Българското Черноморие през XVIII век

Откакто Източния въпрос започва да се развива и да добива все по-широк международен характер, интернационалното значение на Черно море, което след турското завоевание, столетия наред, е превърнато в едно затворено турско езеро, започва да расте и да се налага прогресивно. Особено, когато руския цар Петър Велики след Карловацкия мир – 1699 г. (сключен в Сремски Карловци в Сърбия) и споразумението с Високата порта през 1700 и 1702 г. за първи път очертава голямата руска политика и твърдата воля на Русия за правото на флотата да плава свободно в Черно море, както и интересът на европейските държави става все по-голям по този въпрос. Австрия, която наред с Русия е най-силно заинтересована от Източния въпрос и проявява най-жив интерес към Балканския полуостров и заобикалящите го реки и морета. Тя е събрала чрез своите агенти всички възможни сведения за Близкия изток. Всички области на Европейска Турция тайно и подробно са изучавани от австрийски офицери, инженери и дипломати, нарочно изпращани за целта и дават обширни доклади за своята работа на австрийското правителство. Подобни доклади за българските области, градове и села от Дунава до Черно море има много във виенските хранилища.

Царуването на руската императрица Екатерина II (1762-1796 г.) е съпроводено с едно непрекъснато засилване на интереса на Русия към региона и нейното надмощие в източния въпрос, привлича още повече общото внимание на европейските държави към Балканския полуостров и Черно море, като особено се откроява Австрия. Седмата Руско-турската война [1] от 1768 г. започната от Турция, воюват по българските земи край гр. Шумен, завършва след големи победи на руските войски, с подписването на прочутия Кючук-кайнарджикски мир на 10 юли 1774 г. (сключен в с. Кючук-Кайнарджа – дн. с. Кайнарджа, Силистренско) при следните условия:

1. Татарите в Южна Русия (в Крим, при Днестър и Кубан) стават независими от султана.

2. Молдова и Влашко, както и всички православни в Турция се покровителстват от Русия.

3. Свободно плаване на руската флота в Черно, Мраморно и Бяло море и др.

Вътрешното положение на Турция в това време е крайно разбъркано и размирно. Смутове, междуособици и отцепвания има в Сирия, Палестина, в Морея (Пелопонес), Египет, в Арабия, Месопотамия (земите между реките Тигър и Ефрат), в Южна Албания и др.

Всичко това подтиква Екатерина II към подялба на Османската империя (турската държава), между Русия и Австрия, или за създаване на една нова византийска империя на Балканския полуостров, начело с руски княз. Замисля се дори евентуална война от Русия и Австрия срещу Турция, като за целта австрийския император Йосиф II (1865-1790 г.) посещава Екатерина II в гр. Херсон. След дългите преговори за подялба на Турция Австрия подписва съюзен договор с Русия. Най-накрая през август 1787 г. избухва войната – това е осмата Руско-турска война. През февруари следващата година Австрия се включва във войната против Турция. Тази война завършва с подписването на Свищовския мир – 1791 г. и Яшкия мир – 1792 г.

Предварително за тази война Австрия изпраща през 1785 г. свой дипломат, който да разучи и разузнае брега по западното черноморско крайбрежие от Цариград до Кюстенджа (дн. Констанца – Румъния).

Този дипломат е Венцел Едлер фон Броняр – австрийски аристократ, разузнавач от висок калибър, завършва Ориенталската военна академия във Виена, където изучава много добре източни (ориенталски) езици. Така подготвен той постъпва във Външно министерство във Виена като чиновник за особени поръчки. На 24 октомври 1785 г. той пристига в посолството в Цариград с цел да се запознае с условията, живота и мястото на работа, и да допълни своите знания.

На 25 декември 1785 г. представя първите подробно описание на австрийските служби за турските укрепления по Босфорския провлак. Скоро след това той подава молба да му се разреши да се завърне във Виена, по здравословни причини. Молбата му е удовлетворена, като му е наредено от посланика в Цариград Фрайхерт фон Херберт да мине по най-удобния и подходящия път по брега на Черно море и да изследва неговото западно крайбрежие.

