Два живота

Автор: 
Дата: 
петък, 8 January, 2016
Категория: 

Два живота
(Нещо като повест)

Топъл, галещ майски ден. От мансардния балкон ни пленява пейзажа на залива. Пием кафето си и се освежаваме със задушевна другарска, човешка взаимност. Двама сме. Третият обеща, но не дойде. Пропусна.

– Ти все обещаваш да ми разкажеш за един “вечен” хайделбергски състудент. Нали си следвал с него? – ме пита моят Брисенден (така го задявам с обич, защото много ми прилича на журналиста-приятел на Мартин Идън – Джек Лондон положително е имал такъв прототип).

– Този, за когото съм ти казал не е бил в Хайделберг, но оправдава името “хайделбергски студент”. С него не сме били заедно, защото е заминал да следва, когато аз съм бил още на 5-6 години, отговарям на приятеля си с готовност да разказвам. Задушевната приятелска обстановка предразполага.

Утре е Гергьовден. На този ден в родното ми село има сбор. Повече от десетилетие не съм ходил към родния край. Погражданяхме, но коренът ни е селски. Като пролетен напоителен дъжд заваляха спомените. Какво ще кажеш, Брисенден? Да започна с “хайделбергския студент”, а? – запитвам и виждам непринудена готовност за слушане.

Борис Принца, така го знаеше цяло село. Син на стария поп, който имаше голяма челяд и доста голям имот. Баба ме водеше на църква и ме караше да целувам ръка. Беше ми много интересно. Не целуването на ръка. Олтара, Амвона, иконите с особените образи не като обикновен портрет, самото църковно пеене, пък и свещеникът с неговата друга премяна, не както обикновено само с черната килимявка и дългото расо. Старият поп ме е кръщавал. Това знаех от баба и майка, и колкото пъти го срещнех, още отдалеч отправях поглед към него и с подчертано уважение издекламирвах моето “Дòбър ден”, а от неговото “Дал Бог добро, синко” струеше доброта, кроткост и покровителственост. По-късно, в гимназията ходех на църква по задължение. Водеха ни под строй на литургии и молебени по определени случаи. Иначе, аз бях убеден атеист, но уважението към стария поп запазих, защото той остана в съзнанието ми с добротата си, с мекия си доброжелателен, покровителствен поглед. Още като дете го оприличавах на Христос. Вече като гимназист го виждах като земен човек с всичките му земни качества. Бях му малко сърдит. Не заради църквата. Заради кръщелното ми свидетелство. Завърших гимназия и то ми потрябва за следването, но в архивите на баща ми липсваше. Вероятно бе загубено при преселването ни в града. Трябваше да се извади дубликат. Радостта ми от повода да посетя родното си мило село, което никога не съм забравял, бе помрачена, защото старият поп бе вписал в църковния регистър името ми с диалектното “у”, вместо с граматичното “о” накрая. Всевишният отдавна бе прибрал добрата му душа, а пък и да беше жив нямаше да му държа сметка. Може би той не е бил виновен, а дядо ми по бащина линия. Бях първорожденник. Знаех от мама, как дядо с навъсени вежди отсякъл, когато са ме носили старият поп да ме потопи в казанчето “Дитету само на мойту ими!”. Защо само на негово име ли? Вероятно мама е дала да се разбере, че би предпочела името на баща си. Другият дядо, де. Дядовците по бащина линия са много чувствителни и злопаметни, когато се наруши, съвременно погледнато, този “недемократичен”, останал обаче не от “комунизма” български обичай, дядовците по бащина линия да имат неотменно право първородните задължително да се кръщават на тяхно име. Името на моя дядо по майчина линия диалектно и правописно окончава на “н”, така че, ако не бях първороден, нямаше да имам затруднения при издаване на дубликат – кръщелното ми. В края на краищата, юридически идентичността ми бе нотариално заверена и пътя за университетската диплома бе открит. Но аз започнах за едно, а се отплеснах автобиографично. Прощавай, Брисендене! Та за сина на стария поп. Връстник и съученик на майка ми до четвърто отделение (Дотам стигнала тя. Дядо сметнал, че толкова образование й стига.) Борис, не защото бил попски син, но все имал “шест”. Бил много силен ученик. И мама, според собствените й думи, се учела много добре, но не завършила даже и трети клас. – Забравих, че ти не си започнал с “първо отделение”, а с “първи клас”, значи 4-ти клас поновому. Като помисля само кога аз бях първокласник, т.е. първоотдельонник. Учебната 1928/1929 г.! А сякаш беше вчера, Брисендене мой.

Какъв житейски маратон пробягах, какво не преживях, какво не видях, какво не препатих, но сега към финала, както моят 20-ти век съм задръстен от спомени. Един вътрешен напор ги тласка навън. Нещо като мисловно раждане. Сега разбирам, защо големите хора, наближавайки житейския си финал, бързат да пишат мемоари, а малките (бабите и дядовците) обичат толкова много да разказват. Това са ненаписани мемоари, които може би понякога оставят по-дълбоки следи от написаните. Какво нещо е “Аз-ът”. Хайде, за мене друг път, ако ти се слуша. По-нататък за съученика на мама. Той е нямал затрудненията й. Както започнах в началото, дядо поп е имал голяма челяд, но и голям имот. Нещо като Каравеловите дядо Любен и Хаджи Генчо. Борис бил галеникът на баща и майка, на братя и сестри. Като завършили трети клас на село, за стария поп било много лесно да го прати в гимназия. Момчето било паметливо и будно, учело се много добре. Било гордостта на семейството. Всички искали да имат един ỳчен човек за гордост на рода. Завършил успешно гимназия и го изпратили да следва в странство. В Австрия. Чехия, Унгария, Австрия бяха в приказката на нашите селски хора, защото някои отиваха нататък най-често като градинари. Като се връщаха оттам, разказваха какво има по света. Не само като градинари, макар и единици и не от заможни семейства като на стария поп, отиваха да следват за лекари, агрономи, инженери и аптекари.

Аз съм роден на село. Родителите ми са кореняци. Детството ми е тясно свързано с родното село. Когато стигнах до 3-ти клас, се преселихме в града, но за мен преходът към градския живот беше много мъчителен. Като тежка, неизлечима болест. И досега не можах да погражданея. Питат ли ме откъде съм, винаги отговарям, че съм (не градското п...ин) в...ин, защото коренът ми ме тегли все натам и не позволява да изсъхне свежестта на спомените: и при най-дребен повод, те нахлуват в съзнанието ми като пролетни води.

