Емиграцията е вечното прераждане на българина

Интервю на Георги Календеров със Стоян Вълев.
Дата: 
събота, 24 January, 2015
Категория: 

“Европейците” са хора без памет, казва писателят Стоян Вълев.

--------------

Кой е Стоян Вълев:

Роден през 1956 г. в едно ямболско село, което до преврата от 1934 г. се е наричало Акбунар (Бял кладенец), а военните са му дали гръмкото наименование Генерал Инзово.

Докато следва в Пловдивския университет, за да се издържа сътрудничи на медиите в града. Тъй като тогава системата не допуска хората да живеят, в който си град желаят, надхитрява я като спечелва конкурс за хоноруван асистент в Пловдивския университет, където преподава шест години. Работи и като редактор в “Комсомолска искра”.

След Промяната е главен редактор на вестника на Съюза на демократичните сили в Пловдив “Свобода”. Става пряк свидетел, както на пламенния, чист, свят ентусиазъм на хората, така и на раждането на кошмарни политици като бъдещия премиер Иван Костов и на президента Петър Стоянов, така и на бизнесмени, които за една нощ печелеха милиони, долари, разбира се...

Сигурно тази е причината да напусне “Свобода” и да създаде всекидневника “Марица”. Малко по-късно е главен редактор и на първия следобеден вестник в Пловдив “Денонощен новинар”, едно от най-любопитните явления в българското вестникарство през ХХ век.

Занимава се с продажба на вестници, създава седмичното списание “Дами и господа” и накрая е принуден от логиката на разрушителните стихии да напусне Пловдив.

Тогава явно се опитва да анализира случилото се и издава романа “Когато Господ беше в отпуск” (1999 г. издателство “Хермес”), един опит да се осмисли през смях и сълзи трагичната съдба на България. През 2000 г. неговата пиеса “Един задружен клас” се игра в два провинциални театъра, а през 2002-ра излиза от печат “Българският Декамерон”, част първа, през 2003 – част втора. На пазара е и сборникът с любовни разкази с неочакван край “Време за изневери”. По един от разказите е заснета телевизионна новела от Българската национална телевизия.

Журналистическата му страст е явно непокътната, щом наскоро негова статия в електронното издание “Литернет” предизвика земетресение в литературните среди.

--------------

– Какво се случи със създателя на няколко вестника и списания Стоян Вълев през последните 10 години?

– Съдбата си знае работата. Тя винаги те отвежда там, където трябва да си. Като се обърна назад всичко преживяно ми изглежда чиста фантастика. Малко преди да настъпи Промяната, шефът ми във вестник “Комсомолска искра” ми предложи да не се мяркам повече в редакцията и така да изчакам решението на областния комитет на компартията дали ще ме уволнят. Бях извършил нещо недопустимо – наговорих маса “лоши” неща за тогавашните управляващи в страната на група гостуващи руски журналисти, а те ги публикували в техния вестник едно към едно. Абсолютно недостойно от тяхна страна, но тогава те вече бяха храбри слуги, поради наличието на поредния господар Горбачов... И аз стоях в тясната си квартирка и вече се виждах как припкам по дворчето ни на село... Изведнъж обаче дойде Промяната и се превърнах в главен редактор на седмичника “Свобода”. Като шеф на вестника бях задължен да присъствам на заседанията на Координационния съвет на СДС в Пловдив. Някога ще разкажа за тези дебати, ама кой ще ми повярва?... А когато напуснах Пловдив, наистина трябваше да се усамотя и да се опитам да проумея какво всъщност се случи и най-вече кои са причините... Вместо да отговарям на клеветите, които се сипеха по мой адрес предпочетох да установя корените на вечните ни неуспехи и страдания... Моят отговор беше романа ми “Когато Господ беше в отпуск”.

– Бихте ли описал стъпка по стъпка метаморфозата на един журналист в писател и защо според вас в българското мислене съществува разлика между тези две понятия?