Броняр напълно съзнава риска от това пътуване, което е съпроводено с трудности и опасности от евентуални морски бури, така и от разбойници, а не по-малко и от подозрителното туземско население, та и от чумата върлуваща тогава във Варна и др.

На 2 август 1786 г. той потегля с една наета гемия от Босфора към Черно море.

Дневникът с описанието на българското черноморско крайбрежие от дипломата Венцел фон Броняр се съхранява във Виенския държавен архив, заедно с други книжа от Броняр, в папка под сигнатура – Turkei, fasz. 13.

Описанието, което съдържа много подробна информация, географска карта на цялото българско черноморско крайбрежие, на която са нанесени всички селища, градове и крепости, както и план на по-големите градове: Иниада, Созопол, Анхиало (дн. Поморие), Месемврия (дн. Несебър), подробен план на Варна и др.

Дневникът на Броняр започва от 2 август, когато той напуска Босфора, от брега на Буюк-Дере Цариград (Голямото дере в Цариград), с наетата от него турска гемия с екипаж от няколко души и капитан, и отплават към Черно море. Неблагоприятното време го задържа още в Босфора в Буюк-Лиман (Големият залив), а на вторият ден е на Фенераки, където е фара на изхода от провлака към Черно море и едно укрепление.

На 4 август при спокойно време стига първия малък залив в Черно море – Вузания на 4-ри турски мили (9 турски мили, тогава се равняват на 2 немски мили) от Босфорския фар, който е удобен за дебаркиране на войски. След 2 мили стигат новата крепост Киласъ, която е още недовършена. На 2 мили от там навътре е разположено с. Домуз-дере (Свинско дере), през което минава пътят за Цариград, както и че брега е удобен за десант на войски.

След това на 36 мили от Фенераки се споменава известния нос Кара-Бурун (Черен нос – става дума за морски, брегови нос), висок бряг, на който турците издигат укрепление. На север от Кара-Бурун има залив Иланджик Богазъ (Лъжлив канал). Тук навътре се намира султанския чифлик Деркос (селище и район, в който живеят тогава много българи – описани в книгата “Деркоските български села”, 2014 г. от Радка Люцканова, Христина Стоева и др.). Там се намира и една султанска краварница, която доставя най-хубавото масло на султанския двор в Цариград. Четири мили по-нагоре е хълмът Калюнджик, а 2 мили след това Броняр отбелязва кулата наречена Чобан-Кюлеси (Овчарска кула). От там 3 мили навътре в сушата е с. Странджа, от където се доставят много дървени въглища за Цариград. Осем мили след това е Малатру Бурну (Копъров нос – навярно по брега има много копър) и от двете му страни се намират Буюк и Кючук-Малатру (Големият и Малкият-Копър) със скели и складове за дървени въглища. След 2 мили е отбелязана скелята Кастро, където гемията е застига морска буря и там престояват един ден.

След 2 мили е гр. Мидия (дн. Къйъкьой – Турция) с издаден нос и добър залив за акостиране на 200-300 кораба. С около 200 фамилии повечето гърци, но и турци и цигани. На самия край на носа има крепост.

В гр. Мидия в средата на XIV век се подвизава българския княз Добротица.

А на 10 януари 1913 г. по време на Балканската война, Великият диван под председателството на Великия везир Кямил паша взема решение, Турция да отстъпи на България всички завзети земи и българо-турската граница е определена да минава по линията Мидия-Енос (от Черно море до устието на река Марица на Егейско море). Всички земи от линията Мидия-Енос на запад са българска територия – б.а.

