Мигове в градината
“Градината” на Лилия Христова преминава през всички човешки сезони и улавя красотата им. През зимата душата е в латентно състояние. Тя спи и сънува, най-често някакви други, вълшебни светове.
В лунна капка
побирам
мечтите си
Пролетта е моментът на пълен обрат. Времето, когато е възможно да се случи всичко, дори и невъзможното.
Отражение в локвите –
смяна
на гледната точка.
Лятото пребивава едновременно и тук, но и там, далече. То събира пространствата – действителни и имагинерни – на едно място. В света на стаята. Но те са и разделени в нея.
Разстоянието
от единия до другия
ъгъл на стаята
е Сахара,
измерена в миражи.
Есента е плодородие, богатство и истина. Разкриване на тайните. Разчистване на сметките. Обявяване на крайния резултат. В пулсациите на съкровеното се оглеждат душите – и на ангелите, и на човеците. Защото разлика между тях няма.
Единствено
децата знаят
че ангелите са човеци.
Всеки сезон представлява отделно измерение. Свят, който тече вътре в себе си и само от време на време протяга паяжинни нишки, за да се свърже с останалите. Градината успява да ги свърже, да ги обедини в едно цяло. Тя ги полива с дъждовете си, но е и поливана от тях. Тя попива в тях, но и те в нея. Без своите сезони тя няма да е същата и което е по-опасно – няма да съществува. Ще изчезне.
Матрьошка –
поглъщам
размножената си същност.
Сезоните неусетно преминават през Градината и я променят. Слагат върху нея своя отпечатък. Бележат я – с “какавидата на делника”, например. Или с “онемели щурци”. Или с “лятно петолиние”. Но и Градината Жигосва сезоните по неповторим начин. Тя оставя по нещо от себе си във всеки един от тях. Знак, по който може да бъде разпозната, че това е именно тя. Всяка Градина има подобен “отличителен символ”. Като рождено петно. Или аристократичен герб, предаван по наследство. Той е трудно заличим. Вменява дълг и чест на носителя си.
Мастилени белези
по листа –
стъпки на въображението.
Повечето от стиховете от “Градина под прозореца” са писани в стилистиката на хайку, макар че не винаги се придържат строго към изискванията и правилата на този литературен жанр. Те също улавят мига и това е достатъчно. Подобно на фината поетика на Изтока носят у себе си усещането за нетрайност и преходност на битието. Няма излишество, ненужна бъбривост или огледални отражения, сякаш спираловидно повтарящи сами себе си. Като в огледало се умножава смисълът, а не външното, образът или фигурата. Освободена от лексикална пищност и ментални прелести, тази поезия завладява с лекотата на епитетите си и пластичността на цялата си метафорична система. Внушението е за радост. Онази лесно изплъзваща се между пръстите на времето Радост от факта, че си жив. Можеш да дишаш и което е главното – можеш да обичаш. Не вчера или утре, а именно днес. В този миг.
------------------
Лилия Христова, “Градината под прозореца”, поезия, Бургас, 2017
------------------
------------------