Мостовете на Бели Лом

Деций Траян би позирал
на Илия Петров
сред лудите гори

Боже, каква тишина, въздъхва несвикналата ми душа. Редки минувачи с четири очи си пробират път в свирепо разкопания “идеален център” на Разград. Скупчени настилни плочи и асиметрични бетонни изваяния обещават атмосфера за кратки бизнес уговорки и дълго кафе клю-клю в къс отрязък от булевард “България”. Нарядко в далечината изръмжава кола. Доволството от успешната делова среща, заради която съм тук, също оставя следи във валирания пясък.

Ето нещо, което не бях видяла при предишното си идване. Взирам се в барелефа върху сградата на Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва. Млад човек във военна униформа. Надписът на другата плоча ме кара да трепна. “Капитан Христо Лазаров Бърдаров. 19.12.1891. – 19.10.1917.” Два месеца, преди да стане на 26 години... Божичко, кое ли е това момче?

(По-късно ще узная, че капитанът от 1-ва картечна рота на 19-и пехотен шуменски полк Христо Бърдаров три години брани с полка си Охрид по време на Първата световна война. За съжаление гробът му в двора на черквата “Свети Георги” в Струга е поруган, паметникът е разрушен от югославските власти след 1944 г. Но и днес охридчани пеят народната песен, посветена на него, а сдружението на македонските българи “Хоризонти” поставя на 19 октомври 2004 г. паметна плоча в родния му град.)

 Такива бликащи от дън душа думи не съм срещала издълбани в никой друг мрамор: “Ни Господ не ги слуша молитвите на робовите. Се кланяме пред твоята жъртва за обединена България. Благодарни охригяни”.

Мислено коленича в дъжда пред твоята памет, сине.

Дългите капански залези

Разград със своите има-няма 33 хиляди жители не е от големите български градове, но не е и сред изостаналите. Популярната култура – кафенета, барове, дискотеки – присъства и тук с обичайните неонови надписи, с обичайните за такива места инциденти. Но сега, в късния следобед вратите на клуба Blue Eye – бившето кино “Георги Димитров” – са затворени. Кротките пришълци като мен предпочитат да седнат например на пица и халба наливна бира в “тристепенното” заведение в градинката до паметника на Иван Ведър – основателя на българското масонство. Зиданата “основна степен” приютява само кухня, малък бар и две-три маси. Прозрачна здрава пластмаса пази “втората степен” от вятъра, който суши измитата от пороя широка улица “Стефан Караджа” – края на яростно ремонтируемата пешеходна зона. Над масите висят леки отоплителни уреди в полза на пушещите клиенти, които сега заемат почти три четвърти от просторната галерия с начупени контури. А който все пак иска да пуска съвсем свободно пушека си, се настанява в сепаретата на “третата степен”, чийто солиден дървен покрив е единствената закрила от атмосферните влияния.

Слънцето сякаш с неохота пълзи към залеза си над столицата на капанците. Защо залязва така бавно ли? Просто тук ги няма лабиринтите от многоетажни сгради като в столицата на всички българи. Не липсват изцяло – солидни групи високи блокове са накацали по южните ридове, но в центъра покрай опитоменото корито на Бели Лом многоетажки се срещат по-рядко. Минарето на старата джамия “Ибрахим паша”, пронизало сгъстяващия се мрак, бодва първата точка в повторното запознаване с настанилия се в сърцето ми град.

Тънка млада луна и неизвестна звезда висят над втората строителна площадка – околностите на джамията и Общинския културен дом. Само остро търсещо око сега ще забележи очебийните денем пукнатини по четирите стени на молитвения дом. Построен е през 1616 г. от български майстори от село Пороище, пише на плочата до минарето. Но много отдавна мюезин не призовава от високия балкон мюсюлманите – почти една четвърт от тукашните жители. Нито пък се намират спонсори да реставрират изящната сграда, за да могат хората да се любуват и на интериора й, вероятно не по-малко красив от екстериора. Жълт прожекторен полукръг тъжно осветява изотдолу рушащата се красота.