След 18 мили е гр. Иниада и Иниада-Бурну (нос Иниада – дн. селището Лиманкьой, е на 2 мили навътре в морето със стръмен бряг, където е разположено и пристанището). Носът е важен ориентир за мореплавателите защото има фар. От там се товарят дърва, дървен материал и дървени въглища. Освен това се изнася желязо от Малък Самоков (дн. гр. Демиркьой – Турция), за строеж на кораби в Цариград. От тук по море чрез скелите в Бургас се пренася желязо за работилниците в Айтос, Карнобат, Сливен, Казанлък, Габрово и др. След Цариград Иниада е най-сигурното пристанище по брега. Тук се съединяват четири пътя: от Босфора, от Одрин, от Виза и от Бургас. Има и укрепление, от двете страни на града има редут от батареи.

По време на Преображенското въстание 1903 г. отрядът на войводата Цено Куртев по нареждане на главния войвода Михаил Герджиков влиза в Инеада, приближават се до фара, поставят 10 кг динамит и го взривяват, с цел да бъде затруднено евентуално нощно нападение от турците по море. Силен трясък разтърсва простора, фарът пада в морето и отряда се оттегля към Резово – б.а.

Четири мили по-нагоре е малкият залив Кючук-Резве (Малко-Резово) и след още 5 мили друг залив Буюк-Резве (Голямо-Резово), при който е разположено доста голямо село със същото име – Резве (с. Резово), жителите, на което изнасят за Цариград дърва и дървени въглища и особено добри дини , които тука много растат.

Днес с. Резово е първото селище на българо-турската граница от 1913 г. До тогава районът на Василико (по-късно Мичурин, дн. Царево) и Малко Търново са под турско робство. Българо-турската граница до 1913 г. е на 3 км на юг от Приморско и първите селища по границата в България са: Приморско, Ясна поляна, Веселие, Ново Паничарево, Крушевец, Зидарово, Росеново и др. – б.а.

След Резово Броняр споменава още два малки залива: на 3 мили от Резве (Резово) – Ксилохор (Силистар), а на 6 мили – Каланджа (дн. Синеморец), в който се намират 17 къщи за продавачите на строителния дървен материал. Четири мили от последния залив се издава в морето Ахтепол-Бурну (нос Ахтопол) с едноименно село на височината, което е остатък от стария пропаднал град Агиаполис (дн. гр. Ахтопол), с над 200 къщи и край него съвсем малък ручей. Населението е гръцко с един турски субаш. То се занимава с докарване и износ на дървен строителен материал. На 6 мили от Ахтепол (Ахтопол) терена се възвишава в планина (навярно се има предвид връх Папия – 502 метра, най-високият връх на цяло Черно море – б.а.), накрая, на който лежи Василикос (Василико – по-късно Мичурин, дн Царево), по-малък от Ахтепол, но с по-удобна скеля и великолепно местоположение.

От там в права линия до Зейтин-Бурун (дн. Маслен нос) има 16 мили. Следващата скеля е на 5 мили при с. Поровица или Портовица за дърва и дървен строителен материал, но само за лодки и каици. От това село долината се нарича Поровица-дереси. Под Поровица най-вероятно се разбира село Емберлец (дн. с. Лозенец) и долината на река Караагач (Черно дърво). Две мили по-нататък е пустия залив Ат-Лиманъ (дн. Атлиман – Конкси залив), където има скеля за въглища.

Наименованието е дошло от легендата за Хасекията, където умира коня (Ат (кон), Лиман (залив), след като Бяла Стана Урдовизка е обходила с коня цялата Хасекия, от изгрев до залез слънце. Това е нейното желание пред султан Мурат I, за да стане негова привилегирована султанка и населението на цялата Хасекия да е освободено от данъци, ангарии и всякакви злодеяния от турците, които нямат право да се заселват в Хасекията. Затова в Странджа планина няма турци и коренното население е чисто българско. Интересно, че Броняр нищо не споменава за крепостта Урдовиза, а 150 години по-късно след Броняр там са принудени да се заселят хора от с. Фазаново, поради възникнала опасна заразна заболеваемост и създават първоначално махала, без име и след това се обособява днешния Китен (1937 г.) – б.а.)

