Не мога да простя, Господи

Не мога да простя, Господи

Христина притвори внимателно портата и по стар навик огледа улицата. Беше тиха и пуста. Сигурно всички вече бяха в читалището за срещата с поредния кандидат-депутат. Тези срещи бяха сред малкото представления, с които съселяните й разнообразяваха монотонния си сиромашки живот. Смееха се, гневяха се, понякога дюдюкаха, а после гласуваха все от страх и уж по съвест, защото знаеха, че техният вътрешен глас все така ще е глас в пустиня.

Христина загърна плътно излинялото си биберено палто, неин връстник, и скоро припряните й стъпки шляпаха в множеството локви по изронения път. Уж пролетта беше вече дошла, а тези студени, упорити априлски дъждове проникваха дълбоко в болните й овехтели кости и причинява постоянна болка, която щеше да я зарови...

Туп-туууп... Недъгавият й крак се стараеше да настигне здравия, от което походката придаваше на дребничката й снага вид на уморена стара птица с пречупено крило...

Скоро домът й остана далеко назад, схлупен и осиротял без нея, а с клюмналия си покрив в дъждовния сумрак приличаше на поседнала край пътя грохнала старица...

“Болна, самотна, ненужна старица като мен...” – въздъхна Христина и мислите й побягнаха далече назад, когато бедното момиче с огнени плитки и очи като метличини осъмваше над забранените книги, слушаше разпалените речи в клуба на ремсистите и сърцето й биеше само за едно момче като слънце. Когато Борис отиде в планината, тя вечер тихо притваряше портата и бързаше към воденицата в ракитака, където я чакаха другари да им предаде храна и вести... Искрено вярваше в светлото бъдеще и не се страхуваше за себе си. Страхуваше се за Борис, защото жандармеристите не си поплюваха и често до нея достигаха хорски приказки за разстреляни партизани...

Христина поспря и тихо въздъхна. Дълга, толкова дълга беше тази тяхна улица, дълга и трудна за извървяване, като нейния живот... Живяла бе дълго, за да помни. И да не прости.

Приседна на пейката пред къщата на Борис. Борис отдавна го нямаше, само от избелялата снимка на паметната плоча искряха все така слънчевите му очи и сладка тръпка прекоси тялото й. Както някога...

Беше станал провал в нелегалната организация. В една мразовита нощ в навечерието на 1943 г. камионетката на жандармерията прибра в околийското ятаците. Търсеха слабо място в човешките тела и души, за да се сдобият с данни за землянката на партизаните високо в планината. Христина не се уплаши, не се предаде, въпреки мъченията... Нали там беше и Борис, слънцето на нейната улица. И другите се държаха, не се огънаха... Все пак някой беше пропял... Отрядът беше унищожен. Избитите партизани нахвърляха на селския площад – да ги гледат за назидание и да всеят страх в душите на близките им, а ранените осъдиха на смърт по-късно. Ятаците също получиха присъди – от пет до десет години. Христина като малолетна получи пет години затвор. Борис беше сред смъртниците. Не можа да го прегърне за сбогом, не можа да го погребе. Тогава си изплака очите от мъка и ярост. Това бяха последните й сълзи. Повече никога не отрони сълза. И заключи сърцето си за всички останали мъже на земята. А беше само на 17 години.

Оплакала единствената си любов, Христина остави в сърцето си само омразата. Омразата към този, който беше разрушил нейния свят и белязал живота й завинаги.

В затвора другарите подхвърляха съмнения кой е пропял. Бяха убедени, но не смееха даже да споменават името му. Нарекоха го Другаря Юда.

Девети септември година по-късно отключи вратите на затворите и надеждата за справедливост напъпи в душите на онеправданите.

За Христина остана разклатеното здраве и болката по мъртвия Борис.

Колективизацията беше на дневен ред. Съселяните на Христина с мъка се разделяха с миналото, с нивите и кравичките си... Сякаш губеха почва под краката, лишени от земята си. Но времето беше такова – бурно и непреодолимо.

Христина дълго боледува. Гърдите й свиреха и майка й се видя в чудо какви бабешки церове да й дава, за да я вдигне на крака. Не можеше да работи, не излизаше на полето с другите, крееше и вехнеше като попарено цвете.

