Олтарите на човешката душа в двутомника на Елка Няголова “Само тази любов” и “Само тази България”

Олтарите на човешката душа в двутомника на Елка Няголова „Само тази любов” и „Само тази България”
(издание на „Български писател” и „Славянска академия”, 2025 г.)

Душата е най-мистериозната, бих казала дори непознаваема част от човешката идентичност, която свързва къс материя с духовно дихание, за да ги обедини в един субект. Според Густав Юнг тя не съвпада с целокупността на психичните функции, защото притежава както съдържание, принадлежащо на субекта, така и на света на духовното – т.е. на безсъзнателното, затова винаги съдържа в себе си нещо земно и нещо свръхестествено. Богословът проф. д-р Тотю Коев пояснява („Кратка богословска енциклопедия”, „Булвест 2000”, 1993 г.), че в Стария и в Новия завет на Библията определенията за нея не се припокриват напълно. В Стария завет тя е видяна като самодвижеща се субстанция, която оживява и активизира човека, поражда неговото съзнание и самосъзнание и развива познавателните му способности, докато Новият завет акцентува безсмъртието на душата по произход и назначение и способността й да се издига над временното и тленното, като се приближава към Бога: „Не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият...” (Евангелие от Матея, 10 : 28); „Ще се върне пръстта в земята, а Духът ще се върне при Бога, Който го е дал.” (Езекил, 12 : 7). Личностният живот на човека е разкриване на душевните му сили. Ако приемем за вярно теологичното тълкуване за душата, неизменно ще стигнем до дуалистичната същност на човешкия индивид и неговите небесни и земни олтари, свързани със силата на Любовта, чийто енергиен заряд преодолява противопоставянето на дух и материя и направлява възвръщането към космическото единство. Ярък документиран български пример в тази посока ни дава Христо Ботев. От борда на кораба „Радецки”, поел по своя последен земен път, той изпраща телеграма и няколко писма. В последните редове на адресираното до господата Грудов, Кавалджиев и Странски писмо от 17 май, 1876 г., изпълненият с възторг и напрежение войвода пише: „ Аз съм весел и радостта ми няма граници, като си наумя, че „Моята молитва” се сбъдва. Но колко по-весел и по-спокоен щях да бъда, ако да знаех, че вие няма да оставите жена ми и детето ми да теглят черно тегло. Знайте, че който не обича родителите си, жена си и децата си, той не обича и своето отечество.” А два дни по-рано, на 15 май, 1876 г., в писмото до жена си Венета, изрича своята последна изповед: „Ако умра, то знай, че после отечеството си съм обичал най-много тебе...” Земната ни родина наистина започва от семейството, от онези малки неща, които свято пазим в сърцето си още от времето на детството – песента и целувката на мама, подкрепата на здравата и сигурна бащина десница, добрите и верни приятели в съседния двор, първият буквар и съучениците, с които сме споделяли своите бъдещи планове, мечти и обич („С чего начинается родина?”, на Марк Барнес). Но и с онова, за което ни говори Михаил Шуфутинский в текста на своята песен „Душа болит” – за безпощадния ход на годините с невидимия звяр на Времето, който „износва” не само вещите, но и думите, сипе сняг в кестенявите ни коси и пълни очите с болка, но „този, който обича, сълзите си не крие”, защото неслучайно душата го боли. Болката се нарича Живот. А Животът – Любов.

1.

От дълбоката древност на човечеството до днес мъдреци, психолози и философи се опитват да разгадаят тайната на най-имагинерното човешко чувство – любовта. Според психолозите тя изостря мисълта, подобрява паметта и повишава жизнения статус на човека. Робърт Стърнбърг (американски психолог, автор на повече от 1500 статии, научни трудове и книги, свързани с психологията на творчеството, мъдростта, любовта и омразата, на теория за разума) определя няколко разновидности на любовта, като според него в най-висшата си фаза тя съчетава страст, близост и ангажираност, които трябва да са налице и при двамата партньори. За философите любовта е душевна сила, на която е подвластно всичко, тя е онова човешко чувство, което сгрява и придава жизненост на заобикалящия ни свят, тя притежава такава висша енергия, която слива в едно душата и тялото на човека и го прави цялостен, като покорява „животното” в него и го очовечава. Или, казано с думите на американския писател и есеист Джеймс Болдуин, любовта е живот. И има толкова свои „лица”, колкото има и самият живот. Затова, ако ти липсва любовта, ти липсва и истинският, пълноценният живот. Такава е тя и в стихосбирката „Само тази любов” на Елка Няголова. Особен семантичен център в нея, по подобие на един лирически диптих, създават двете стихотворения „Оная любов” и „Само тази любов”:

