Как е основан Бургас

Дата: 
петък, 30 November, 2018
Категория: 

Най-разпространената правдоподобна информация за заселването на Бургас е предадена от Барба Щерион Бандрамалията на търговеца Андон Георгиев Домусчиев (1781-1876 г.), който е братовчед на най-големия благодетел на Бургас Александър Георгиев – Коджакафалията (1830-1913 г.). От своя страна Андон Г. Домусчиев преразказва историята на неговия родственик Костадин Попов (съратник на Стефан Стамболов) и той я записва, със заръка “да бъде записано на книга за да види бял свят”. След години известният бургаски историк-изследовател Георги поп Аянов (1881-1951 г.)* попада на тези записки, в които вижда историческа стойност, систематизира ги, редактира ги и помества във вестник “Народен фар”.

Ето на кратко разказа на Барба Щерион:

... Барба Щерион е родом от Бандърма (на гръцки Панормос, град на Мраморно море, срещу Цариград, с координати 40° 35' с.ш. и 27° 91' и.д. – 253 380 жители). Той е грък. Баща му Барба Евтим, бил стар рибар, който риболувал в блатата край Бандърма и край бреговете на Цариград и Мраморно море, и продавал рибата на цариградското рибно тържище “Балък пазар” (Рибен пазар).

Според тия спомени, бандърменските рибари, които риболували около Цариград изнасяли своята риба на тържището “Балък пазар”, на което идвали и анхиалските (поморийските) рибари да продават солена риба, ловена в Черно море и блатата в дъното на Анхиалския залив (дн. Бургаски залив).

Правело впечатление, че черноморската риба по-бързо се продава и на по-висока цена, защото била по-тлъста и по-вкусна и добре приготвена. Това обстоятелство особено заинтересувало бандърменските рибари и те замислили да обиколят нашето крайбрежие и ако могат да заседнат насам. Една тайфа от 10-12 души бандарменски рибари, гърци тръгнали със своите рибарски лодки и инвентар и спрели във вътрешноста на Анхиалския залив – около Порос/Форос (местността “Пода”). Няколко души от тях обиколили насрещния пуст, безлюден бряг на залива, където е разположен днес Бургас.

Тава първо идване на бандърменци, по думите на Барба Щерион, е било към 1656 г. или десетина години след първите заселници. Тук те намерили около 10-12 колиби на по-рано дошли рибари от Анхиало (дн. Поморие), Созопол и Месемврия (дн. Несебър). Новите рибари одобрили мястото и се установили при тях, като си построили в последствие и те десетина колиби от подръчни материали. По този начин броят на рибарските колибите нараснал на около 22.

Заварените по-стари колиби били на риболуващите тук по-стари рибари от поменатите по-горе крайморски градове, които рибари при лошо време, вместо да се връщат в градовете си изтегляли лодките си край брега и при добро време продължавали риболуването.

Първите колиби на анхиалските рибари били наблизо до брега, около изхода на днешните улици “Александровска” и “Граф Игнатиев” (ориентировъчно, където е дн. Енергото). В съседство с тях построили своите колиби и бандърменци. Мястото било пусто или по думите на Барба Щерион, “Орманлък”, дребна ниска гора-храсталаци, но околностите особено по-високите места като: Карабаир (дн. кв. Меден рудник), Алатепе (вилна зона Росенец), Росенбаир (Бакърлъка) и южните склонове на Източния балкан (Източна Стара планина) били покрити с вековна едра гора, богата с разнообразен дивеч – зайци, сърни и даже елени (рогачи) в по-високите места, но в най-голямо изобилие били фазаните около крайбрежието, чийто крясък нощно време се чувал от рибарските колиби.

Мястото било безводно и това принудило още първите заселници да изкопаят три кладенеца между самите колиби, чиято вода, обаче не била добра за пиене. От наличието на трите кладенеца мястото нарекли “Та Пигадия”, което в превод е “Кладенците”. Сладка вода за пиене рибарите вземали от старите “Сладки кладенци” в местността “Пясъците” (в района на тъкачната фабрика “Яна Лъскова” – дн. фабрика “Яна” АД). Когато колибите нараснали повече от 22, наложило се да се отвори първия дюкян (магазин), който бил от обикновена плетеница, измазан с глинена кал и покрит с тръстика (саз), вземана от съседните блата, с каквато били покрити и рибарските колиби. Най-близките дюкяни тогава са в Анхиало и Созопол, разстояния големи за това време. Бандърменските рибари се оказали по-опитни и по-големи майстори в соленето на рибата и затова изнасяната солена риба на цариградското тържище винаги намирала по-добър пазар и по-висока цена. Това обстоятелство заинтересувало и цариградските рибари – турци, които започнали да виждат в лицето на черноморските рибари свои сериозни конкуренти. Ето защо една тайфа от тях, около 10-15 души, турци, решили да се заселят при “Кладенците” и да риболуват с тамошните рибари. Построили си и те свои няколко колиби около кладенците – по навътре от брега ориентировъчно към хотел “Империал” (по-късно дирекция на “Балкантурист” на ъгъла на ул. “Александровска” и ул. “Милин камък”, дн. хостел) и по такъв начин колибите станали повече от 30.

По-богатите турски и гръцки рибари построили още 2-3 дюкяна, но не вече от плетеница, а с дъски покрити с керемиди, донесени от Цариград, от където носели и стоката за дюкяните, най-разнообразна цариградска стока, според нуждите на първите заселници. Околното население щом научило за откриването на дюкяните, започнало да ги посещава и да прави обмяна със свои произведени стоки.

Така първите колиби, от чисто рибарско поселение, бързо се превърнало в пазарно място за околното население, което задоволявало една стопанска нужда на хората и рибарското съсловие. От тогава новото селище започва да се издига в годините като истински пазарен център, по-късно търговски град и износен пункт на Черно море.