Сребристи звуци долитат откъм камбаната на часовниковата кула. Оповестяват поредния час от денонощието, както всеки ден още от далечната 1864 г., когато майсторът каменоделец Тодор Тончев завършил строежа й. Пътят ми към хотела минава през разградския Лъвов мост. По един малък каменен цар на животните пази всеки от двата му края. А под моста вълничките на Бели Лом се гонят към далечния северозапад, за да слеят светлата река с “черния” й съименник.

Картини за закуска

Удобните ми стари обувки имат специална задача – да издържат на маратон из непознати улици и набелязани музеи. Странен начин да си почиваш – би казал земно-чувственият тип, според когото синонимите на релакса са джакузи, сауна, масаж с вулканични камъни или шезлонг край малдивски вълни. Напълно нормален начин – би опонирал себевглъбеният тип с глава в облаците, готов да плати с измъчени кости и мускули за гигантската порция храна за душата. Първо поред е централното зареждане със солидна закуска в хотел “Централ”. После – бързо, смело и сръчно посещение в колкото може повече музеи. Не са толкова малко, колкото човек би си помислил предвид големината на града.

Уредничката на художествената галерия “Илия Петров” с лека изненада започва да пали лампите. Може би досега не й се е случвало някой да напира за обиколка броени минути след началото на работния ден. А какво очаква напористата личност вътре! Хороводът от картини, графики, скулптури тегли стъпките от една заличка към следващата в компактната двуетажна галерия, обновена и с европейски пари. Бързайки бавно, я обхождам за 45 минути. Никак не стигат, за да се нагледам на “Битката при Абритус” на Йоан Левиев, “Мадона” на Васил Стоилов, “Къща на ъгъла” на Марко Монев, “Натюрморт с римски съдове” на Тома Трифоновски и още колко други – от Бисера Прахова, Димитър Киров, Михалис Гарудис, Славка Денева, Димитър Остоич, Златю Бояджиев, Майстора... Отделям няколко мига повече за разградския художник Веселин Парушев, в чиито картини разпознавам изящния силует на езиковата гимназия, кубичното величие на “Ибрахим паша”... Но следващия път ще изкарам тук поне половин ден.

Към непознатото

След Лъвовия мост се запътвам право на север. Там някъде на картите съм видяла обозначен разградския парк с най-едрата му забележителност – “Лудогорец Арена”. Няма как някой да ме уличи в пристрастие към спортовете, но ще е срамота, щом съм дошла тук, да не зърна поне отдалече гнездото на явлението “извънстоличен отбор шампион”. Е, зървам го – отвън, като общ силует, защото наоколо му кипи усилена ремонтна дейност. Освен това е прекалено голям, за да влезе в обектива на фотоапарата ми, а нямам и къде да се покатеря за панорамна снимка. Тоест, има къде – на кулите с прожекторите, но кой ще ме пусне там...

Папарашката ми тъга се утешава с перспективата за разходка из градския парк. Поемам напосоки по алеите, но все пак гледам да вървя към центъра, че още музеи ме чакат да ги обиколя до обяд. Обгръща ме неземно – може би просто несофийско – спокойствие. И с радост зървам позната от детството гледка – пространства, оградени с мрежи, а в тях дъсчени барачки. Ура, попаднала съм на тукашния зоопарк. По-скоро зоокът, така си и пише на табелката до една от волиерите. Животните не са много – три-четири лами, няколко нутрии, двойка пауни, четири лъвици и спящ на слънце лъв. Едно момченце води дядо си за ръка и пищи от радост при вида на коня, настанен сред дивата фауна. Може би поддържащите зоокъта го ползват за жива тяга. Ситно кудкудякане се разнася някъде иззад волиерите. Питомно и диво едно до друго – хубаво. Но, разбира се, зад здрави мрежи – иначе не се знае...

Продължавам по асфалтираните алеи под короните на дърветата. Скоро погледът ми се спира върху далечна сива грамада с очевидно ръкотворен произход. Аха, някакъв паметник. Когато излизам на открито – явно съм стигнала билото на парка, – установявам, че е цял мемориал. Широка алея се изкачва на огромни стъпала към открито пространство, на което се издигат три вцепили се една в друга наклонени колони. Сякаш отдавнашен вихър е отвял гигантски вигвам и е оставил само скелета. Три огромни куба с релефни лица стоят от едната страна на алеята и слънчевите лъчи отскачат от тях право в зениците ми. Релефите върху други три куба, обърнали гръб на дневното светило, тънат в мрак срещу тях. Изрязаните в камъка лица са предимно мрачни, страдащи, телата са сгърчени в напрежение. Няма надписи, няма смисъл и да гадая какво е изобразено. Под върха на “вигвама” лежи розета от камък и метал с изписани на лъчите й имена. Едно от тях съм чувала някога в часовете по история и то ми подсказва – тук е мемориалът на антифашистите от Разградския край.