Няма вече точно такава любов, не, няма!
Не да почват от нея войни. А да спират!
През затворен прозорец да вали, ала само
най-невинният сняг, докато любят се двама.
И душите си в общото тяло намират...
...
Вече зная, че няма точно такава любов. Затова
само свивам крило, както ранената птица го свива.
Не е златен светът наоколо, а е сценичен варак.
Но червен е бръшлянът! Аз, сърната улучена, вървя
и все търся Оная любов, без да зная къде отивам...
„Оная любов”

Човекът не е съвършено същество, Демиургът го създава само по „подобие Божие”, за да му даде възможност сам да се бори със съблазните, сам да избира своите пътища, били те на Доброто или на Злото, сам да развива интелектуалните си възможности и да разгадава тайните на битието, на света и Вселената. Иначе животът му би бил много безцветен и скучен. Вероятно, в момента на неговото създаване, Демиургът е изпитвал невероятна любов към своето творение, защото е съзнавал, че съвършенството означава липса на перспектива, отсъствие на радост от победите на себеосъществяването, на щастие от единението със себеподобните си, затова не го е обрекъл на самотата на съвършения. „Оная любов”, с която сме сътворени, е особена любов, от нея „не започват войни”, а ги спират; от „оная любов” човеците „душите си в общото тяло намират”. От „оная любов” вали най-невинният сняг, докато „любят се двама”, тя не е „есен златна”, но от нея „червен е бръшлянът” (бръшлянът като знак на вечния цикъл на смъртта и възражданията, а червеното – като символ на чистия пламък на небесната любов). Древните народи са вярвали, че душата, след смъртта на човека, се вселява в тялото на сърна. Затова и лирическата героиня, макар и „сърна улучена”, продължава да търси „оная любов”, вярвайки, че само Тя може да спаси човека и света:

Само тя може да ни усмихне
в този смръщен живот назаем,
да валят от очите ни стихове,
от какво – не винаги знаем.
...
Само тази любов всемирна
ще спаси и света ни разклатен.
Ако не – трябва пак да събираме
за Спасителя – сълзи и... кал.
„Само тази любов”

„Грънчарят изкусен”, който ни е сътворил, ни е дал „кредит” за Живота, вярвайки, че въплътената в човека способност да обича „ще усмихне” нашия намръщен свят, че любовта има силата да накара и в безводната пустиня да цъфнат „приказни кактуси”, станали причина за „смеха на двамата влюбени”. Защото в „минното поле на този век” не трябва „древната река” да забрави своя извор, не бива човеците само „да димят” като „главни в забравено огнище” („Писмо до небесния гурбетчия”, „Знак”, „Кестени”). Дори и пред тъмното пиво на „мисли несресани” и на „миг откраднат”, в нашата човешка есен трябва да вярваме в постигането на „оня Божи час” на всечовешкия празник, който ще изсуши сълзите и ще накара хората ще се прегърнат с обич, от която „светът ще светне”, а „тротоарът световен” ще гъмжи от „прогледнали кестени”.

Въпреки че като основен семантичен акцент е наложена висшата форма на любовта като проява на изконната връзка Бог – човек (извеждането й като заглавие на цялата книга!), Елка Няголова представя и много други нейни проявления, без които светът не би могъл да съществува. В своя личен предговор към първата част на двутомника поетесата сама ги назовава: „Любовта и способността да чувстваме са точната „рентгенова” снимка и следа, че сме живели! Каквато и да е тази любов – към малките и слабите, към беззащитните и самотните, към най-близкия ни семеен кръг – родители, братя, сестри, към приятелите, с които заедно отваряме житейските си прозорци...” И магията на поетичното й слово след това ни повежда към срещата с Онзи, който с целувка „ще парне” нейната длан, а душата й „от страх и от смут ще умре седем пъти”. Онзи, който може с една игла „да изкопае слънчевия кладенец”, докато в кръвта й „шетат мълнии”. Според Платон „в любовната аритметика едно плюс едно е равно на две, но две минус едно е равно на нула”. Затова ако Онзи „дръзне” да я разлюби,

Ще гърми, ще трещи, ще пробожда небето,
ще разкъсва плътта на земята,
ще подпалят светкавици думите на поетите,
бяло знаме облак ще мяра,
горе някакви зли, побеснели чинели
ще пригласят във ритъм на тътена
и не дъжд – пелена на вода ще се стели,
ще изрови асфалта от пътя
и ще бълва огън небесното гърло,
пресушено от дълго мълчание...