Много ме впечатляваха батьовците гимназисти и студенти, когато си идваха във ваканция. Учениците носеха черна униформа с препасан колан, пришит номер на десния ръкав с надпис на гимназията. Студентите, за разлика от учениците, носеха само шапки, червени с трибагрена околожка. И едните, и другите, обаче, носеха фуражките си дръзко, по младежки килнати малко нагоре и наляво. Не само с униформата си и с килнатите шапки батьовците внушаваха удивление и респект. Те винаги подготвяха и изнасяха вечеринки, очаквани от селските хора и младежи с интерес и посещавани с голямо желание. В новото училище имаше модерен, за онова време сензация за едно село, театрален салон с балкон и сцена с декори. Батьовците бяха подготвили една не като обикновена битова пиеса, а нещо друго, за мнозина непознато. Както творба, така и автор. “Разбойници” от Шилер! Изглежда, че прякорът “Капитана” на един от актьорите залепна от това представление. Отгде да зная аз, селският малчуган, пък и много възрастни, кой е този КАРЛ МООР, но режисьорите решили “разбойникът” да се появи с кон (истински) на сцената. И това стана. За чудо и захлас! За траен спомен на всички, но с последвали трудности и неприятности за актьорите и режисьорите. Местната бдителна власт трябвало да разбере и разследва какви са тези “Разбойници” и кой е този Шилер. Чухме от възрастните, че работата стигнала до ушите на по-горните инстанции, включително и до гимназиалните власти. Всичко мина без други драскотини. Остана само прякорът “Капитана” на русия, снажен и красив батю с червена шапка, който често започна да покашля подозрително, докато един ден “жълтата гостенка” го прибра. Батьовците го изпратиха с мъжка тъга, разказваха, че Капитанът също мъжки, с достойнство, с ботевска вяра и твърдост си заминал от този свят. Те продължиха да подготвят вечеринки, когато си идваха във ваканция. Коледната и великденската. През лятната нямаше вечеринки. Имаше работа: жътва, вършитба, оран. Батьовците обличаха работните дрехи и заедно с родители, братя, сестри осигуряваха насъщния. След това пак идваше време на вечеринките. И аз ги чаках с нетърпение. Даже скришно в театралния салон гледах репетициите им. Когато ме забелязваха, не ме пъдеха. Даже за голяма моя радост и изненада ми дадоха една детска роля. Тя беше много скромна. Имах да кажа само няколко изречения, но аз ги издекламирах с чувството на актьор. На представлението на първия ред седяха родителите ми и лицата им грееха от родителска гордост и суета. На другата година подготвят битова пиеса, за която им трябват по-възрастни селски хора. Не са имали възможностите на истинския театър с гримьорна и т.н. Няколкото мъжки роли се изпълняват от жени. Една от тях е и моята майка. Актьори, режисьори и помагачи увековечават театралната си проява с фотография. У дома, в къта за показ на семейните и други снимки имаше една, която ми беше много интересна и, не бих казал смешна, по-скоро духовито весела. Мама с калпак, китка на ухо, нарисувани черни мустаци, бяла риза с шевица, в потури със широк пояс, а краката в цървули с бели навуща и кръстосани черни върви. Освен актьорите, на снимката встрани да не закриват театралната група по двама: учител и гимназист зрелостник, двама студенти, единият със студентска фуражка, другият, по необичайно за студент, строен и добре охранен, с красиво неизмъчено лице, едър ръст, на главата вместо червена шапка, модерно бомбе, в модерен тъмен костюм, със снежно бяла риза, с кокетна папионка, в дясната ръка елегантен бастун, островърхи лачени обувки. Такава беше дошлата мода от Париж, Берлин, Виена, Прага... А необичайният за селския ни свят моден млад човек бе Борис, синът на стария поп, студент в Австрия, дошъл си във ваканция. Той, въпреки външния си европейски вид, не се гордееше, не странеше от приятелите и съучениците си. участваше в културния живот. Не случайно се е увековечил на снимката с театралната селска трупа. Е, възможно е да е имал не самочувстието на братовчед си (студента с червената шапка до него), а самочувствието на студент от чужбина. Тогава Австрия още не е била пришита към Хитлеровия трети райх. Културната, революционна, модерна и весела Виена е оказвала влияние и на нашата родна балканска страна. Дунавският валс на Щраус беше любима мелодия и в нашето село. След края на всяка вечеринка имаше и танци. Ние, малчуганите, гледахме в захлас как каките и батювците се носят “във вихъра на валса” или се гледат особено под звуците на страстното танго. От двете страни на салона, насядали по изтеглените встрани столове или прави гледаха родителите и роднините. Като нас в захлас едва ли, но с любопитен, разузнаващ и нравопредупредителен поглед сигурно. Беше ни много интересно, когато под сигналния тон на акордеона или флигорната се оповестяваше “Дами канят!”. Не само наблюдателното око на родителите далавяше нежните трепети на младите хора и очертаващите се любовни двойки, може би бъдещи семейни. Но не само танцувалните вечеринки бяха ринга, където започваха да се подават сигналите на най-нежните чувства. Селският мегдан, хорото под наблюдателното око на родители, на млади и стари. Вие се хорото, младите са се хванали само с кутретата, но тънката нежна връзка е достатъчно надеждна да проведе ток, който разтърсва сърдечния мотор. Подарената китка, забодена на ревера или зад ухото дава явен знак за тайните на сърцето и поражда борба на чувства, свързани с вечната тема на любовта: силна, всеотдайна обич, раздиращо съмнение, завист, клюки, неодобрение. Ако не беше тази вечна, неизчерпаема човешка тема, писатели и поети щяха да бъдат духовно крайно бедни и безинтересни. Нямаше да има Ромео и Жулиета, нямаше да има народен епос за любовта. Ракетната скорост на съвременния свят поражда мисли за развитието на любовта. Как се развива тя с общото човешко развитие? Сега, в наше време, в края на 20-тия век. Вечната тема ражда ли още ромеовци и жулиети? Твори ли още народът “либе ле, либе...”, “китка ти дадох за вярност”?

Когато бяхме гимназисти, модерен беше Освалд Шпенглер със своя труд “Залезът на Запада”. Сега, когато някои търсят пътя на Запад, те не виждат ли какво нахлува у нас от Запад? Малцина са, които четат Шпенглер, Зола, Горки, Толстой..., но мнозина виждат как проституцията расте, а ражданията намаляват, разводите се увеличават, абортите и те. Всичко, което нахлува или се появява, може да се прочете от пресата. Научаваме, че мъжко с мъжко или женско със женско живеят семейно от взаимна “любов”. Даже сключват и официален брак. Може ли това да се побере в нормалния мозък? Не е ли прав Шпенглер, че Западът залязва? Ами ние, защо трябва да залязваме с него? Дарвин ни учи, че човек е произлязъл от маймуната. Нали в химията има и обратни процеси. Не е ли започнал с нахлуването на всичко западно един нов период: вмаймуняването на човека? Растения, животни и хора – всичко запазва вида и рода си като се възпроизвежда чрез взаимно оплождане по природния закон женско + мъжко. Е, как ще се възпроизвежда човешкият род? В епруветка? Е, да. Но пак не може без мъжко! Ама, мъжко с мъжко и женско със женско, такова чудо няма.