Венцел фон Броняр отбелязва следващата скеля при Кьопрю Бурун (Мост на носа – това е днешния Приморски полуостров), навлизащ близо 1 миля в морето, а самата скеля се казва Кьопрю-Алтъ (Под моста – днешното пристанище на Приморско, от 1929 г. е разположено на това място). От тази скеля се изнасят дърва и дървен материал, дървени въглища, животни и млечни продукти за големия консумативен център Цариград. На носа се забелязват остатъци от стена на крепост, по посока север-юг, а от двете страни има огромни пясъчни ивици, удобни за дебаркиране на флота. Отбелязани са и два моста, единият на Джавалска река (Дяволска река), в близост до морето – този мост според историка Павел Делирадев, дава името на скелята и на полуострова, и другият северния мост на река Ропотамо, който и до сега се нарича Калдъръм гечит (Каменен брод), понеже мостовите основи се използват за брод.

Полковник Георг Енехолм, който придружаващ руските войски по време на десетата Руско-турска война от 1828-1829 г., дава кратки описания на крайморските местности и пристанища. Той посочва, че непосредствено след пристанище Кьопрю Алтъ (Под моста – До моста), следват пристанище Киндинар (Опасно място), на устието на река Ропотамо и по-нататък Баглар Алтъ (до нос Агалина), които пристанища могат да приемат средни по големина кораби – б.а.

Продължавайки на север Броняр отбелязва, че брега се издига на височина над 200 метра и снишавайки се към брега навлиза на около 2 мили в морето Зейтин-Бурун (дн. Маслен нос), важен за мореплавателите нос с обозначения и от там започва четвъртия завой на Черно море, достигащ до Емине-Бурну (дн. нос Емине) – това е големият Бургаски залив.

На 9 мили от Зейтин Бурун е Созопол, цялото крайбрежие до там е без населени места, а по-средата – един залив Баглар-Алтъ (до нос Агалина), добър и удобен в случай на морска буря, да се прибират корабите. Заливът се оприличава със залива Кавак (може би Каваците, или Алепу) и в съседство сочи нос Баглар. Броняр дава интересни факти за Созопол, който има 300 къщи, само гърци, владика и турски субаши, чието препитание е в търговия с дърва, жито, риба и плодове. Скелята е навътре и защитена от два острова – Св. Кирик и Св. Иван, а освен това и трети един много малък Св. Петър. На остров Св. Иван има един стар полуразрушен манастир и някои малки остатъци от стара крепост. В Созопол Броняр успява да остави “свои хора”.

Великолепният залив на Бургас прави силно впечатление на пътешественика. Той споменава на 4 мили от Созопол скелята за дърва Атия (това е срещу остров Св. Анастасия – посочва той). Така се казва и носът – нос Атия. А след 4 мили е другата скеля – Ченгене-Искелеси (Ченгене скеле), както и селото се казва Ченгене.

Ченгене скеле – се намира на първият залив след бургаския кв. Крайморие , където се влива малката рекичка “Маринка”, до бившето поделение на гранични войски на брега на морето – спирка “Граничар” (не става дума за днешното рибарско селище Ченгене скелe, на пътя за нефтопристанището).

Вълко Бинбела (от рода на Бинбеловци от Факия) с преселването си в Ченгене скеле (1795 г.) прави голям пристан, на мястото на малкия дървен кей, където до тогава спират корабите. С него там се преселват десетки семейства, идват българи и от други краища – скоро новото селище вече брои деветстотин къщи.

Атанас Христов в книгата си “Бургасъ – юбилеен сборникъ”, 1940 г. пише:

“Нивите задъ някогашната огнена мелница, на западъ от площадъ Тройката, след Освобождението са откупени отъ Стефанъ Стамболовъ – говори се, че тези земи са продадени на нищожни цени отъ бургаското гражданство, за да не премести града, по неговъ проектъ, в същия южен морски брягъ – на мястото на Ченгене скеле.”

В близост до Ченгене скеле следва залива Порос (Форос). Това се счита за едно от най-хубавите пристанища на Черно море.