Любовта не е и никога не е била само слънчева поляна с цветен хоризонт. Истинската й сила се проявява в момент на раздяла или в сезона на нашата есен, когато усещаме, че собственото ни място вече заемат децата ни. И, застанали до онази „маса за трима”, която досега неистово сме бранили от „ветровете”, неочаквано ще ни разтърси усещането, че от нежния удар на една „малка нимфа” по стръмния бряг на Времето внезапно започва да се руши нашата „държава”, за да постави началото на градежа на „държавата” на синовете ни:

Мило мое момче –
най-големият майчин залог,
той – ловецът Живот
с пълна пазва с Любов
от мен си отиде! Ти си водещ сега –
здраво стискай двете момчета!
По леда да четат
та следите бели да видят!
И така във душите си
ще спасят Атлантида!

Такава е философията на Любовта! Тя е „високо небе и само смелите го изкачват!” И „не е безоблачна, но преминали през нейните изпити, в някакъв момент усещаме, че не ТЯ нас, а ние НЕЯ носим на крилете си и сме готови да полетим така с целия свят... Защото влюбването е валс с боси нозе в коприва... И тогава всички ние сме като славея – пеем и плачем, въпреки шипа на розата!” (авторски предговор към книгата). Елка Няголова е от оня Добрич, с който завинаги остава свързано сърцето и на друга една талантливата българска поетеса Дора Габе. Оня Добрич, в който бъдещата авторка на „Само тази любов” за първи път се среща с нея, за да скъта в паметта си свидния спомен за нейните големи „очи на сърна”. Лирическото съизмерване на двете „землячки” съвсем не е случайно, особено по тази деликатна тема за Любовта. През 1960 г., вече 72 годишната Дора Габе, неочаквано се изповядва пред литературния критик Пенчо Данчев: „Човек се нуждае от една голяма любов. За целия си живот само от една. Аз обичам истински само Яворов.” (П. Данчев, „ Полемични записки. Из литературния живот преди 1989 г.”, изд. „Захарий Стоянов”, 2015 г.) Личното ми приятелство с поетесата, както и многократният прочит на „Само тази любов” ме карат да мисля, че това се отнася с пълна сила и за Елка Няголова. Само обектът на нейната любов е друг!

2.

„Хей, Речице лъкатушна,
през къде течеш?
Бистра вода и пенлива,
накъде влечеш?

Тека, тека мило дете,
през най-хубав край.
Той се казва БЪЛГАРИЯ,
той е земен рай!

На втория куплет дядо вдигна ръка и с дланта си ми показа как тече реката... Тази книга е моята дълго сподавяна въздишка, читателю. Горчиви са тези 87 избрани и нови песни, няма в тях приповдигнато бодрячество, нито патетичен марш. Бавен и жален е ритъмът им – като мълчаното мъжко хоро, като женската ръченица, играна в жаравата, с икона пред гърдите... Като тътена на българските църковни камбани – не те ли „ударят” в сърцето, значи въобще не си ги чул...” ( из авторския предговор „Едно бяло камъче” към втория том – „Само тази България”).

„С чего начинается родина?”... За Елисавета Багряна тя започва от онова, което спонтанно признава в „Потомка”: „...в мене бие древна, скитническа, непокорна кръв...” За Елка Няголова – от спомена за дядо й и неговият мъдър часовник, върху чието махало увисва „прекъснат сън или някаква песен”. От каручката му, чиито колела „прозвънват – чинели невидими”, за да я накарат със своята песен след тях да разпее небето. От асмата на дядо й и родата под нея, от двора – „отечество шарено” в „цвърчащата птича държава”. От баба й, в чието царство брашното „блести” и огънят „гали лицето на питката”, а върху перваза на къщата сутрин „птици от всякакви рангове” закусват като ангели. От баща й, който до старост рисува последния земен свой срок – „географския лик на България”. И от майка й, от която научава съкровената истина за бялата спретната къщурка и за солта на живота, която „блести по всяка родна дума”, за да разкаже за „мъжете в синджира роби”, за църквите, в които „България чезне”, защото „кръст не става от дъски за ковчези”. Оная родна дума, която събира в една горчива строфа всичко:

Беше дума от мама.
Беше кичур от татко – бакърен,
тъмно-рус и с отблясъци...
Беше песен, дълго мълчана.
И мълчана вода –
от дълбокото чак на земята ни,
дето бяга от кладенци,
от гранични бразди и огради.
После змей чуждоземен
посред дядова нива замята се.
После брат ми Ивайло
отдалече със плач се обади...
Нещо важно си тръгна.
Насред есен си тръгнаха вишните,
Дебелянови вишни –
изречеш и небцето изгаря!
ПРОСТО НАШЕТО ИМЕ СИ ТРЪГНА.
Някой каза, че е излишно.
Есен. Дъжд. И куцука
България...
„Есенно сбогуване”

„Отечественият свят” на Елка Няголова (както го нарича Иван Есенски в послеслова си „Където живее сърцето”) придобива нови измерения в следващите два цикъла – „Димчовите вишни” и „Ръченица в жаравата”. В лирическите видения на Елка Няголова, подали си ръце извън ограниченията на времето, тръгват заедно стари и нови поети; писъкът на куршуми и съсъкът на зимния вятър в бесилките на някогашните войводи, се смесва с оня „митничар” на „мътния съботен вятър”, който бърка в душите премръзнали, за да очертае контурите на днешните „прокълнати мълчания в разноликото българско време”. За да ни накарат да изтръпнем от страшната истина на щуреца Ивайло – „Народът ни спря да пее.”

И наистина, Брате, нещо лошо се случи с народа ни,
песента му избяга през девет дерета в десето,
и кръвта, и сълзата, вече всичко, до капка за продан е,
а сърцето отвътре, беше храм, ала днес е превзето.

Няма нищо по-тъжно от самотно и глухо огнище,
край което да няма живи хора, та песен да стъкнат.
Само вятър в комина нощем вие над празното нищо –
на една нота само, вие страшно и грозно в тъмното.
„Молитва за песен”

Сред днешната няма тишина на безпаметност екват камбаните на словото на Елка Няголова, за да възкресят „в късогледия есенен ден” бавните стъпки на слепия Яворов по тротоара България; молитвено да откъснат есенен цвят от „злочестата българска вишна” над гроба на Дебелянов; пищят като гайди родопски думите й над ония „църковни куполи – самотно скупчени”, под които „човеци есенни погребват песните”... А на Ботьовден като плесница ни удря с думите: „Хора, пазете се от стрелци на поети! / В свободата се целят, а улучват небето!...” И тук някъде, между новите харамии на словото Ивайло Балабанов, Иван Есенски, Надя Попова, Воймир Асенов, Димитър Никифоров, Тодор Иванов...е положен и онзи български „кръстат бод”, който Елка Няголова е посветила на мене:

В окото на мравка печата й търсих,
в крилото на птица намерих следата.
Изпърха небето. Дано не е късно
за везан с кървави кръстчета дар.
...
Българийо, скрита в окото на мравката,
във песен на болна авлига събрана...
С кръстат бод е твоята риза направена...
Открай докрай кръстчета – рана до рана.
„Кръстат бод”

Днес не само не е „модерно” да се пише патриотична поезия, днес е особено трудно да се пиша истинска, искрена и дълбоко вълнуваща патриотична поезия. Защото пред олтара на Отечеството всеки фалшив тон мигновено ще бъде анатемосан, иронично пренебрегнат и подложен на публичен линч и присмех. Малцина поети днес могат като Ивайло Балабанов да издигнат България като икона над главите си или като Христо Фотев – да се изповядат пред тази икона с молбата: „Студено ми е – приеми ме в своите обятия на селска Богородица!” („България”). Книгата „Само тази България” обаче категорично посочва Елка Няголова като онзи земен продължител на делото на небесните гурбетчии, който със словото си може „след толкова безсмислени омрази” да ни върне вярата, че „един Иван поне, / когато в Козлодуй смълчано слиза, / ще стори бент от свойте рамене. / И другите ще дойдат. И очите им / ще светят като свещите във Храма.” („След Ивановден”).

------------
Елка Няголова, „Само тази любов”, изд. „Български писател”, С., 2025.

Елка Няголова, „Само тази България”, изд. „Български писател”, С., 2025.
------------