Отдавна във вдлъбнатината насред розетата не е пламтял вечен огън. Вдигам глава към късчето небе в каменния кръг, където се срещат колоните. Навярно през този кръг е отлетяла паметта за изписаните под него имена...

От долната част на алеята се задават момче и момиче. Вървят бавно. Вятърът донася откъслечни думи. Може би обсъждат качествата на телефона, който момичето показва на момчето, но аз няма как да разбера дали е така, защото разговорът е на турски. Това ми напомня един миг от миналото ми идване тук. Скитайки из улиците на старинния квартал Вароша, бях попаднала на обредния дом. Вляво радостните обреди, а вдясно – погребения за християни и мюсюлмани. Кой казва, че е трудно да живеем заедно...

Пак наслуки подбирам накъде да тръгна. Е, не е съвсем наслуки – прицелът ми са гъстите дървета, които се надявам да ме скрият от растящата жега. Сигурно имам вграден пътешественически компас, защото излизам на нов интересен обект – открита сцена от едната страна на кръгла площадка. Олтарчето на Мелпомена свети цялото в бяло. Две деца, играещи край седнала на една пейка възрастна жена, всеки момент ще се сетят да се качат на сцената и да се разиграят до забрава. Неособено далече отпред стърчат в полукръг колони без капители, много подобни на тези при Яворовите скали в Поморие. Да, това очевидно е главният вход на парка. А за мене – главният изход. Но спокойно мога да изкарам тук цял един ден...

Със зеленината няма да се разделя веднага. От входа на парка започва улица, в чиято среда върви “дълга градинка” – две успоредни точещи се към хоризонта тревни ивици, а между тях асфалтирана алея. Някога имаше цели две такива спокойни места близо до дома ми в шумната каменна София. И хора сядаха да си почиват там. А тук, насред спомена за някогашните луди гори лекуващи се в болницата от едната страна на улицата гледат с копнеж към самотните пейки на “дългата градинка”.

Мравка в лабиринта

Излизам на открито с намерението да продължа право напред, за да стигна до Вароша, но огледът отвисоко показва, че малко е оставало да се заблудя. Вдясно разпознавам характерния силует на хотел “Разград”. Натам трябва да вървя, така че първо леко назад, а после право към целта.

Без да изпускам от очи купола и камбанарията на черквата “Свети Николай Чудотворец”, слизам надолу с надеждата, че няма да ми отнеме много време да намеря старите гробища и онази интересна чешма, която не успях да огледам добре предния път. Вътрешният компас отново не ме подвежда. Отляво започва да се стеле ниска стена, зад която надничат корони на дървета и обветрени каменни паметници.

Чешмата си е там – на площадчето пред входа на старите гробища. Пищен бръшлян се спуска по сивата пирамида. Странно защо съм останала с впечатлението, че точно на тази стена трябва да има плоча с надпис, който в бързането не съм разгледала. Но не, издълбан в камъка надпис има на другата страна – над мястото, откъдето започва редицата тесни каменни корита. Преди повече от век варошчанки са бухали в тях черги и бродирани възглавници, ризи и престилки, за да ги прострат после да съхнат на дворните плетища. Ох, как бих пийнала сега струйка варовита делиорманска вода от тези чучури...

Пак поемам накъдето ме водят обувките и може би не по чудо излизам близо до Етнографския музей.

Късмет номер едно – няма обедна почивка. Късмет номер две – пускат ме без билет, също като в галерията. Но в четвъртък при картините по начало се влиза свободно, а при етнографското наследство съм улучила санитарни дни – оттам и бонусът безплатно посещение. Експонатите в две от трите къщички на музея са подложени на опазващи операции – обезпрашаване, проветряване, измиване. Но в третата къщичка разглеждам и снимам на воля съдове, възглавници, манекени в носии, кътове от капанска къща.