След това Броняр се спира в гр. Бургас, най-голямото и богато място на тая покрайнина. Град от особена важност – пише тайният агент на Австрия, има войска, заливът е голям и удобен за котвена стоянка на около 1 000 платнохода, с бряг удобен за слизане. Градът разполага с казарми и към 1 100 къщи турци, гърци и арменци. Център, под чиято юрисдикция се намират всички крайморски места от Агатопол (Ахтопол) до Гьозекен (дн. гр. Обзор). Той търгува освен с дърва, дървен строителен материал, жито, плодове и масло, още с морска сол, която се добива от една долина в самия залив, която зиме се пълни с вода от бурното море, а лете пресъхва. Тая долина е Атанасовското езеро и изобщо крайбрежието към Анхиало (Поморие), дето след едно продължително прекъсване, днес добиването на сол е пак възобновено. Бургас е център на съобщенията за Созопол, Анхиало, Месемврия, Иниада и Цариград, както и за Малко Търново, Кърклесия (Лозенград) и Одрин, за Айтос, Карнобат и Сливен и т.н.

По-нататък Броняр пише за с. Атанаскьой (дн. ж.к. Изгрев и част от ж.к. Зорница) на 4 мили от Бургас и след още 6 мили Анхиало със 700 фамилии и голяма търговия от векове със сол; с. Равда на 3 мили от Анхиало и 6 мили по-нататък Месемврия (Несебър), град крепост, хубаво и здраво място с печални остатъци от минало величие. Тук там стърчат развалини от масивни стени и кули, които някога ограждат града. Няколко бедни църкви сочат добър архитектурен вкус, от тях са запазени 13, а в много добро състояние е митрополитската църква, построена до митрополитския дом, заедно със своите икони, за които се казва, че са от 800 години. В морето има остатъци от старо моло (кей). Градът брои всичко 220 гръцки и 50 турски фамилии. Търговията става главно с дървен строителен материал, покрай някои други артикули от областта на Долни Дунав. Броняр изтъква, че връзките на Месемврия с долно дунавската област през Силистра са много силни и се поддържат ежедневно с пристигащите товари от там. Друг поминък на населението тук е корабостроителството, което изработва годишно 8-10 бързоходни кораби с особена форма и линия.

На 5 мили от Месемврия се намира залива Паша-Лиман, който по заповед на турския министър на марината, Капитан-паша, трябва да се опразни и приготви за приемане на кораби от флотата през опасно зимно време. Това пристанище не е обозначено на картите, но става дума за Св.Влас, или малко по на изток. След други четири мили Броняр стига до Емине-Бурну (нос Емине), откъдето започва петата извивка на Черно море, достигаща до Калиакра. Над носа е село Емине (Емона) с една чудотворна калугерска църква, под която се разбира Емонския манастир Св. Никола, който днес е запустял и в развалини. По-нататък Броняр се спира на дървената скеля в Ерейли (дн. Иракли) и след това в Гьозикен (дн. Обзор). Следва Акдере (дн. гр. Бяла – Варненско), пръснато село на висок каменист бряг, на бели пластове, които отдалеч наподобяват на цял ред къщи и за това изглеждат на голям град, често припознаван за Варна. Там е и носа Ак-Бурну (Белия нос – дн. Св. Атанас). По-нататък се споменава с. Фъндъкли (дн. с. Шкорпиловци – Варненско), което се намира навътре в брега и долината на река Камчи-дере (Камчия), при устието на която има дървена скеля и на 4 мили от реката е нос Иланджик (лъжец – Лъжлив нос).