Брисендене, мой. Аз пак се отплеснах. Да оставим Запада да залязва. Да се върнем в училищния театрален салон при танцуващите двойки. Като си помисля само. Беше преди половин век. Тогава за Европа, Америка и въобще за света научавахме от училище, от преподавателите, от романи, разкази, пътеписи (например “До Чикаго и назад” от Алеко Константинов). За Америка научавахме и от икономическите емигранти. Подгонени от селската нищета и мизерия, продаваха скромния си имот или го ипотекираха, за да си платят билета на параходната агенция (рекламите й висяха по стените на всяка селска кръчма), която щеше да ги заведе до мястото, където ще напечелят пари и ще се върнат в село заможни. След доста години (пари не се печелят така лесно) се завръщаха при чакащата жена и невръстни деца. Завръщането за някои ставаше след дълги години. Невръстните деца бяха зрели за женитба, други пък вече задомени. И през всичките години на семейно тегло и грижи за невръстните, българката Солвейг, вярна и предана, все е чакала на прага да се завърне нейният Пер Гинт. Имаше един такъв в нашето село. Жена му го дочака. Той построи къща на два етажа, но ниви не можа да купи. Ходеше с едно работно, необичайно за селското око, облекло. Американски гащеризон, но тогава тази дума не беше още в обръщение. Обаче на завърналия се му лепнаха името “Американеца”. Модна Европа надничаше в село с елегантната фигура на студента от Австрия. От всички танцуващи двойки той най-впечатляващо въртеше Щраусовия валс под възхитените, очакващи ответ погледи на красавиците и завистливите и злобнички пламъчета в очите на селските красавци. Добре, че синът на стария поп не бе другоселец. Нашите ергени имаха лошия обичай да причакват в тъмнината другоселеца или гостенина от града, дръзнали да задяват нашите красавици и да им дадат такъв урок, че втори път да не се мяркат на чуждия терен. Студентът с червената шапка от снимката, братовчед на Борис, владееше също валса и тангото. Беше красавец и мой любимец, защото винаги разговаряше с мен с един такъв мек, кадифян глас, че ми ставаше леко и приятно. Можех да го слушам с часове. От родителите си знаех, че следва за учител. Мечтаех си той да ми бъде учител. Той завърши, дойде в село, но нямах късмет да съм в негов клас. Учителства няколко години и замина да следва в Австрия при Борис. Пак от родителите си знаех, че не е от заможно семейство като братовчед си, останал рано сирак, бил много работлив и ученолюбив. Близки и роднини му помагали да учи. Баща ми беше приятел с него. От неволно подслушаните разговори разбирах, че той го окуражаваше да следва, да не се плаши от трудностите, знаел, че има български студенти в странство, които работели и се издържали. Баща ми се обръщаше към него с адаш. И двамата бяха Ивановци. Замина той, учи там с Борис, разбрахме, че ще става аптекар, изучи се и се завърна с булка австрийка. Започна работа в града при един частен аптекар. Баща ми и майка ми общуваха със земляшко – австрийското семейство. Мама много обикна австрийката. Казваше, че е много добра домакиня и научавала много неща от нея. Освен това не била горделива. Тя научи много бързо български, говореше много правилно, даже употребяваше някои наши диалектни думи. Много ми беше приятно да разговарям с нея. Личеше й само по “р”-то, то ми звучеше не по нашенски, едно особено, търкалящо, трепетливо “р”. Баща ми се гордееше с приятеля и земляка си аптекар. Сигурно наред с роднините му чувстваше, че има дял в следването и завършването му. По-скоро с това, че го е окуражавал и подтиквал да остави “даскалъка” и да отиде да следва. Само едно ме учудваше, защо го зовеше Иванчо. “Ти върви при Иванчо Аптекаря, кажи, че аз те пращам.” или “Нашият земляк Иванчо Аптекаря беше там...”. “Иванчо, ти какво ще кажеш...”. Дали възрастовото неравенство или нещо друго, но това беше обръщението на баща ми и то звучеше топло и уважително.

А какво стана с братовчед му, синът на стария поп, ли? Ами той продължаваше да следва, а дядо поп продължаваше да го издържа с надежда, че ще издържи икономически, парично. Но следването на Борис прехвърли десетата година, Иванчо замина много по-късно и се завърна много по-рано с австрийска диплома и невяста за радост и облекчение на роднините му. Какво е било самочувствието на стария поп може да се гадае. Изглежда, че голямото негово желание и това на рода да имат учен човек за гордост, чест и слава е подхранвало надеждата, че и Борис ще се върне макар и по-късно с австрийска диплома. Защо не и с невяста оттам? Да не е по-грозен от Иванчо? Другари и колеги на Борис от други краища на България и следвали заедно с него също завършват като лекари, инженери и започват работа в родината си. От различни източници достига информация, че Борис започнал най-напред инженерство. След известно време започнал медицина. Дали инженерските изпити са му се сторили по-трудни, или заради титлата “доктор”, която би удовлетворила повече баща му и рода, той се посвещава на хуманната медицина. Само че, тя продължила повече от две петилетки и краят все не се виждал. Информацията осветлява още, че Борис не може да завърши, защото започнал да отваря и затваря кабаретата и игралните домове. Борис все по-рядко идваше в село, а след като Иванчо Аптекаря се завърна, той престана да си идва във ваканция. изглежда, че дядо поп не е искал да повярва на “завистливите” езици и продължавал да изпраща пари за издръжка с надежда, че все пак Борис ще се върне “доктор”, а не “аптекар”. Фамилната контра информация в село гласяла, че на Борис му остават две години да завърши, те пресрочват 2 х 2, остава една и тя изтича. Борис пише на баща си (информация от добре осведомена селска “партенка”) че е завършил вече семестриално и му остават само няколко изпита. Докато ги “вземе” изтичат още две години. Уверенията на Борис са, че остава само един изпит. Старият поп изглежда е изгубил вече надежда, а имотът почти се е стопил от това многолетно следване на сина му. Идва “ЕС-О-ЕС” до стария поп от Борис. Тъкмо щял да вземе последния си изпит, но преди това трябвало да се направи един опит с много скъпо огледало и той от несръчност го счупил. Сега огледалото трябва да се плаща. Пак по достоверна селска партенка, баща му пратил не само парите, но и писмо-молба да му изпрати едно парче от това така “скъпо и безценно” огледало. И така свършили парите на стария поп. Не след дълго време и земните му дни. Братята и сестрите, макар и ощетени, все още вярвали, че Борис ще вземе този последен изпит и кой знае, може би са се надявали, че един ден като доктор той ще им се отплати.

Чудни са делата господни. Още по-чуден е този наш селски народ. Не само дядо поп кръщава. И народът кръщава. Неговите имена са тъй-валидни и трайни, както кръщелните. Нещо повече. Те са професионална, фамилна и родова характеристика, която е много по-точна от кадровата. “Кривак Станко – “Кривакстанковите” (нявга в рода е имал изгърбена походка), Драган от “Стипците” (точно този член на рода не е скъперник, но характеристиката е вярна от десетилетното общуване с този род, който се е очертал като скъпернически), Иван Сарача, Петко Ковача, Стефан Даскала, Стою Горския, Ради Бирника, Иванчо Аптекаря, Иван Фелдшера. Старият поп не доживя да чуе за сина си Борис Доктора, но беше още жив, когато този народ – кръстник потопи вечния студент в кръщелното си казанче и го нарече Борис Принца. Това име му залепна, както се казва като гербова марка. Ама, кажи, не е ли така? Слушат, чуват селските хора, очакват да се върне като другия инженерин, я доктор или агроном, а той все харчи ли харчи парите на баща си, затова дълго като Великите пости следване, а имотът на стария поп топи ли се, топи докато остана гола къща без широкия двор, овощните и зеленчукови градини, люцерни. Всичко това заемаше почти територията на една малка махала. Нивите и те една по една отидоха за издръжката на така очаквания и мечтан доктор. А той какво? Отварял и затварял шантаните (разбирай кабарета и хазартни домове с всичките там хубости). А защо ли пък “престижната” титла “Принца”? Най-вероятно по аналогия. Народотворението има не само фантазия, но и желязна логика. Младите, пък и малко по-старите от тях (тези, след нас, ветераните, които закръгляме 80, че и 90) не знаят, не могат и да помнят, защото не са били родени тогава, но ние оределите ветерани, знаем и помним, защото бяхме съвременници. Тогава беше царство България на първо място с ЦАРЯ (не Фердинанд! За него знаехе от нашите бащи, как са му потърсили сметка за катастрофите на България и са го изгонили от пределите на страната без право да се връща някога). По наше време ПЪРВИЯТ беше цар Борис и брат му принц Кирил. Тях ги знаем и помним много добре! За принц Кирил се говореше, че бил голям любовник и задявал много красивите софийски гимназистки. Май, че му ги и довеждали (то, като че ли било семейна черта, защото и за баща му се разправяли такива работи). Когато пък брат му (цар Борис, който се правеше на много хрисим) го пращал към австрийско-немско за уреждане на търговско-държавни работи, той хем посещавал баща си в Кобург (където били дворците и именията му) докато бил жив, за съвет, де да изкара някоя и друга бурна вечер. Оставало му време за такива бурни вечери в кабаретата и игралните казина. Даже се споменавало едно световно известно казино “Баден” край Виена.