Любезната уредничка отговаря подробно на въпросите ми за другите разградски музеи и ме насочва към следващия най-близък етап от Пътя на поклонника (на културата) – къщата музей на академик Явашов.

Европа в България

Яркожълтите стени на реставрираната сграда греят точно като пролетното слънце над Вароша. Бутвам вратата от ковано желязо и се насочвам към рампата, която обикаля периметъра на двора, за да отведе трудноподвижните посетители направо на втория етаж. Аз за щастие се движа лесно и заедно с появилия се от дълбините на музея уредник се качвам по бялата вита дървена стълба към стаите, където е живял най-известният разградски будител.

Академик Анание Явашов – точно така е написано името му на паметната плоча на къщата – е завършил индустриална химия в Чешката политехника в Прага. Ботаник, историк, археолог и краевед го прави желанието да обогатява познанията на българите за природата и миналото на родната им страна. Освен диплома следването му донася в малкия български град и европейска атмосфера, за което немалка заслуга има и фактът, че си е довел съпруга чехкиня. Любезно поканена, пробвам как се седи на кръглия стол, тапициран с малиново кадифе. Заглеждам се в дантелените ръкавици и ветрилото върху ажурната плетена покривка на голямата холна маса. Сякаш госпожа Анна Явашова скоро се е върнала от разходка и всеки момент ще вземе стъклените панички, които чакат скромно на ъгловата масичка, за да ги напълни със сладко за гостите, поканени на журфикс. Мебелите, както научавам, не са автентичните от дома на семейство Явашови, но са подбрани така, че да дават представа за градския бит в началото на ХХ век.

Столовете и озвучителната апаратура сред старинната обстановка леко ме сепват, но обяснението не закъснява. То е простичко и радващо – тук редовно идват ученици, за да научават повече за историята на родния си град.

Наближава пладне – усещам го не само по щръкналото на юг слънце, но и по лекото глождене в стомаха. И стъпалата ми пулсират от непривичното дълго натоварване. Време е за второ зареждане и задължителна хоризонтална почивка, защото ме чака дълго ходене.

За съжаление трябва да пропусна другите два музея във Вароша. Единият е къщата на учителите Станка и Никола Икономови, или както е известен в града – музеят на Станка Николица, а другият е домът на композитора Димитър Ненов. От разговорите с уредниците на другите музеи разбирам, че е твърде вероятно тези двата да са в инвентаризация. Що са дни – занапред са. Но сега да пропусна Абритус... това в никакъв случай.

Истории една върху друга

Провирам се по пътеката между сградите и оградите на третата разградска строителна площадка. Какво му беше на площад “Ларго”, питам се, че се е наложило да го разровят целия? Равен и просторен, с място за разходки, за бебешки колички, кънки и ролери. С герба на града, направен от цветя, с фонтани за прохлада и вечерна цветна феерия. А сега не прилича на нищо. Точно както всички строителни площадки на света. Дано после да заприлича на нещо по-различно от познатото.

Микробусчето с номер 5 спира прилежно на обозначената спирка на градския транспорт. Ще закара мене, единствената пътничка в този час, до началото на един свършек.

Анание Явашов с шлимановската си интуиция изравя от земята на хълма Хисарлъка стени, колони и паметници, за да покаже на света къде наистина е бил Абритус. На кои земи смъртта на цезаря Деций Траян в битка с готите е положила началото на края на Римската империя. А краят на разкопките в Абритус не се вижда. Най-малкото защото голяма част от града лежи под друга история – на фармацевтичната промишленост в България.

Пъргавата местна власт в Разград е успяла да осигури финанси и за тази най-голяма тукашна забележителност. Над 5 милиона лева европейски пари са влезли за две години в проекта “Абритус – мистика и реалност”. И резултатите личат отдалече. За съжаление не мога да разгледам отвътре новите обекти, защото пусковите им документи още не са готови и посетители засега не влизат. Но отвън изглеждат привлекателно.

Присядам на пейките в малкия амфитеатър. Насреща ми се вие стената на кръгла кула, възстановена до около три метра височина, а зад гърба ми остава скромният модерен паралелепипед с няколко бели врати и с невъзмутимия надпис Pecunia non olet. Така, де – парите не миришат, казал Тит Флавий Веспасиан и обложил с данък обществените отходни места. Надеждата е, че и тукашното полезно съоръжение няма да вони, а по-скоро ще благоухае, както си му е редът почти две хиляди години след Веспасиан. И за да бъде връщането в римската епоха още по-пълно, под знаменателната фраза стои латинското пояснение каква именно е тази постройка – Latrina.