Пет мили по-нагоре е малкото с. Галата-кьой (дн. Галата, кв. на Варна), откъдето започва Варненския залив. На западния бряг на залива е разположена Варна, главен град на цялото Западно Черноморие и стоварище на всички стоки на Влахия, Молдова, Сърбия и други северни страни. Затова корабоплаването тук е силно развито – дневно влизат и излизат по 14-16 малки и големи кораби. При товарене на стоките царува голям ред. Тук Броняр разказва подробно за реда при товаренето и разтоварването на корабите, за борсата където се събират стоките във варненското пристанище, за кооперативното ползване на корабите. Град Варна брои 1 000 турски и арменски къщи и 1000 гръцки къщи. На южната страна на града има многоъгълна крепост с 5 големи и 8 малки кули, заобиколени от север с окопи. Пристанището на града е плитко, само за малки кораби, а по-големите спират на отсрещното пристанище на Галата Бурну (нос Галата). Големи кораби изобщо не могат да влязат във Варненския залив и спират малко по на север в залива пред с. Соганлю (около днешният Евксиноград, в чертите на града). Варненското пристанище се отбранява от един кастел на южната страна на града и от един малък редут на пристанището, снабдени с достатъчно артилерия. Тук се изнася големи количества масло, лой, восък, суджуци, птици, жито, ечемик, вино, сирене и др.

Четири мили след нос Соганлю-Бурну (нос Соганлю) се намира пристанището Патуа (по-късно Батова до к.к. Албена), а 3 мили по-нататък се намират няколко мелници наричащи се Балчик дегинмерлели, а градът устои на 5 мили навътре в залива. Пред Балчик срещи намиращите се на брега магазии спират големи кораби. Три мили след Балчик Броняр споменава чифлика на Михал-бей Баглери (Тополите). След това е Каварна, откъдето, както и от Балчик се изнася много жито за Цариград, което идва от Дунавската равнина. Корабите спират малко източно от града пред една скала – бяла стена Джерагман-тепеси, 10-15 метра висока над морето.

Три мили по-нататък е нос Калиакра. На носа има старо укрепление, при което турците издигат малка крепост (Паланке), която също е изоставена и пуста. Шест мили по-нагоре има малко пусто пристанище за ладии – Таук-Лиман, с отличен извор за сладка вода на брега и на половин час път от там два малки чифлика, от които се носят за моряците хранителни продукти. Споменават се и селата Карабеккьой (Камен бряг) и Киличбейкьой (Тюленово). Тук е най-опасния бряг с подводни скали, където са потънали много кораби, затова е поставен маяк (фар) до последното село, който се нарича Шабла-фенер, т.е. пясъчен фенер, споменава и с. Карапча (Крапец).

Броняр описва гр. Мангалия (Румъния), която брои над 500 къщи, най-вече гърци и три джамии. Описва подробно пристанището, от което се изнася много жито и има много магазии. Споменава за голямото езеро Татар (дн. Текиргьол – Румъния), което се намира на 5 мили.

Брегът по-нататък става все по-висок и тук е голямото пристанище Кюстенджа (дн. Констанца – Румъния). Голям град с житна скеля, с остатъци от разрушено старо моло (кей) и големи каменни магазии на морския бряг. Износът от пристанището основно е за Турция и Русия.

От тук Венцел Едлер фон Броняр продължава пътя си през Галац, Фокшима, Римник, Фундадоруч, Букурещ, Плоещ, Салатрок, Будапеща и на 20 септември 1786 г. пристига във Виена.

В изложението си пред Външно министерство във Виена за турските укрепления по западния черноморски бряг, Броняр описва задълбочено, следните крепости:

1. Крепостите по Босфорския проток;

2. Новопостроеното тогава укрепление Кумбер-Калеси при Кара-Бурну (Черния нос) на Черно море;

3. Полусъборената стара византийска крепост с високи стени, кули и окопи при Мидия;

4. Укреплението при Иниада;

5. Укреплението на остров Св. Иван, край Созопол;

6. Византийското укрепление на Месемврия (дн. Несебър);

7. Подробно описва Варненската крепост;

8. Укреплението с дялани камъни при Калиакра и др.

Две години по-късно, през 1788 г. при изпълнение на подобна мисия в Албания, австрийският дипломат-разузнавач от висок калибър Венцел Едлер фон Броняр е убит от турците.

--------------------

[1] Руско-турските войни – 12 на брой: 1569 г., (1676-1681), (1686-1687), (1689-1690), (1695-1700), (1735-1739), (1768-1774), (1787-1791), (1806-1812), (1828-1829), (1853-1856) и (1877-1878).