– Аз винаги съм си мечтаел да стана писател. Дори няколко години преди Промяната храбро спретнах един ръкопис с разкази и го отнесох в издателство “Христо Г. Данов”. Резултатите бяха поразителни. Сегашният собственик на издателство “Хермес”, а тогава сътрудник на държавното издателство, написа рецензия, в която смътно намекна, че прозата ми приличала на тази на ранния Достоевски. Бях смаян от неподозираните от самия мен възможности и докато се опомня от радостното опиянение, получих призовка от Държавна сигурност. Там хладно ми обясниха, че този ръкопис никога няма да види бял свят и че всеки следващ мой опит най-напред ще пристига за рецензия при тях. И ми посочиха няколко обемисти папки, дори “зачетоха” извадки от тях – бяха доноси на мои колеги от медиите и университета, плюеха ме по един ужасен начин... Така се отвратих от писателстването при социализма, но подсъзнателно то си съществуваше като възможност, която трябва да осъществя. Всеки журналист, независимо колко е добър в занаята, е вече и потенциален писател. Никоя друга професия, освен журналистиката, не ти позволява да се опознаваш с кого ли не, да наблюдаваш, да ставаш свидетел на всякакви неща – от весели до страховити. Въпросът е само как наблюденията и впечатленията от журналистиката да се втъкат в литературата. Какво е литературата, ако не преживян опит? Най-великата школа за един писател е журналистиката. Аз, независимо от преживените горчивини, и досега си спомням за онези години, дори съм написал един роман за вестникарството с прототип на главния герой един невероятен наш колега, вие го познавате и двамата, който още се подвизава из вестниците. Ще издам скоро този роман и смятам, че ще разсмее мнозина.

– Повечето писатели от вашето поколение биха се срамували да се нарекат журналисти. Можете ли да посочите няколко причини да се срамуват от журналистиката и няколко причини да се гордеят с литературната поза?

– Аз се отнасям твърде скептично към такива определения като “поколение”. Нашето “поколение”, ако изобщо има такова животно, е най-обърканото, най-ограбеното от промените. Че всеки от нас има право да се срамува от журналистиката, това е факт. Та нали ние пишехме сърцераздирателни материали за такива дребни нещица от живота по комунистическо време, а днес мълчим позорно, когато става дума за оцеляването на нацията. Тогава тръбяхме, че имало счупени крушки на Бунарджика, а сега? Сега журналистиката е най-продажното занимание, никога не се е лакействало така масово, както днес. Никога не се е блюдолизнечело така вдъхновено, както сега. Никога подкупа не е властвал така тотално, както днес. Журналистиката все пак трябва да бъде разбрана, а не презряна. А “литературна поза” почти никой няма основания да излага на показ, защото мълчешката ще му посочиш към площад “Славейков” и той ще наведе глава от срам. Днес за писатели са самообявяват само тези, които не разчитат да преживяват от писателски труд, а правят какви ли не фокуси с думите и съвестите си, за да им се плати. И трябва да знаете, че това е много доходно занимание... Такива хора Хайтов ги наричаше “троянските коне в България”. Уви, стана така, че е еднакво недостойно да се наречеш както писател, така и журналист... По тази причина не се отказвам нито от едното, нито от другото. Признавам, че се срамувам от някои свои журналистически текстове и то, уви, писани след Промяната. Във вестник “Свобода”, например. Без да осъзнавам съм съдействал за развихряне на разрушителните инстинкти в българина, това е може би най-големият ми грях в живота.

– Дайте, молим, вашето определение на понятието “добър писател”.

– Пазарът определя кой е “добър” писател. Трябва да е четивен и разбираем от хората. Трябва да не презира нацията си, сиреч корена си. Да не си въобразява, че като копира чужди образци е станал европеец. Пък и защо да ставаме европейци, като сме си българи?! А това е много по-достойно, отколкото да се оприличаваме на чудовищното понятие “европеец”. ““Европейци” няма – има гърци, има турци, даже и французи има, колкото и малко да се те в една Марсилия, да речем... “Европейци” са само тези, които се отказват от своята идентичност, това са люде без памет, зомбирани екземпляри или хитряги, които са надушили плячка... Такива са готови и за “марсианци” да се обявят, само келепир да има... Ние, българите, нека си останем такива, каквито сме, а? Добрият писател пресъздава живота на своето общество, на своята нация. Забелязвате, предполагам, че американските писатели пишат за Америка, руските за Русия, само повечето писатели у нас пишат за някакъв въображаем читател в странство, който щял да ги оцени. Ама не става! Такъв читател просто няма, той съществува само във въображението им! Е, харчат се маса пари от страна на държава и фондации да се издават в чужбина такъв тип творения и резултатите са унизителни за българската литература... Нека да не давам примери, които ще разсмеят всички...