Добре оформени пътеки и стълбища водят нагоре по хълма към същинския град – постройката с перистилния двор, по-малката, служила за различни неща през вековете, и най-новите разкрити къщи от другата страна на античната улица. Метални панорамни площадки дават възможност да оглеждаш и да снимаш колкото ти душа иска, но за всеки случай са сложени и предупредителни табели: “Не се качвайте по стените!” Не пестя зумове и ракурси, защото вече съм въоръжена с цифров фотоапарат. За съжаление не е широкоъгълен, затова газя заднешком през високи почти до коляно треви и следя на дисплея как лека-полека в рамките на кадъра влиза цялата най-стара част на разкопките. Слънцето облива колоните с омекналата си светлина. Зад тях на скромна стража стоят кафявочервеникави сгради от фармацевтичния завод – самите те вече достатъчно стари, за да бъдат обект на интерес от страна на историците. Може би си струва също да бъдат запазени като част от миналото на това място, въпреки че би било жалко под основите им завинаги да остане още толкова непроучено древно време. Но така е почти навсякъде, където се редуват пластове човешки живот.

Още е рано. Още не е време да се прибирам при цивилизацията. Последната вода е изпита и малката бутилка отива в кошчето до пейките край реставрираните стени на християнската базилика в източния край на древния град. Заглеждам се към хоризонта. Застиналата на вълни лудогорска земя е застлана с разноцветна черга – тъмнокафяви разорани ниви, светлозелено поникнало жито, яркожълта рапица. На най-далечното било личи селце. Може би Ушинци или Радинград – не съм сигурна.

Наоколо ми е все същата тишина, напоена с мирис на изсъхнали под слънцето треви, и това изведнъж ме пренася на стотици километри, на съвършено различно място. Точно така седях неотдавна на платото на остров Света Анастасия, загледана към едни други вълни – неспирно движещи се, мокри, солени, със забрадки от рошава пяна. Но спокойствието и усетът за единение с природата бяха същите.

Слизам полека по остатъчната съвременна улица от източната страна на разкопките. Зад дясното ми рамо остава полупорутена необитаема къща. Личи, че е била строена с мисъл да стои красиво. Магаре ме задминава, без да бърза. Двете жени в каручката, теглена от дългоухото, явно също не бързат да се връщат към всекидневието. Може би се прибират у дома, за да приготвят вечеря за семействата си.

А аз... Аз още нямам планове за вечеря. Ще се оформят, след като автобусче номер пет ме върне в съвременността.

Песента на трите “Г”

Стихнали са острите каскадни изкряквания на гларусите. Преселниците от крайморските земи гнездят най-вече около централния пазар в Разград, вероятно заради реката. А край безмълвното минаре на “Ибрахим паша” прелитат гарги. Черните компактни птици се извиват на орляци и рязко кацат на земята. После, излитайки, надават къси, категорични крясъци, сякаш за да потвърдят господството си над китката високи дървета.

Вдигам чашата с аперитива за символична наздравица към близката Момина чешма и към чугунената мома, опакована в найлони.

Всеки момент ще я свалят от постамента, за да я реставрират в софийската леярна, където поправиха изядената от времето статуя на Царя Освободител от площад “Народно събрание”. После щели да преместят цялата чешма някъде си по-нататък. Защо – питам се и отговор не чакам. Цял век е стояло тук копието на антична статуя, излято от чешки майстор. Но ето на – май пречи на някого...

На път към вечерята спирам по средата на Лъвовия мост. Далече нагоре по течението на реката различавам друг мост. Ще мина по него, когато пак дойда в Рейнсбург на Лом (така го наричаше на шега един мъж, роден тук и отдавна отминал във вечността). А утре ще ме събуди глас на гугутка – както в онази по-чиста и по-тиха София от детството.

Лека нощ, град на дълги залези и любезни непознати! До следващата среща!

април 2015 г.

------------

Публ. в блога на Славянка Мундрова --->>>