Историите как принц Кирил, след уредените оръжейни сделки с хората на Крум, обичал да се позастоява някоя и друга седмица за “отмора” в кабаретата и игралните домове, как си поживявал като принц и по немско, стигаха и до село. Най-вероятно от това е дошло сравнението и кръщавката Борис Принца.

Като споменах за немските оръжейни доставки, си спомних нещо, свързано с името на принц Кирил. Нека да ти разкажа и това. Интересно е, едва ли ще го прочетеш или чуеш от съвременната информация и преса. Живеехме отскоро в града. Бях вече гимназист. Някои стари познайници батювци гимназисти, бяха студенти в София, но не ни забравяха, държаха връзки с нас. От тях научавахме как живее “студенцията” и какво става из София. Научихме, че генерал Пеев (той беше от нашия край) е убит. Един от батювците си дойде, залепи тайно некролог без кръст и автор на оградата пред гимназията, а на нас разказа на “четири очи”, че генерал Пеев е бил инспектор по въоръжението на армията. Преди да подпише протокола за приемане на договорената с принц Кирил оръжейна доставка от Германия, той инспектира доставката като с пистолет стреля срещу бронята на един от танковете и я пробива, констатира, че доставената техника е стар модел, замаскиран много добре със свежа, прясна боя. Генералът е категоричен: старо оръжие! Армията има нужда от ново оръжие! И не подписва протокола, но подписва смъртната си присъда. Дворецът не прощава на непокорните. И наказва! Даже и с поръчкови убийства! Историческа справка: отрязаната непокорна републиканска глава на Александър Стамболийски от капитан Харлаков. Той рапортува с нея пред върховния главнокомандващ българската армия цар Борис за изпълнената “бойна” задача. Тази практика на отрязаните глави бе упражнявана и след смъртта на цар Борис от неговите вернопокорни царедворци и генерали. Генералите получаваха указания, превръщаха ги в “бойни” заповеди и в резултат палене и горене на къщи, рязане на глави и набиването им на кол за всяване на страх и покорство. За сведение на сегашния върховен главнокомандващ: да направи историческа справка, че в българската армия “непокорни” генерали е имало и преди генерал Марин, които са слагали Родината по-високо от “негово величество”. Генерал Заимов, синът на бележития българин Стоян Заимов, не предпочете верноподаничеството към негово немско царско величество, а изгоря от обичта си към Родината и признателността към Русия. Да, Русия! Когато политически убийства изстреляха сигналната ракета за Първата Световна война, царското правителство, вместо желания от народа неутралитет, обяви военно положение и сключи заем от Германия. Тогава от Петербург, българският пълномощен министър не се съгласи с политиката и становището на царското правителство и подаде оставка с мотивировката, че той вижда залога за преуспяване на България само в българска политика, завързана с руската. Този български дипломат е бил легендарният герой от Одринската епопея, бивш главнокомандващ 3-та армия в Балканската война и главнокомандващ българската армия в Междусъюзническата война генерал Радко Димитриев. Не е лошо съвременният върховен главнокомандващ да изучи историята на българските генерали и офицери, които не са искали да служат сляпо и верноподанически на двореца, а да останат верни на клетвата си пред народа. Писателят Иван Аржентински написа творба за генерал Заимов, която бе филмирана – “Любов, която изгаря” – “Цар и генерал”. Дали ще се намери сега писателско перо, което да напише “Любов, която искат да задушат...” – “Президент и Генерал”?

И така, Брисендене мой, станах и аз гимназист, кандидат за червена шапка като батювците. Като тях си отивах на село през ваканциите, но този път като гостенин на роднини и приятели. Участвах и във вечеринките, даже и в главни роли. Изнизваха се гимназиалните години. Редяха се събития, вълнуващи света. Аншл са Австрия, Абисинската война – Мусолин – Негуса, гражданската война в Испания (за нея научавахме от батювците – студенти в София, че в Испания имало български доброволци работници, студенти и други, политически, безпартийни, анархисти, антикомунисти, комунисти, социалисти). Италия и Германия също доброволно подпомагаха яростния противник на Испанската република – генерала изменник Франко и изпробваха оръжията си, включително въздушни нападения срещу населени места и цивилно население. Оста Рим, Берлин и Токио вече тренираше за Втората Световна война. Явно миришеше на барут. Последва Мюнхенското споразумение. Чембърлейн смяташе, че е спасил мира като хариза Судетска област на Хитлер. Пречупените рамене на нацисткия кръст като четириглава ламя погълнаха Саарската област, Австрия, Судетската област и после цяла Чехия. Апетитът на Хитлер не бе задоволен. Той поиска и Данциг. Поляците не го дадоха доброволно. Тогава той си го взе със сила. Чембърлейн не му попречи, въпреки че се пишеше голям приятел на поляците. И така пламна Втората Световна война.

На село животът ставаше все по-тежък. Проблемите и грижите растяха с всеки изминал ден. Борис Принцът не беше в устата на хората както преди. Само някои от братята и сестрите може би все още са очаквали да вземе този тъй труден последен изпит и да се завърне на село като доктор...

Беше лето 1940. Завърших гимназия. Дойде ред за следване. За него от страна на родителите ми – никакви пречки. Само че, какво? И къде? Там мненията и желанията се разделяха. Баща ми искаше на всяка цена да следвам медицина, а аз – литература. За литературата нямаше затруднения. По български винаги имах шестици, а и дипломата ми беше над 5, но за медицина в София беше невъзможно. Трябваше да имам диплом с пълен “отличен”. От моя випуск имаше само един такъв. Не бях аз, но това не ме смущаваше. Напротив. Така моето силно желание за литература беше осъществимо, а мечтата на баща ми – да има син доктор, не. Но не би! Той се оказа неотстъпчив. Като не може в София, тогава в странство! И започна един диалог на кръглата маса с аргументи и контрааргументи. Баща ми много ме обичаше. Не помня да ми е дръпвал даже ухо. Аз винаги му отговарях със същата топлота и обич. Сега спорът (ако може да се нарече спор) ставаше за МОЕТО желание каква да бъде професията ми в МОЯ живот. Смятах, че моите аргументи ще са съкрушителни: първо – не е по желанието ми и второ – не съвпада с разбиранията ми. Каква е тази “хуманна” професия, при която беднякът продава вола си, за да спаси живота на член от семейството си. А колко млади хора, между тях мои съученици, заболяха от “жълтата гостенка” и въпреки продължителното и изстрадано финансово лечение, си отидоха от този свят? Не, такава професия, където се търгува със здравето на човека, категорично без мен! Контрааргументите звучаха по-скоро като молба. Той нямал нищо против моите разбирания и възгледи, не искал в никакъв случай да му връщам парите, които ще похарчи за мен за следване в странство. Неговото голямо желание било да завърша медицина, колкото до парите, какво щяло да ми пречи на разбиранията да вземам на богатите според богатството им, а бедните да лекувам без пари. Имало и такива народни доктори. Той даже имал един такъв приятел, с когото изкарали санитарна военна школа в Ниш. След войната е фелдшер за някоя и друга година и след това заминал да следва медицина. Завършил, сега бил на работа в София. Освен с него, той вече говорил и с Иванчо Аптекаря и жена му австрийката. Щяло да бъде много добре да ме изпрати в Германия. Даже препоръчали и града. Тюбинген – стар университетски град, където учели много чужденци, включително и българи. За немския? Иванчо и той учил в гимназията френски, но на място започнал да изучава немския език. В началото му било много трудно, но Елза му помогнала много. Елза пък, от своя страна подхвърлила, че и аз можело да намеря някоя Елза, та затова да не се плаша.