– В своя статия твърдите, че “Спасението за българската литература ще дойде от чужбина”. Какво е според вас бъдещето на литературата като цяло и в частност на българската?

– Литературата има прекрасно бъдеще, въпреки множеството пророкувания за обратното. В световен мащаб нараства интересът към книгата, въпреки твърденията, че Интернет щял да я ликвидира. Труп засега няма. Но в нашата литература нещата са наистина драматични. Преживяваме последните напъни на поредната културна революция от китайски тип. Новите хунвейбини отрекоха всичко стойностно в литературата, главно поради неграмотност и вродено бездарие. Тези хора, които сега са литературните ни фелдфебели, бяха довлечени от тинята на Промяната и направиха същото, каквото стана и в другите сфери на живота – приватизираха литературата и я опустошиха. Извършиха се странни неща – сякаш никога не сме имали Вазов, Елин Пелин, Йовков и Емилиян Станев... Сега ще трябва да събираме камъните и да изграждаме отново Храма на литературата. А да се съгражда е дяволски трудно, желаещи няма...

Има едно понятие, което се пренебрегва напълно у нас – преводимост. Един българин, който живее в Канада, наскоро се опита да го обясни. Днес пишещите у нас са практически непреводими – те самите не разбират какво са сътворили, та как да ги разберат чужденците? Те пренебрегват собствения си читател, пък искат да ги разбират чуждите...

А инак аз ще ви дам един пример как се правят нещата в една чужда страна, която хем ни е особено близка духом – Русия. През 2002 г. там се създаде фондация “Руският Декамерон”, която плаща награди от порядъка на хиляди долари на авторите, които пишат на тази тема. Не е само това – книгите на тези автори веднага се издават и едновременно с това се филмират, даже няколко филма вече се излъчиха по държавната им телевизия. Дори и идеята им да не е дошла от появата на “Българският Декамерон”, все пак го правят добре. А у нас какво се случи? За “Българският Декамерон” пошумяха вестниците и някои телевизии и настъпи гробовно мълчание. Направи се среща на балканските писатели под надслов “Балканският Декамерон” и на нея не беше поканен авторът на “Българският Декамерон'... Ето я принципната разлика в отношението към литературата у нас и в чужбина. Тя е показателна. Но най-голям врат на нашата литература са самите писатели.

– Напоследък се интересувате от съдбата на сънародниците ни по света. Можете ли да кажете на какво се дължи тази наша “чергарска” страст, да сме някъде другаде и да сме някои други?

– Отдавна се интересувам от съдбата на българите по света, но ме занимаваше гледната точка на оставащите. На тези, които правеха невъзможен живота тука. Българите винаги са напускали своето отечество – нашата история е до известна степен история на отказа ни, поради невъзможност, да останем в страната си. Никой досега не се е занимавал с този феномен – твърдо се е вярвало, вярва се и днеска, че българинът само с гурбет може да си оправи живота. В това неизтребимо схващане няма нищо учудващо – у нас винаги са управлявали енергични малцинства, които са се държали като колонизатори в собствената си страна. Като наблюдавам как се адаптират българите в странство и какво постигат, става ми пределно ясно, че тъкмо най-талантливата част от племето ни постоянно е изтичала и изтича от страната. Чергарската ни страст винаги се е държала в дълбоко законспирирана тайна. Изобщо нашата история винаги е била редактирана и съставяна в пожелателен тон от историци, които са служели на политиците.... Желанието ни да сме “други” възниква поради ужасните условия в страната. Емигрирането е вид прераждане за българина. Забелязали ли сте, че българинът най-малко от всичко познава съседните народи?! Той ги идентифицира със себе си, всичко близко е лошо. Ние знаем много повече за Америка, за Австралия дори, да не говорим за Франция и Германия, а почти нищичко за гърци, албанци, румънци. Мисията на българския писател виждам и в това – да разчупи леда между съседните народи. Това няма да сторят политиците, а писателите. Но това е страшна тема – ние и “съседите”. Колкото по-далеч е страната, толкова по-любима ни е. Затова има българи в Южна Африка, в Коста Рика. Ние, заедно с евреите, вече сме най-разпръснатия по света народ. Кое може да ни събере? Нашият фолклор, литературата ни, това е, което ни свързва, а неумело съградената ни държавност сякаш играе ролята на катапулт, който изстрелва нашенеца къде ли не, но само да е по-далеч от родината...