Тогава се появи Другарят Юда. Вихърът на Девети го беше отвял към столицата. Сега там се ковяха новите партийни линии и той трябваше да провежда тази линия в района. Всяваше ужас с появата си. Беше знак за наказания и неизвестност. Методично си разчистваше сметките с тези, които подозираше, че знаят тайната му. Хора изчезваха, някои потъваха в новооткритите лагери... Дойде редът и на Христина.

На събрание на местната партийна организация Другарят Юда поиска изключването й от партията за саботаж на колективизацията. Хората не смееха да му се противопоставят. Бяха смутни времена. И опасни. И всички вдигнаха ръце. Знаеха, че тя ще ги разбере и няма да ги намрази. Беше силна, макар едва да се държеше на краката си.

“Не приемам изключването, това е формалност. Партията е това, което нося в душата си. Партията е погубените млади животи, партията е вярата, че има и светли души!... Няма да ви върна партийната си книжка. Тя е моят живот, моята биография...” – това каза тогава Христина на Другаря Юда и бавно напусна събранието. Прибра се вкъщи и скри партийната книжка зад иконостаса в стаята си. “Боже, ти виждаш в душата ми, на теб я поверявам. Пази я!...”

След няколко дни, както някога, преди Девети, тъмна камионетка, но не на жандармерията, а на новата милиция, отведе Христина в един Слънчев бряг, в който хората престават да мислят, да чувстват, забравят мечти и надежди и остава само болката, униженията и безкрайната обида, че ги изтриват от светлата част на света и остават на този не слънчев, на този Черен бряг на човешка низост и човеконенавист...

На този Черен бряг една вагонетка, пълна с чакъл, беляза Христина завинаги. Нелекуван счупен крак... и остана инвалид за цял живот. От нетърпимите болки косата й побеля за една нощ. И се превърна в старица на 20 години.

Родители й не дочакаха завръщането й от лагера. Отидоха си тихи и скръбни, един по един... Родната къща я посрещна скръбна, притихнала и пуста. В моминската си стая, до стария опушен от кандилцето иконостас направи втори, свой, скъп... Най-отгоре – снимката на Борис, от двете му страни – нейните родители... Трима покойници, отнесени от вихъра на човешката мерзост... В самотните нощи Христина говореше и с двата иконостаса. Това бяха дълги монолози, в които имаше всичко – и болка, и любов, и мъка... Но никога не даде прошка на Другаря Юда.

Трудно преживяваше. Не можеше да работи в ТКСЗ-то поради недъга си. А в селото нямаше чиновнически длъжности. Кмет на селото беше братовчед на Другаря Юда и той, въпреки новите ветрове, не забравяше, че Христина е от прокажените партийци. И се постара да не намери подходяща работа в селото.

Христина потегна стария Сингер на майка си и започна да шие, да преправя дрехи на съседите... Заработваше по някой лев. От дворчето – продукти. И преживяваше. Не се оплакваше. Не просеше помощ. Просто живееше, за да помни, за да не прости...

Преди няколко години, когато до селото им достигна вестта за смъртта на Другаря Юда, тя не се зарадва, не си отдъхна... Не отрони прошка за душата му. Тя трябваше да помни, за да не се повтори отново онова смутно време, в което нечисти души посягаха към мечтите и съдбите на много хора... Омърсяваха чистите идеи с жаждата си да подчиняват и държат в страх другите, безименните...

Пред нея вече блестеше бялата снага на читалището. Дъждът беше спрял и от небосвода надничаха първите звезди. Христина въздъхна и хлътна в салона. Малката зала беше препълнена. На подиума вече говореше кандидат-депутатът. До ушите й достигнала последните му думи: “... и винаги ще се боря за благото на бедните хора.”

Христина се вгледа в луксозния му костюм, тежък пръстен красеше дясната ръка, под маншета надничаше скъп часовник... Тя си спомни, че пред читалището видя лъскава лимузина. Негова ще е...

И тогава го позна. Та това беше синът на Другаря Юда.

Безмълвна, Христина напусна салона.

Старата болка възкръсна отново, нечовешката болка и справедлив гняв бушуваха в старческите й гърди.

Обратният път до дома не беше лек. Сълзите се търкаляха по набръчканите й бузи. За първи път от толкова години плачеше и душата й се мяташе, възмутена и изтерзана...

По-късно, пред двата олтара, тя успя само да промълви: “Ти прости, Господи, но аз не искам да простя!... Не мога да простя!...”