Всичките тези аргументи не бяха убедителни да ме разколебаят в моята мечта за литература не в странство, а в София. При батювците с червените шапки.

Брисендене, приятелю мой, имай търпение да ти разкажа за моя баща и защо не можех да помрача съкровената му мечта да има син лекар. Аз вече ти споменах за топлите и сърдечни отношения между баща и син. Това забелязваха близки и познати, когато ни срещаха навън. Ходехме винаги хванати за ръка. “Вие, двамата приятели, накъде сте тръгнали пак?” – подхвърляха ни шеговито случайно срещани приятели, познати. Така хванати за ръка, аз винаги имах какво да му разказвам. Той винаги с удоволствие слушаше и очакваше да чуе какво е станало с мен, какво има около мен. Понякога ми се струваше, че не ме слуша. Погледът му беше като че ли безучастен. Усещах само топлата му длан с постискване и отпускане на ръката ми. Сякаш това бяха пулсовите удари на вътрешните му мисли. Явно той водеше вътрешен диалог. Със себе си. Спореше с някого? За лични или обществени тревоги и проблеми ли? Ръката му се отпускаше спокойно без импулсите. Обръщаше глава към мен с мекия си топъл поглед. “Добре, добре, момчето ми. Много хубаво! И какво стана по-нататък?”. Аз продължавам да разказвам без да дам вид, че съм забелязал вътрешното му вглъбяване и външното му отсъствие. И аз вече бях баща, когато го загубих.

Минаха много години. Пробягвах същия негов житейски маратон и интересно (не съм верующ, т.е. суеверен), но винаги в най-трудните моменти от живота ми насън се явяваше баща ми... “Добре, добре, момчето ми. Не се плаши, всичко ще се оправи...” Той беше самата доброта и мъдрост. От университети не съм получил толкова, колкото от него. Не можеше да му се откаже, когато помолеше за нещо. Нито веднъж не видях у него вдигнат заповеднически, наставнически, предупредителен пръст. За разлика от майка ми, имаше успешно завършен трети клас. Като младеж веднъж, при вършитба, получил убождане в лявото око, вследствие на което загубил зрение. Това нещастие се оказало щастливо обстоятелство за бъдещия му живот. Заради зрителния дефект служил в нестроева рота. Командирът му забелязал будния селски момък с красивия почерк и природна интелигентност. Представил го да учи в санитарна рота. Това станало в град Ниш. Завършва фелдшерска школа и получава диплом (удостоверение) за медицински фелдшер. Преподаватели били запасни офицери, лекари. Един от тях е бъдещият патриарх на българската вътрешна медицина професор Киркович.

Завършва Първата световна война с всичките си тежки последици за българския народ. Цар Фердинанд е изгонен завинаги от България. Със закон! Но царщината остава. Радомирската република не успява. Остава и царската армия като защитник на трона. Народът остана без защитник, защото непокорната републиканска глава на премиера Александър Стамболийски бе отсечена по тайна заповед на цар Борис. Святата Република бе отложена за по-късна дата. Само като си помисля сега, че червената кървава нишка на трагедиите на България е скъсана или умишлено се къса, за да се чува от млади хора (че и от някои възрастни!) “Искаме си царя!”, то ми настръхват косите.

Тати, лека да му е пръстта, си отиде с непоколебимата вяра в идеите на оранжевата партия и нейния водач и народен защитник. Обръщението тати, тате ми остана от детски години и не можах да приема градското “татко”. Може би топлотата, обичта на моето обръщение се дължеше на дълбокия ми жизнен корен от родното село. След войната в нашата околия върлуват заразни болести, най-вече петнист тиф. Тати е назначен от околийския лекар за началник на противоепидемичен отряд за борба срещу инфекциозните болести в околията. По-късно е разкрита здравна амбулатория, първият фелдшер на която е тати. Правителството на Ал. Стамболийски още не е имало възможност да осигури лекарска помощ за село. На първо място възможността идвала от кадрите на фелдшерската военна школа. Идват трагичните дни на кървавия 9-ти юни и 23-септември. На два пъти тати се разминал със смъртта, която носели шпицкомандите и царските офицери, предвождани от последователя на Мусолини, от кървавия професор Цанков. Политическите противници на татко, вече властници, не го забравят. Уволняват го от село. Следва служба из селата на околията. Не се застоява много на едно място. Черната характеристика на “приятелите” сговористи все го съпровожда. Едва след десетина години, като че ли е позабравен. В околийската болница се овакантява място за фелдшер. Това беше най-мъчителният период за мен, когато трябваше да се разделям с родното село. Родителите ми се преместиха в града. Дадоха ни стая и кухня на таванския етаж в болницата. Не задълго. Някой завидя, почнаха интриги. Дойде нов околийски лекар, който беше едновременно и началник на болницата. Една лоша атмосфера започна да души тати. От разговорите вкъщи разбрах, че новият е син на един от някогашните шпицкомандаджии. Трябваше да си търсим квартира. Атаките на околийския срещу тати се усилиха, той дамгоса фелдшера си помощник за психопат, с когото не може да се работи. Последва уволнение и лишаване от правоспособност. Няколко години сурова борба за правда и истина. Жалби до високи инстанции, експертни психоизследвания. Правдата победи. Помогна и честната намеса на приятеля от фелдшерското училище в Ниш, който заемаше някакъв пост като лекар в Дирекцията на здравеопазването в София. И така, след двегодишно ходене по мъките, тати пак беше правоспособен фелдшер, но работа намери в друга околия. Където и да го преместеха (а това бяха много премествания), винаги му гостувах през ваканциите, защото ваканционните дни при него бяха едни от най-хубавите ми преживявания. Водеше ме да ловя риба, готвехме заедно или се хранехме в селската кръчма (тогава на село нямаше ресторанти), в амбулаторията му, освен ежедневните му, често и нощни пациенти, идваха негови приятели. Амбулаторията беше нещо като приятелски клуб, в който въпреки възрастовата разлика, бивах включван равноправно, по мъжки. Това ме изпълваше с едно особено чувство на удовлетвореност и гордост. При случайно запитване в хода на обичайните разговори аз какво мисля да следвам, на моя малко мънкащ отговор тати предпазливо подаваше, че май ще е медицина. Не исках да му възразявам. Щадях го от публичен спор по въпроса. Той знаеше моето желание и становище. Но ето, че дойде време да не мънкам, защото в лето 1940-то бях вече кандидат за университет. Медицина или литература? Да се сравнявам ли с Хамлет? Брисендене мой, разказах ти за тати и ти вече се досещаш, защо преболях литературата в София и поех трудния и неизвестен път за следване в Германия в това смутно, тревожно военно време. Да не ти казвам, че този Тюбинген с препоръчания университет от Елза и Иванчо Аптекаря ми беше нещо китайски непознато и неизвестно. Но едно ми беше пределно ясно: тати иска да има непременно син лекар, който да покаже на “хуманните” ескулапски началници и техните подобно “хуманни” колеги какво е хуманна медицина и как тя трябва да служи не на парите, а на народа. Той, едноокият селски момък, свързан тясно със своя селски народ, попада в добри ръце, измъква се от селската мизерия и влиза в друг житейски коловоз, който го отдалечава от битието на неговите сънаборници. Благодарение на професията си има възможност да контактува в друга среда. Там е и свой, и чужд.

