Философията и моралът на времето според първия фейлетон от цикъла “Разни хора, разни идеали” от Алеко Константинов

Теми по БЕЛ за средношколци, разработени от дългогодишния учител по български език и литература в Природоматематическа гимназия “Акад. Никола Обрешков”, Бургас – Пенка Славчева.
Дата: 
четвъртък, 8 January, 2015
Категория: 

Философията и моралът на времето според първия фейлетон от цикъла “Разни хора, разни идеали” от Алеко Константинов 

(литературноинтерпретативно съчинение)

Цикълът фейлетони “Разни хора, разни идеали”, макар и незавършен, отразява философията и моралните устои на политическия живот след Освобождението. В центъра на изображението е “малкият човек”. Това понятие е много добре художествено третирано в творчеството на Гогол, от когото Алеко истински се възхищава и учи. Героят от първия фейлетон е “малък” заради дребнавостта на характера си, заради еснафщината, егоизма, злобата и завистта, които носи в сърцето си. Неговите възгледи за живота проектират философията на времето, защото той се стреми да “оцелява”, използвайки най-порочни средства. Аморалното в неговото поведение е проекция на безчестието в обществото, на което той е типичен представител. Високата нравствено-етична позиция на Алеко е в пълно противоречие и контраст с пошлата нравствена същност на помощник-регистратора от първия фейлетон.

Целият фейлетон е издържан в стил на “аз повествование”. Чрез речева характеристика, чрез откровено споделяне на чертите на принизения до крайност чиновник Алеко постига изключителна убедителност и въздействие. Философията на времето – това е неговата мъдрост. Моралът на обществото се отразява върху нравствеността на хората. Типове като дребния чиновник не изчерпват богатството от характери, с които е пълен животът. Те са само едната страна от него, порочната, неморалната, отблъскващата. Писателят е взрян в тях, защото чрез смеха може да ги отрече, изобличи в крайна степен. Техният “морал” е безчестието, угодничеството, раболепието, сервилността.

Времето след Освобождението се характеризира с преобърнатия космос на възрожденските идеали, с яростен стремеж към власт, с политиканстване и угодничество. Това са мътните води на обществото, в което плуват дребните риби на приспособенчеството, какъвто е помощник-регистраторът. “Аз повествованието” дава възможност читателят да се запознае с колоритната му реч, изпълнена с турцизми, думи от просторечието (“таквозинака”, “кай”, “бамбашка”, “санким”), емоционални сравнения (“ревах като говедо”, “мачкам като фелдфебел”).

Героят на фейлетона изразява своя стремеж да се изкачи по стълбата на обществената йерархия, като стане регистратор. Той искрено се възмущава от несправедливостите към него, от недооценяването му в обществото. Изпълнен е от завист, че г-жа Поликсени преди тридесет години се е возила с файтон и пак се вози. Алеко разкрива един дребнав и злостен характер на човек, който хленчи и винаги търси вината у другите. Неговият монолог е изпълнен с оплаквания, че е лишен от внимание и уважение от хората: “Аз поне, кое чиновник, кое агитацийка, кое туй-онуй, все, знайш, горе-долу ползица за народа.”

Своята сервилност и раболепие, своята политическа безпринципност и политиканстване той определя като обществена полза. Алеко е възмутен от низостта, до която може да стигне един човек в стремеж към по-висок пост и забогатяване. Героят на фейлетона цинично се надсмива над хората с идеали и нравствени възгледи. Те са “ветрогоните”, от които той се дистанцира: “Па да речеш, че аз съм от ония ветрогони, които бълнуват за някаква си правда и разни там, разбираш ли, дивотии – хайде де, а пък аз не съм от тях.”

Разговорният стил, в който са пресъздадени размислите на героя, свидетелства за ниския интелект и безчестието, така характерни за дребния чиновник. Нагаждачеството, приспособенчеството, раболепието пред по-висшестоящите е иронизирано много сполучливо: “И аз уж се увирам около големците: Нова година било, имен ден било, все, знайш, кое визити, кое сливовица, кое картички, това-онова, па все гледаш, че другите ме надпреварват; а аз все зад метлата.”

Да се нагоди към средата – това е главна цел на коленопреклонния чиновник. Алеко пресъздава образ на тип, напълно лишен от чувство за чест и лично достойнство. Да се унижава, да се принизява пред големците, това се е превърнало в основна негова нравствена същност. Дребнавостта на целите, които си поставя, още повече го принизяват. Комични са ситуациите, в които са представени срещите на помощник-регистратора с министъра: “Като вляза при господин министъра, и аз уж се старая да се докарам:
– Вий имахте честта…”

Изразителният глагол “докарам” внушава раболепието и сервилността на “малкия човек”. Неговото естествено поведение и фалшивата поза, която заема, са в пълно противоречие. Речта му е натруфена, за да се хареса, за да направи впечатление. Комичното в образа се поражда от контраста между целта и средствата, с които тя се постига.

Алеко стига до крайна степен на изобличение на героя, изтъквайки двуличието и двойствеността на поведението: “А от мене по-предан човек надали може да се намери.”

Угодничеството се определя от героя като преданост в работата. Политическата безпринципност на героя е изобразена иронично с признанието му, че “никой път” не е бил в опозиция, че и на предишния, и на настоящия министър раболепничи. Стремежът към поста на регистратора е неудържима. Героят не се спира пред никакви средства, с които може да злепостави, да “омаскари”: “Зорът ми е да изтикам регистратора.”

С едно цинично откровение той споделя своята пошла цел. Турцизмът “зорът” е свидетелство на първичната същност на героя. Той пише анонимни писма, подправя подписи, измисля сърцераздирателни истории, за да се домогне до поста на регистратора. Нахалството, безпардонността, която използва, стигат до краен предел: “Архиподлец ти ставам аз, брайно, ама где оня късмет.”

Алеко осмива безнравствената същност на този дребен, незначителен, безличен човек. Литературният детайл има съществено значение в обрисуване физическия портрет на героя: “Само че този пусти нос – отде се е взел…”

Метафоричността на писателя се насочва към тезата, че този петимен за власт човек се забърква там, където не трябва. Иронията на автора се отнася до болезненото властолюбие на регистратора, до изкривената му представа за интелигенцията, която трябва да бъде елит в обществото. Безгръбначността на героя е изобличена, моралната поквара е във всяка стъпка на поведението му.

Странното е, че тези безлични хора са продукт на общественото развитие, те са изградени като представители и герои на своето време. Това звучи тревожно, защото времето на Стамболов е непосредствено след Освобождението, в което тържествуват светли възрожденски идеали.

Алеко Константинов има такава максима: “Свобода, честност, любов” и се прекланя пред нейната истина. За жалост, той открива, че в неговото време живеят и байганьовците, радващи се на уважение и власт.

-----------------

Публ. в “Литература. Учебно помагало 8.-12. клас. Есета, теми, анализи”, Бургас, 2010.

Засегнати автори: 

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.
  • Имейл адресите ще се завоалират в кода на страницата, за да се намали шанса да бъдат експлоатирани от спамерите.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
CAPTCHA
Този въпрос е за тестване дали или не сте човек и да предпази от автоматизирани спам.

Издателство "Либра Скорп" не носи отговорност за съдържанието на коментарите. Призоваваме ви за толерантност и спазване на добрия тон.

Условия за ползване на коментарите