мълвата за “омразата” ми към всичко, което е рожба на ОФ власт, беше стигнала и да председателя на Общия Народен съвет. Иначе ми е трудно да си обясня големите проблеми, които имах при заверката на формулярите ми за благонадеждност при кандидатстването ми в Медицинската академия.