Първите кладенци били плитки и лесно се замърсявали при поройни дъждове. Това принудило бакалите да изкопаят един от кладенците по-дълбоко, който имал по-обилна “неизчерпаема” вода, да го обградят със зидария и да му поставят лост и кофа със синджир, като го нарекли “Синджирли бунар”. По негово име и мястото на колибите започнали да наричат “Синджирли бунар”. Името “Та Пигадия” почти се забравило. Този кладенец бил около днешната ул.”Граф Игнатиев” (зад Енергото), а по-късно иззидали втори кладенец (който ориентировъчно е бил около днешния хотел “България”) и му поставили кофа с колело.

Около 1700 г. при “Синджирли бунар” имало 40-50 колиби. По това време от Цариград пристигат друга група рибари – турци, които пристигат със семействата си, като си построили не вече сазени колиби, а дървени къщички с керемиди, доставяни от Цариград. Новите къщи турците построили източно от “Синджирли бунар”, където впоследствие се създава турския квартал в града. На тия турци-рибари ловът на дивеч в околностите им станал втора професия, не по-малко доходна от риболова, първо че тук имало дивеч в голямо изобилие и второ, че убитият дивеч особено фазаните, намирал добър пазар, около богатите турци – бейове и пашѝ в столицата на Босфора. С идването на тия нови заселници рибари-ловци, броят на къщите нараснал на 50-60.

По примера на турците, гръцките рибари и те довели своите семейства, като си построили по-удобни и хигиенични къщи по посока на днешната църква “Св. Богородица”, където по-късно се развива гръцкия квартал на града.

Нарасналите нужди на новото селище наложили откриването на нови дюкяни, които от своя страна привлекли нови купувачи от по-далечни села и градове. Новите дюкяни били строени вече на два етажа, от които горният – от по 4-5 стаи, е служил и като хотел за гости – търговци, които идвали тук на пазар от Айтос, Карнобат, Сливен, Котел, Цариград и др.

Заедно с новата група турци рибари и ловци дошли и една група от 30-40 души бичкиджии за приготвяне на строителен дървен материал – главно дъски за новите постройки, който материал секли от съседните гори. Чамовият материал за дограмата бил доставян от Цариград, заедно с керемидите.

С идването на нови групи рибари от Цариград и Бандърма, износът на риба се засилил, но едновременно с рибата изнасял се и дивеч, кожи, дървен материал и дървени въглища, плодове и някои животински продукти, кожи и др. Така новото селище, от обикновено пазарно място за натурална размяна, започнало да се издига като износен търговски пункт за външна търговия. Развитието му в такава насока се обяснява с настъпилите нови икономически условия в Османската империя. Това е към края на XVIII век, когато се извършва прехода от старите феодално-разменни отношения към стоково-парични отношения.

Това е разказа на Барба Щерион, който ни дава първите сведения за заселването на Бургас, поместени от директора на историческия музей в Бургас Георги поп Аянов във вестник “Народен фар”.

С годините бъдещето населено място се разраства с различни наименования, на гръцки и турски – Пиргос, Бургос, Ахело-Бургаз, Бургас, но всички имена означават – кула. Името Ахело-Бургаз, означава Бургас при гр. Анхиало (Поморие), защото той е големият административен, търговски, морски и военен център тогава. В границите на империята има и Люле Бургаз, Кулели Бургаз, Кум Бургаз, Ярим Бургаз, Чатал Бургаз и за по-голяма яснота и ориентация пред всеки Бургас слагат точното определение. И днес един от четирите обитавани Принцови острови край Истанбул в Мраморно море е наречен Бургаз ада – т.е. остров Бургас, поради наличие на стара, заварена от турците крепост. С вековете Бургас се развива и днес е един модерен регионален и общински център, както и четвърти по големина град в България, с развита пристанищна инфраструктора, железопътен и морски транспорт, летище и интегриран вътрешно градски транспорт.

------------

* Георги поп Аянов (1881-1951г.) – роден в с. Дерекьово, Малкотърновско – дн. Дерекьой в Турция. Участник в Преображенското въстание – 1903 г., революционер, историк-изследовател на Бургаския край, Странджанския район и Източна Тракия. Учи в Поморие, Лозенград и в Българската гимназия “Д-р Петър Берон” в гр. Одрин. След въстанието завършва Историко-филологическия факултет на Софийския университет. Учителства в с. Ново Паничарево, община Приморско, в Малко Търново, в Одрин, Солун, Хасково и Бургас от 1912 г. От 1921 г. до пенсионирането си е директор на Мъжката гимназия в Бургас (Гимназия “Г.С. Раковски”). След това е директор на музея в града. До края на живота си е сред най-изявените културни и просветни деятели в Бургас. Той е от основателите на читалище “Пробуда”, на археологическо дружество “Дебелт” и най-активен участник в обогатяването на музейните колекции. Пише книги и изключително много статии в печатни издания: “Тракия”, “Мир”, “Зора”, “Илинден”, “Заря”, “Беломорска Тракия”, “Народен глас”, “Народен фар” и др. Умира в Бургас на 24 февруари 1951 г. В памет на революционера, историка, културния деятел Г. поп Аянов е поставена паметна плоча, на ул. “Лермонтов” № 26.

------------

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.
  • Имейл адресите ще се завоалират в кода на страницата, за да се намали шанса да бъдат експлоатирани от спамерите.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
CAPTCHA
Този въпрос е за тестване дали или не сте човек и да предпази от автоматизирани спам.

Издателство "Либра Скорп" не носи отговорност за съдържанието на коментарите. Призоваваме ви за толерантност и спазване на добрия тон.

Условия за ползване на коментарите