Да, разбрах! Разбрах мотивите на тати – не биваше да прекърша съкровеното му желание. Ще стана доктор, ако и да не ми е по вкуса. Гоненият, унижаваният, непризнатият фелдшер трябваше да бъде реабилитиран чрез своя син. Заради тебе, скъпи мой тате, ще го направя. Няма да те посрамя! Това бе моята клетва.

Брисендене, скъпи! Това беше моето решение. Можеш да си представиш как сияеше тати. Всичко останало са подробности. И все пак телеграмно: това заминаване за дадената насока от Елза и Иванчо Аптекаря за непознатия ми университет в Тюбинген, примесен със страх от чепатия, също непознат немски, се проточи като великите пости. Тате подаде началото. Ходи в София. Там, някои от другарите ми, вече с червени шапки, го развели където трябва и му помогнали да получи необходимата информация за следването в Тюбинген. Върна се той доволен от помощта на другарите ми и с необходимите документи, преведени на немски, включително и автобиография. Оставаше сега да получа паспорт от местната паспортна служба в полицейското управление, но преди това бе необходимо удостоверение от военното окръжие, защото не бях служил войник, а тати да стане гарант срещу имота си, състоящ се от къща и лозе. Последна инстанция – немското консулство във Варна. Оттам трябваше да получа визата си. Всичко това трябваше лично да уреждам. То ставаше с многократно отиване и връщане от една служба до друга, от един град до друг. Разноските поемаше, разбира се, тати. Разбирах, че започват разходите му по моето следване и се мъчех да не съм разточителен. Остана да чакам визата. При последното запитване се оказа, че трябвало да представя удостоверение, че нямам еврейски произход. Направих и това. Дойде време за раздяла. Ето ме, стъкнат по европейски: моден костюм от английски плат, модни обувки, бяла риза, но не с папионка, а вратовръзка (възелът ми направи тати), балтонът и той от тройка. Куфарът, също нов, е стегнат за път. Отделно мама е приготвила туй-онуй, че дори и бурканче с маринован патладжан, което после ми създаде много конфузни неприятности.

Последно на четири очи с тати. Много се радва, че ще следвам медицина. Да не се страхувам. Който не е започнал, той не е завършил. Разбира се, ако не тръгне по пътя на Борис Принца. Чужда страна, всичко ново, интересно и примамливо. Човек се подлъгва. А веднъж подхлъзнеш ли се, смъкването надолу е бързо. Та, значи умно и разсъдливо! Напомняне деликатно, че няма толкова имоти като стария поп. Продължава с това, че съм умен и способен, вярва в мен. Има още една тревога. Сега Германия води война. Страшно е. Да си гледам следването и да се пазя. Имало поговорка “Отваряй си очите, затваряй си устата!”

Идва най-после сърдечното топло изпращане на влака. Студена зимна вечер е, краят на декември 1940-та. Аз съм на прозореца и махам с ръка за довиждане. С тати сме си казали всичко. Напътствените, задъхани думи на мама заглъхват в ледения вятър и от острата свирка на локомотива.

В София ме посреща приятел от детинство, сега студент първа година по право.Уреждам необходимата транзитна виза през все още съществуващата Югославия и ето ме на международния влак за Европа във време, когато всички пътища се определяха от оста Рим-Берлин и Токио и водеха към “новия ред” на окупираната от нацистка Германия люлка на културата. Моята посока Белград-Загреб-Виена-Мюнхен-Тюбинген. След като ми е помогнал да внеса куфара си с допълнителните багажни дреболии в коридора на вагона, моят приятел зиморничаво потрепва с крака, маха с ръка за довиждане.

Ориент-експресът ме понася на Запад. За първи път прекосявам граница като изключа една полудневна ученическа екскурзия Русе-Гюргево. Започва нова глава от житейския ми роман. Но за това друг път по-подробно. Сега съм със смесени чувства, хвърлен в неизвестността. Редят се гранични проверки. Аз смутен, непохватен. Ето и Загреб. Идва немската граница. Дотук нямах езикови трудности. Сърбохърватският бе разбираем. Моят български също. Но още на немската граница започнаха езиковите конвулсии. Гимназиалният ми френски трудно помагаше. Или не го разбираха, правеха ли се, че не го разбират, други пък явно не искаха да го слушат. Така или иначе, трябваше да се справям. Редяха се вече немските гари. Всичко ми беше интересно. Ето и Грац. Спомних си, че в този град следваше Борис Принца. Къде ли може да е сега? Дали е взел най-после последния си изпит след злополучно счупеното огледало? Тези мисли ме върнаха към разговора ни с тати на четири очи. “Който не е започнал, той не е завършил. Разбира се, ако не тръгне по пътя на Борис Принца.” Клетвата пред тати не само ме задължаваше, но и окриляше. Колебливостта започна да отстъпва. Стискай зъби и настъпвай. Давай по посоката! Минах транзит и Виена. Като слушах на село, че Принца отварял и затварял нощните увеселителни заведения, все си мислех, че това ще е било във Виена. Вече като гимназист знаех, че веселият и разгулен живот не е само във Виена, а Виена не е вече Австрия, а част от Хитлеровия Трети райх. През следването си в Германия съм преминавал не само транзит през Виена. Имах възможност да се уверя, че у мнозина австрийското самочувствие е останало в сърцето и душата. Не случайно след войната бе възстановена австрийската държавност. Виена и виенчани не само ме впечатляваха, но и ми допадаха много. Някакси други, не като в останалата Германия. Във Виена имах сънародници приятели. С удоволствие ги посещавах. Чрез тях спечелих и приятели виенчани. До Грац не достигнах. Нямах никакви координати за съученика на майка ми, започнал да следва, когато съм бил пет-шестгодишен. Струва ми се, че и на село Борис Принца е бил позабравен. Водовъртежът на човешките маси в тази война разбъркваше и разместваше като огромен миксер всичко. Кой знае каква е съдбата на Принца?! Сега влакът ми летеше към Мюнхен. Направи ми силно впечатление, че навсякъде беше тъмно: влаковете с плътно спуснати завеси, по гарите тъмно, никакви светлини покрай пробягващите гари и населени места. Първата немска дума, която трябваше да се вреже дълбоко в съзнанието ми бе “фердункелунг” (затъмнение)! По-късно разбрах! И най-малката светлинка е издайническа за вражеските самолети. София все още нямаше опита на германците. Крайната цел на пътуването си не достигнах. От първото писмо до тати, той сигурно е ахнал, защото му съобщих, че съм се записал студент по медицина в Мюнхен. Защо не достигнах до Тюбинген, а останах в Мюнхен и въобще следването ми през войната в Германия е дълга история, която ще ти спестя сега. Само телеграмно. Началото беше страшно трудно. Бях като глухоням. Всеки разговор бе една инквизиция– при хазаите, в трамвая, университета, магазина. Обърнах нощите в ден да уча немската граматика и този обърнат немски словоред с тези чепати думи, а баварският диалект пък, за него да не говоря. Заизнизваха се месеците и годините в условията на военните години в Германия. Прав е бил тати. Проговорих, тръгна и следването. До Тюбинген не стигнах, но и медицината в Мюнхен бе на висота. Приятели веднъж ме заведоха и до Хайделберг. Слещнахме се със стари сънародници. Най-възрастният от тях ни беше нещо като екскурзовод. Предупредиха ме да не го питам какво следва и коя година е. Не било учтиво да се пита за това. Аз потиснах любопитството си, но веднага си спомних за нашия Принц. Този беше малко по-млад. Е, поне видях един хайделбергски студент, макар и да не разбрах дали и той има да взема само още един изпит. Видях също, че въпреки трудностите и ограниченията от войната, в Германия има заведения, където може да се провали едно следване и да се пропилее едно бащино имане. И пак си спомних думите на тати и моята клетва. Преживях тежко вероломното нападение срещу Съветския съюз. Младите бяха ентусиазирани и самоуверени, но по-възрастните, връстници и участници в Първата световна война, клатеха скептично глава. Искаха да кажат, че този път Хитлер ще си счупи главата. Най-запалените пресмятаха след колко дни, най-много след седмици ще падне Москва. Тя не падна. Не падна и Ленинград, който бе първи наред още в началото на войната. Дойде първата зима. Светкавичната война на Хитлер нещо се позабави. Дойде и битката за Сталинград. Положението на фронтовете съвсем се промени. Промени се и оптимистичното настроение на фанатиците. Появиха се признаци на съпротива срещу войната, надписи по стените “Долу войната!”, “Долу Хитлер!”. Един ден чухме, че са разпръснати позиви в Мюнхенския университет. Хванали двама студенти, които веднага били осъдени на смърт чрез гилотината (както през Средновековието!). Появиха се и вицове. След “Моята борба” Хитлер пишел втора книга – “Десет години светкавична война”. Не само заради позиви, а и за разпространение на вицове преследваха. В началния период на войната бях много обезкуражен и потиснат. В плен падаха дивизии и армии. Къде останаха “Червените ескадрони” на Смирненски? Спазвах съвета на тати и обещанието да не тръгна по пътя на Принца. Редовно посещавах лекции и упражнения, редовно си вземах и изпитите. Отварях си очите, но не си затварях устата, когато бяхме на четири очи със сънародници студенти, единомишленици. Коментирахме събития, слушахме тайните предавания, споделяхме, спорехме, радвахме се на всяка победа. Бяхме убедени вече, развитието на събитията показваше, че фашистка Германия ще бъде победена. След Яш-Кишиневската операция бе ясно, че идва времето, когато “Червените ескадрони” ще стъпят на българска земя. Побързах да се върна в Родината и да ги посрещна на родна земя, а не в Немско. Не знаех, че това ще е точно на 9-ти септември 1944 година, но бях уверен, че много скоро руските братя ще преминат пак Дунава и ще помогнат да се отървем от омразния монархофашизъм.