– Вие сте от пишещите, които са започнали на механична пишеща машина и сега продължават по творчиския си път с електронно-изчислителна такава. Как ви се отрази този преход? С какво ви обогати компютърът и какво ви открадна?

– Още си спомням как с първите няколко хонорара от Радио Пловдив си купих пишеща машина, това бе един от най-радостните ми дни в живота! Когато се срещнах с компютъра първо бях уплашен. Пристъпих към него с огромното си вродено подозрение на българския селянин към всичко ново и първо само желаех да проумея какво може да се прави. Когато разбрах възможностите на компютъра при текстообработката, веднага се влюбих в него. Преходът бе светкавичен, никакви проблеми не възникнаха, освен някои недоразумения, докато опозная всички функции, тъй като бях безкрайно любопитен. Всъщност това си бе самообучение, както става всичко и до днес в моя живот.

– Според Виктор Пелевин вечността била изчезнала от Промяната насам. Какво е вашето виждане по въпроса?

– Има нещо много подло в такъв тип въпроси. За мнозина Промяната дойде като гръм от ясно небе. Аз бях сред тези хора. Смятах, че промени не може да няма, но те ще бъдат бавни, може би мъчителни, постепенни. И в това ни е драмата – че не стана така. Сега обаче настъпи времето на истинската вечност – стана пределно ясно, че има непреходни ценности и твърде много преходни идеи. Днес няма нищо по-забавно от четивата преди Промяната... И то не толкова в журналистическите текстове е вицът, повечето от тях са много достойни дори в сравнение с днешните, а в литературата. Прочетете например романа на Павел Вежинов “Нощем с белите коне” или някои творби на Блага Димитрова, статиите на литкритиците и ще се ужасите... Дори и дълбок писател като Емилиян Станев показа преходното във вечната душевност на българина, особено в романа си “Иван Кондарев”. И така се откроиха вечните неща – любовта, омразата, която вечно ни владее, подлостта, нашата вечно съблазняваща ни любовница... Аз, например, се опитвам да покажа изневярата такава, каквато си е навсякъде – и у нас, и в Белгия, и в ЮАР. Направих опит да изведа вечните правила. Някои от тях гласят ето така: “Най- страстно желаеш жена си, когато започнеш да я делиш с друг”, или “законът за изневярата” – “По любовниците им ще узнаете за техните любовни половинки”.

– А как виждате бъдещето на човешката цивилизация?

– Българските писатели винаги са бягали от този въпрос като дявол от тамян. Защото не са смеели да се надмогнат над нашенските бъркотии, в които са се включвали, за да ги обслужват... Смея да твърдя, че човечеството уверено крачи към поредната диктатура, която най-вероятно ще се установи, а сетне ще се сгромоляса. Глобализацията е само един от видовете диктатура, които се задават, тя е само видимата част на айсберга. Обърнете се към историите на тайните общества, към истинските двигатели на революциите, превратите, войните и ще ви се изправят косите. Тогава ще стане по-понятна и нашата си история, а което е по-важното, ще започнете да установявате логиката на днешните уж объркани процеси... Очарователното на нашата цивилизация е, че непрекъснато крачи към поредната заблуда, гмурва се в нея, дава свидни жертви, за да се освободи и веднага се втурва към нова. А дали не и в това смисъла на съществуванието ни на планетата? А някой, някъде ни наблюдава. Кой е той? А има ли значение...

--------------

Интервю на Георги Календеров.
Публикувано в сайта “Иде.ли?” (24.05.2004 г.).

Засегнати автори: 

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.
  • Имейл адресите ще се завоалират в кода на страницата, за да се намали шанса да бъдат експлоатирани от спамерите.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
CAPTCHA
Този въпрос е за тестване дали или не сте човек и да предпази от автоматизирани спам.

Издателство "Либра Скорп" не носи отговорност за съдържанието на коментарите. Призоваваме ви за толерантност и спазване на добрия тон.

Условия за ползване на коментарите