Не е измислица морето
и щастието съществува!
Христо Фотев
Неизчерпаемият на идеи и неуморен изследовател на родната литература Георги Николов ни представя поредния свой амбициозен проект, озаглавен “Морето в моя стих не е измислено”. Една смела поетична антология, включваща близо двеста автори от различни поколения, родени и живели в различни градове (и държави), обединени от преклонението си пред морската стихия. За заглавие съставителят е избрал първия ред от стихотворението “Самочувствие” на малко известния поет и флотски офицер от село Осетеново, Старозагорско, Чони Чонев.
Морето в моя стих не е измислено,
морето в моя стих е изживяно...
Тук всяка рима е горчива истина,
не чипкане на плажа – до коляно...
Морето, тази необятна стихия – понякога мрачно, зловещо и страшно, обвито в бури, вихрушки и урагани. А друг път – светло, приветливо, усмихнато и лъчезарно, галещо с блясъка на вълните и морския бриз. Морето е било вдъхновение за творците от поколения наред и неизменно присъства в техните картини, стихове, песни, разкази и новели. Не са толкова много природните “обекти”, двигатели на проникновение, фантазия, въодушевление и възторг – звезди, луна, облаци, дъжд и стихии, и сред тях неизменно е морето. Ако премахнем от поетичното наследство посветените на тези естествени извори на преклонение, май-май ще остане единствено полуосакатена интимната лирика, окастрена и лишена от блясъка на звездите, лунното отражение на водата, синевата на простора и величието на планините.
Влиянието на морето върху чувствата и настроения на поетите трудно може да се преувеличи. В този ред на мисли е съвсем навременна и необходима една “първа версия” на сборник стихотворения, обединени от този природен феномен.
Както скромно отбелязва в предговора Георги Николов ... появата на настоящата Антология на българската маринистична лирика има за цел да онагледи в широк план темата за морето в нашата поезия по години и авторско присъствие. Вероятно (не вероятно, а със сигурност) тази първа стъпка към тематичен сборник, обединен от една идея, терминологично определена като “маринистика”, ще повлече след себе си нови опити за допълване, разширяване и систематизиране на необятната като самото море тема. Но... началото вече е поставено...
Антологията започва с дядо-Петко-Славейковото “По море се скитам ази”, минава през Иван-Вазовото “Егейско море”, Пенчо Славейков, Константин Величков, Кирил Христов, Пейо Яворов... и няколко “гранични” за 19. и 20. век автори: Минко Неволин, Теодор Траянов, Емануил Попдимитров, Николай Лилиев... Тук е и първият бургаски поет Вен Тин (Стефан Тинтеров):
Обичам бурний порив на морето,
кога смущава нощем с тътен глух
далечните простори и сърцето...
Уви! Той често спомня моя дух.
“Tristia”
Следващият, 20. век, е белязан със знакови имена: Димчо Дебелянов, Никола Фурнаджиев, Христо Радевски, напълно забравеният от съгражданите си айтоски поет Пенчо Пеев, Никола Вапцаров, Веселин Ханчев, Валери Петров, Радой Ралин, Славчо Чернишев, Георги Джагаров, Илия Буржев, Евтим Евтимов, Борис Бухчев, Дамян Дамянов, Ваньо Вълчев, Иван-Ваневите “Бургаски вечери”, Недялко Йорданов – “Момчето, което говори с морето”... и най-бургаският и най-морски поет Христо Фотев:
Морето!
Най-голямото събитие!
...
В блестящото съжителство със люспите
на рибите – с крилете на комарите...
Нежното съсловие е достойно представено от Дора Габе, Елисавета Багряна, Калина Малина, Весела Страшимирова, Яна Язова, Надя Кехлибарева... все доказани имена в родната лирика.
От родените през втората половина на 20. век се открояват Николай Искъров, Елка Василева, Роза Боянова, Валери Станков, Ивайло Диманов, Димитър Христов, Иван Ненков (“Ах, морето!”), Ивайло Терзийски, Наталия Недялкова, Динко Динков, Яна Вълчева... и, разбира се, останалата завинаги на седемнадесет безсмъртна Петя Дубарова.
Как искам да съм с мидите зелени,
но тръгвам умълчана към дома
и мидите си тръгват сякаш с мене,
със мен си тръгва топлата вълна.
“Аз и морето”
И още, и още ... над 250 страници поезия, от която струи неподправената (и неизмислена) любов към морските талази, блясъка на вълните, мириса на водорасли, черупки на миди и раковини. Тази Антология може спокойно да бъде разгърната и увеличена двойно, четворно, десеторно... но съставителят Георги Николов съобразително е решил да я остави в по-съкратен вариант. Самият той пояснява в началото на книгата причините за избор на представения обем:
Подбраните в Антологията творби в никакъв случай не изчерпват красотата и въздействието на нашата поезия за морето. Те са само примери, върху които може да се съградят редица още по-мащабни изследвания, а е истина, че и сега творбите на маринистична тематика продължават да се множат и да вълнуват с искреността си читателската аудитория от различни възрасти. Сигурен съм, че след нейната поява ще има във времето още подобни сбирки, с разширен тематичен обхват и нови имена на творци. Затова я определям само като стъпка в изследването на родната ни маринистична лирика, която вълнува и властно ни зове към опознаване на стихията с всичката й гама от теми и емоционални споделености.
За тази книга може да се говори много. Самата тя чрез страниците си излъчва необятност. И като че ли в този контекст най-точно звучат думите на покойния вече бургаски поет Манол Манолов:
Каквото и да кажа за Бургас,
не мога да не спомена морето
и онзи бриз над покривите, дето
минава все в един и същи час.
Тези четири стиха като че казват всичко. И нека все пак за финал си припомним откровението на слънчевото бургаско момиче, вечно младата Петя Дубарова – едно послание към всички влюбени в солената водна стихия, в непреходната необятност, открили “своя пристан зелен”:
Поглеждам към морето.
То моли ме при него да стоя.
Усещам как и мидите под мене
черупки и треви са ми постлали.
“Постой при нас! Със теб ни е добре!
Ний всички морски тайни ще ти кажем.”
Къде да ида?
Дали със гларусите бели
или с чайките
да дишам на небето ветровете?
---------------
“Морето в моя стих не е измислено”, антология на българската маринистична лирика в периода 19. – 21. век, съставител Георги Н. Николов, изд. “Либра Скорп”, 2022.
---------------