Брисендене, скъпи мой приятелю, вярвам, че ме разбираш добре! Говоря и ти разказвам за нещо минало през сърцето и душата ми. Успях да се завърна от Германия не както при редовното разписание на международния влак. Имаше одисеи. За тях и въобще за “студента от Мюнхен и Вюрцбург”, друг път. Добре, че бях запазил студентската си книжка със заверените семестри и взетите изпити. Въпреки печатите по нея с пречупения кръст се записах (ме записаха) редовен студент по медицина в Софийския университет с признаване на взетите изпити.

Започна друга глава от житейския ми роман. Политическите събития ме грабнаха и изпълниха цялото ми битие. Не бях служил. Трябваше да изпълня и военния си дълг. В 30-та лекарска рота. (Макар и незавършил още. Такива бяхме всички в ротата – с право да посещаваме лекции. Водеха ни под строй.) По тази причина и поради партийна заангажираност, завършването ми се проточи с няколко години. Тати не ме притесняваше. Знаеше, че няма да го разочаровам. Както и преди, продължаваха топлите ни отношения, сега още по-мъжки и зрели, вървяхме винаги хванати под ръка, но сега чувствах радостното постискване на ръката му и чувствах изпълненото му с бащинска гордост сърце. Сякаш искаше да каже, почакайте още малко и ще видите какъв син имам. Ще бъде и той доктор, народен доктор. Винаги имахме какво да си кажем. Най-приятно му беше да разговаряме на медицински теми. По политическите също имахме единомислие, но когато отивахме на събрание, той отиваше на своето, аз на моето. Остана си верен на оранжевото знаме и Стамболийски. Бях много благодарен на тати, че не ме притеснява за закъснялата промоция, окрилян бях от обичта му, която бих нарекъл и братска, щастлив бях, че имаме политическо единомислие и съюз. Понякога, обаче, в разговорите ни вмяташе, че трябва много да се внимава с властта. Тя главозамайва и подвежда. Да не се забравя народът и връзките с него. Близко и здраво само с народа. Това е!

Най-после дойде и щастливият момент. Издържах последния си изпит (без счупено огледало!), дисертация, промоция и ето ме, най-после с докторска диплома. Първото нещо бе да се обадя по телефона. “Тате, изпълних желанието ти. Имаш син доктор.” На другия край кратко мълчание, после: “Много се радвам, но не забравяй, че отсега нататък те чака не чиновническа работа, а изпълнение на лекарски дълг. Чакам те с нетърпение!” След едногодишен задължителен болничен стаж, дойде време и за задължителния двугодишен селски стаж. Бях вече задомен, съпругата ми бременна в последен месец, живееше при родителите ми. Аз много исках и очаквах да бъде момче. Беше последната седмица от болничния ми стаж. Вика ме сестрата. На телефона тати. Предвкусвам радостната вест. Разбирам, майката добре, всичко минало добре, но ми се чува “момче”, та повторно питам “Момче ли?”, тати разбира вълнуващото ми очакване и внася яснота: “Дъ-ще-ря! Честито! И си идвай по-скоро, че те чака назначение на село!”

Назначението е в най-голямото и най-бедно село в периферията на нашата околия. Там тати е бил със своя санитаро-епидемиологичен отряд за борба с петнистия тиф. При една проверка на околийския лекар двамата заболяват от петнист тиф. Тати оцелял, лекарят починал. Погребан е в двора на околийската болница. Тати много ми е разправял за околийския си лекар. При всяко посещение в болницата се отбиваше на гроба и оставяше свежо цвете. Освен с отряда, тати е бил фелдшер в това село. Хората го познаваха и помнеха. Сега той работеше в градската амбулатория при околийския лекар. Посрещаше и изпращаше бащински младите новоназначени селски лекари. Те го уважаваха и обичаха, обръщаха се уважително и топло към него пред малкото име с бай.., а той бащински, но с доктор... Запитвал съм го, защо така “бай” и “доктор” и на какво се дължи тази взаимност и уважение. Аз съм фелдшер, не съм доктор, не съм учил в университет. Може да имам дългогодишна практика, но тя е практика на фелдшерското образование, а не на висшето медицинско, на лекарското. Практическите познания, които съм получил от дългата практика, като им ги предам, те ги усвояват за много по-кратко време, защото са учили много повече и знаят много по-нови неща от мен. При всеки разговор с нов лекар, аз научавам какво ново има в медицината. Младите са с по-пресни знания. Аз им помагам, те ми помагат. Аз ги уважавам и те ме уважават. Това е тайната. Взаимното уважение и разбиране! И още нещо искам да ти кажа. Не смятай селските хора за примитивни. От това “докторе” да не помислиш, че кой знае колко много стоиш над тях. Те си носят винаги в джоба едни аптекарски везни и те претеглят много точно колко тежиш. Външно няма да забележиш това. Само с прямота, човешко разбиране и доброта можеш да достигнеш до сърцата им. Винаги съм ценил житейския опит и мъдростта на тати. И сега пак получих един добър урок по човешка и професионална етика и морал.

