Да докоснеш светлината с едно пътуване в сенките

По миглите целува ме сънят
и ме потапя в тишина, която слуша
как мойте стихове за теб звънят!

“Пътуване в сенките” е един специфичен сборник  стихове и миниразкази с автор Радой Трухчев. Един закъснял литературен дебют, селектирал в себе си творческите импулси и настроения на автора. Поезия и проза в едно. Интимна лирика, преклонение пред красотата и тъгата на заобикалящия ни свят, съчетано с тривиални на пръв поглед, но поучителни истории. Една сполучлива комбинация на текстове в мерена и немерена реч, авторът я определя като “поетични откровения и прозаични отблясъци”.

В описанието на природните картини се долавя нотка носталгия, споделена тъга на вятъра и есенните листа, тъга по отминалата младост...

Шушнат дървета от плод натежали,
жадно последния лъч те ловят.
Вятърът тихо тополите гали,
шепнат с тъга те и ронят листа.
(“Есенни мотиви”)

Времето неумолимо ни носи по пътя към забравата. Горест и печал се вплитат в мрачна меланхолия. Непреклонна неизбежност. Животът ниже своя несломим ритъм и посока, независимо дали ние искаме да го следваме...

Вече не помня
лятната ръж
с мирис на стомна,
с полъх на дъжд.
Вече не помня.
(“Есен”)

И цялото това преклонение пред непреходната красота и очарование на природата някак си естествено се вплита в човешката любов. Ние сме създадени да обичаме, любовта е частица от нашето съществуване и няма сила на света, която да ни откъсне от този порив – стремежа към труднодостижимата споделена любов – изначалния блян към доброта и идеал за щастие.

Несръчно
някой е задраскал
с черни облаци
хоризонта.
Нарочно!
За да прекъсне полета
на мечтата ми
към теб.

Любовта ни възвисява, любовта потиска нисшите помисли, любовта ни води напред и нагоре – към човешките и божествени идеали. Прави ни по-добри, готови да дадем всичко от себе си, без да очакваме нищо в замяна... може би само една “мъничка” споделеност.

Остани!...
Нека корени здрави
сърцата ни сплели
ни държат и ни хранят
с най-чистия сок.
Нека нищо не взели
на всичко в света да дадем
щедро от нашата чиста
любов.
(“Остани”)

За любовта е писано много, и същевременно недостатъчно – винаги има какво още да се добави. За тази любов, която ни подтиква да пеем от щастие и да се стремим да бъдем усмихнати и добри... като съвършените звезди на небето.

... задъхана слезе от хълма
една любов и ми рече:
„Ела  да те прегърна!”
и аз запях в нейната
               прегръдка
                               свежа
усмихнат и добър,
                    като звезда.
(“В една развълнувана вечер”)

Втората част на книгата, озаглавена “Прозаични отблясъци”, съдържа лирични импресии в немерена реч. Прозаичните откровения с нищо не отстъпват по силата на въздействието си на лиричните. Отново преплетени чувства и настроения, човешки съдби и неволи, вяра и разочарование... и много-много надежда. Един критичен поглед от позицията на времето – към миналото, с (или по-скоро без) упования за бъдещето. “Морето не е същото. То е със шейсет години по-старо.” Да. И ние не сме същите, и горите, и планините... но ние имаме умението да съхраним в себе си спомените – да ни вдъхновяват и да ни помогнат по-лесно да преглътнем ежедневните разочарования в прозаичния живот.

Бях на море  с майка ми и баща ми. Имам снимка. Бях на море много малък при роднините в Поморие. Нямам снимка. Имам спомен. Бях на море със съучениците си. ... Бил съм на морето с момиче. Обичахме морето. И ние се обичахме. И морето ни обичаше.
Морето не е същото. ... Не мога да се върна при морето. При същото море. Сигурно ще ме боли, че се срещаме отново, но нищо не е същото.
(“Морето”)

Да повярваш в себе си е вълшебство. За да поемеш пътя към светлината, трябва да осъществиш своето пътуване в сенките. Никой не казва, че е лесно. Но ако имаме в себе си и зрънце вяра, вълшебството ще ни съпроводи в нашето пътуване към доброто, обичта и щастието.

Уморен съм. Струва ми се, че ще падна насред път. Но моята вълшебница има билки за всичко. С двете си длани ще ме погали, ще ме стопли с дъха си, ще ме завие с косите си и после дълго ще ми дава да пия светлина от очите й. С  мен ще стане чудо. Нещо хубаво и необяснимо. Аз ще стана добър, ще обичам, ще бъда щастлив. Ще раздавам добро, обич и щастие.
Кой, все пак, казва, че вълшебници няма? Кой!?
(“Вълшебница”)

“Пътуване в сенките” е не просто хронология на едно житейско пътуване. Ролята на сенките е да скрие очевидния блясък, и само който искрено и силно желае, ще достигне и ще се слее със светлината. “Пътуване в сенките” е не просто книга, не и равносметка за едно не съвсем хармонично странстване през флуктуациите на времето. Посланията, закодирани в стиховете и прозаичните етюди, ще ни подтикнат да се замислим, да преоткрием себе си, и посоката, която да следваме – пътя към любовта и така жадуваното и недостижимо съвършенство.

----------------
Радой Трухчев, “Пътуване в сенките”, поезия и проза, 2022.
----------------