Бе снежен януарски ден на 1950-та. Изпратената общинска каруца ни друса по озъбеното шосе. Предстои ни около 25 километра път до село. Тати сияе от радост. Той ме придружава и ще остане няколко дни при мен, за да ме въведе в амбулаторната работа. Общинският кочияш се опитва в ляво и дясно да отбие по по-мек, отъпкан път, че да не друса толкова, обръща се да види дали се чувстваме по-добре, заговорва свойски тати на “бай”, поглежда дружелюбно и “докторчето”, видимо доволен, че първи има познанство с него. Има достатъчно време да бъда информиран. Помага и разговорливият кочияш. Тати има изненада за мен, но я запазва като пристигнем. Предупреждава и човека, който ни вози да не говори за медицинската служба, а да остави на него. От няколко години селото няма лекар. Има добре уреден, новопостроен здравен дом: амбулатория, аптека, родилно отделение, зъболекарски кабинет и съответно аптекарка, акушерка, зъболекар, хигиенист-фелдшер, дезинфектатор и санитарка. Дезинфектаторът и санитарката били от село, всички останали – градски хора. отлично създадена здравна служба. Години наред, обаче, не се намира лекар да я оглави. Дошъл един софиянец, но се задържал едва една година. Нещо не му е харесало. Далеч от околийския център, трудна превозна връзка, пък и много бедни хора. Зъболекарят поема ръководството на здравната служба, но хората настояват за лекар. Той бил и тамошен зет, и то на богати хора. Бил уважаван и търсен като зъболекар. Общинската управа, обаче, не преставала да търси лекар, а от горе все не пращали. Някой подсказал, че на бившия им фелдшер момчето завършило медицина. Справката при тати потвърдила: завършвам стажа и ще чакам назначение от министерството. Делегация от селото отива в София. Там имат техен селски, голям човек, който им ходатайствал за мен направо при министъра. Връщат се доволни и със заповед за назначението ми. Значи това е била подканата на тати по телефона, че ме чака изпълнение на лекарския ми дълг.

Посрещат ни първите хора на селото. Между тях един стар приятел на тати, учител-пенсионер, главният ходатай за назначаването ми. Той не пропуска да ме представи на всеки новодошъл в общината: новият ни лекар, като гарантира, че няма да ги оставя както направил сифиянецът. Аз стеснително замълчавам, но тати категорично заявява, че няма такъв син. Отвсякъде съм заобиколен с внимание и уважение. На горния етаж на здравния дом имало стая и кухня за мен (безплатно!). Знаят, че съм семеен с тримесечна дъщеричка. За бебето и майката веднага ще се отпусне всичко, което се полага с купон. Въобще, каквото ми трябва, да се обаждам без стеснение. Представен съм и на зъболекаря, който присъства на посрещането ми. Веднага си допаднахме. В негово лице виждах не само заместника си, но и съветника си. Той имаше, както разбрах, неколкогодишен опит в здравната служба, достатъчен да помогне на един начинаещ. Отправихме се към Здравния дом. Бях изненадан, че пред тази нова сграда има паметник. На въпросителния ми поглед тати ми отговори тихо, че не е искал предварително да ме уведоми. Тук бил погребан Борис Принца, но сега аз в никакъв случай не бивало да разпитвам за него и да споменавам това по нашенски както си знаем “Борис Принца”. Когато заговоря да зная, че се касае за доктор Попов и трябва да тача паметта му, както тукашните хора. “Ще имаш възможност да научиш всичко за доктор Попов”, казва тати, и ме подканя да сложим и ние цветята си пред паметника. Тати предварително се е погрижил за тях. Следва представяне на персонала от зъболекаря. Впечатлението ми е, че съм очакван с интерес, но в погледите долавям и нещо друго, въздържаност, критичност. Не бих казал недоверие, но като че ли “Да видим какво ще направи и какъв ще бъде новият.” Функционално, Здравният дом отговаря на всички условия за работа, с една особеност. Работното време на лекаря. За него има неписан регламент: ДЕНОНОЩНО! С тази особеност се сблъсках още в първите дни. Рано сутринта започваха да чукат първите пациенти, към осем часа чакалнята беше пълна. Добре, че тати беше с мен. Той ми помагаше много, но с такт и щадяща лекарското ми достойнство предпазливост пред пациентите. Зъболекарят и той се стараеше да ме ориентира в ежедневната работа, но не винаги с деликатността на тати. Независимо от това му бях много благодарен. От него научих, че при доктор Попов амбулаторните прегледи свършвали, когато бивал прегледан и последният чакащ пациент. Много често се случвало да обядва късно следобед. Повикванията по домовете пък ставали по всяко време на денонощието. “Така е на село, момчето ми. Ти знаеш, селските хора работят от тъмно до тъмно. Чиновническото време от толкова до толкова часá е непонятно и неприемливо за тях”, пояснява тати като допълва, че това му е много добре известно, защото го е изпитал в работата си като фелдшер на село. За тях е добър онзи лекар, който безотказно и във всяко време се отзовава на болките им. Такъв е бил доктор Попов. Когато починал, близките му искали да си го вземат и да го погребат, както му е редът в родното място. Това не станало, защото по искане на населението местната управа взема решение той да бъде погребан пред Здравния дом като му се издигне паметник. Цялото село и хора от околните обслужвани села се стекли да кажат последно сбогом “На нашия доктор”. Било действително незапомнено народно поклонение. По този повод тати си спомня и споделя с мен. В околийската болница има също гроб с мраморен паметник в знак на народна признателност за достойно изпълнен лекарски дълг. Доктор Попов (само съвпадение на имената) – някогашният околийски лекар и негов началник, с когото заедно заболели от петнист тиф, ето тук също паметник на лекар, изпълнил достойно лекарския си дълг, но след много късно осъзнато напразно, напразно пропиляно от първа младост здраве и време, някогашният Борис Принца, земляк и другар от прогимназията и след доста дълго време сега доктор Попов. Две еднакви професионални съдби, два различни живота на един лекар. “Да, да, два живота – единият довел до кръщавка от селските хора “Принца”, другият до уважителното и признателно “нашият доктор”, – обобщава тати, поглежда ме спокойно, замислено и завършва уверено, че аз съм млад, със запазени сили и здраве, непрахосани по хайделбергски и нищо не ми пречи да спечеля народното доверие и признателност, да оправдая доверието и очакването на тези селски хора, откъдето е и нашият корен. В това село той два пъти е служил всеотдайно и хората го познават. От мен очаквал не да напечеля пари, а спечеля същото доверие и признателност, както към него, така и към доктор Попов.

След като ме въведе в службата, тати си замина. Аз останах да се справям сам с административната и лечебна дейност, със собствената си несигурност като начинаещ, но със задължителното самочувствие на шеф, който трябва да знае всичко и да отговаря за всичко. Най-голямата начална трудност бе преодоляване авторитета на доктор Попов. Не почувствах враждебно отношение към мен, нито неприязън. По-скоро очакване, че ще направя така, както го е правил доктор Попов. Да не говоря за очакването на пациентите. Бях под постоянния критичен поглед на персонал и пациенти и всеки път си мислех за съветите на тати и неговата житейска философия. За везните на тези хора, които някои “духовни” аристократи смятат за “примитивни”. Урокът за везните се отнасяше за пациентите, за тези “примитивни”, “неуки” хора, но с моите подчинени положението стоеше другояче. Каквото и да предприемах или разпореждах, деликатно и не толкова деликатно ми се даваше да разбера как е било или как е постъпвал доктор ПОПОВ! Деликатно или не деликатно ми се показваше, че трябва да се равня с признатия авторите на този народен лекар, не само от населението, а и от персонала на Здравния дом.

 

 

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.
  • Имейл адресите ще се завоалират в кода на страницата, за да се намали шанса да бъдат експлоатирани от спамерите.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
CAPTCHA
Този въпрос е за тестване дали или не сте човек и да предпази от автоматизирани спам.

Издателство "Либра Скорп" не носи отговорност за съдържанието на коментарите. Призоваваме ви за толерантност и спазване на добрия тон.

Условия за ползване на коментарите