Банкерът-дипломат Атанас Буров (6)

Разговор между Михаил Памукчиев и Атанас Буров през 1947 г., без съкращения и редактиране.

За сладката болка на властта, за Мара Белчева и за рицаря генерал Рачо Петров

– Господин Буров, колко тежки стопански кризи сте преживели досега?

(Мисли дълго. Разхожда се. Сяда, кръстосва крака. Става отново.)

– Три.

– Кога бяха те?

– Първата в 1897 година. Втората в 1915 година, третата в 1941 година.

– Кои бяха симптомите им?

(Гледа ме строго и намръщено.)

– Господин Памукчиев, аз ви помолих още в началото, когато започнахме нашия разговор, да не се употребяват без нужда чужди думи. Вие нарушихте правилата.

– Защо?

– Защото започнахте да ме бомбардирате с непонятни и на самия вас чуждици. Кому е нужно да казвате симптом, когато си имаме прекрасната българска дума “признак”, знак, знамение, сигнал... Говорете само на чист български език. Защото и езикът на България е едно народно богатство, което трябва да се пази и да се обогатява, като капитала в банката, като златото у народа. Езикът ни, това е нашето оръжие, наша сила, наше отличително средство сред врагове и съседи. Ако ние започнем на всяка дума да дирим чуждицата, като авангард, като симптом, като протекция, такована ни е майката като нация. България разполага минимум с 60 000 народни думи. Тя може да използва някоя от чуждите думи, като радио, като телеграф, телефон, но това е неизбежно. Всяка дума, в която има буква Ф, не е българска. Тя е вносна. Купешка. Донесена отнякъде. Аз като момче чух едно хлапе да казва “фанфарон” и попитах майка си какво значи това. А тя ми отговори: “Фудул”.

– А какво е това фудул?

– Конте.

И тя ми обясни: “Надут, празен човек, който мисли само да се гизди.”

Аз пак попитах: “Какво значи това да се гизди.”

Тя пак ми обясни, че да се гизди човек, значи да мисли само за външността си, да е хубав, да е стъкмен, да е пудросан.

Аз като наивно момче не знаех що е това пудра.

Пудрата дойде в моя свят по-късно. Лека-полека, ден след ден, аз чувах чужди думи, усвоявах ги и се гордеех с тях.След това дойдоха и синонимите, супермодерните, тарикатските думи, като “мурук”, като “шафранте”, като “кабаре”. И те нахълтаха в живота ни. Обаче в едно заседание в Народното събрание през 1913 година, като слушах един оратор от село, с потури човек, с аба, земеделец, който говореше за сиромашията на село на прост народен език, аз разбрах красотата на българската селска реч. Тя се бе запазила толкова чиста, толкова кристална, че реших – вече никога няма да употребявам чужда дума.

– Защо?

– Защото този селянин ми показа, че имаме наши си думи, толкова чисти, толкова образни и поетични думи, че няма защо да си кълчим езика с чужди.

Например думата парламент е френска дума. Тя идва от парл говоря (парле ву франсез, мосьо? Говорите ли френски господине?...) Парламент значи говорилня. Бърборилня, нищо повече. Народно събрание е най-точната дума, но и тя не е съвсем точна. Защото в парламента не влизат само народни избраници. В него влизат и хитреци, промъкват се чрез разни машинации и маневри. Например мажоритарната система в изборите според мене е най-правилната система в изборите – човек срещу човек, кандидат срещу кандидат – а не общи листи, партийни листи, партийни котерийни листи. Няма защо да си кривим душата – в партийните листи влизат близките на управниците.

– Винаги ли?

– Винаги.

– Няма ли изключение?

– Няма. Във всеки парламент половината сган, половината измет от депутатите е от свитата на лидерите, на партиите, другата половина – от богоизбрани хитреци и накрая някой и друг способен човек. И сега вярвам е така, във вашия доморасъл парламент, господин Памукчиев. Аз не съм влизал в него – чета само вестниците ви и виждам кои се изказват. Кои са избрани. Първо, вземете вашият мастит лидер, водач (и аз употребявам, както виждате, по навик чуждици). Георги Димитров. Той избран ли е в парламента? Избран е.

Избран ли е неговия зет, който води сестра му, както ми разказвате вие, Вълко Червенков? Избран е. Тогава?

Винаги е било така. Винаги водачите на партии гледат да наблъскат в парламента цялата си семейна банда, цялата си семейна сволач и да я облекат в неприкосновен депутатски имунитет. И започват аферите, започват машинациите. Започва търговията. Парламентът е гнездо на търговски операции, а не за коване на закони. Парламентът, какво е парламента в наше време – място за печелене на пари. В 1938 година, когато цар Борис реши да въведе наново парламента в работа, събра нас, водачите на партиите, даде ни една богата гощавка в Червения салон на спуснати завеси, на заключени врати, и каза:

– Господа. Приятели. Искам да си поговорим откровено, приятелски, какво са нашите партии днес? Имат ли те хляб в ръцете си. Имат ли глави на телата си. Имат ли бъдеще.? Знам, че има партии. Знам, че всеки се смята за роден Аристид Бриан или Лойд Джордж, но какво е положението в България. Защото – каза той – от висотата на трона трудно се вижда низината. Кажете вие.

Ние мълчим.

Ядем и мълчим. Българинът, по принцип, като седне на чужда софра, особено ако е държавна, и той няма да доплаща, пуща каиша, разпаше пояса и дава.

Така е и на българската държавна софра. Ние отдавна не бяхме се събирали така. Царят каза, че това, което става на това съвещание, трябва да остане за българската дворцова история, че той иска от нас съвети като от приятели, а не като от платени докладчици. Беше много любезен с нас. Семейството му живееше в двореца Враня, прислужниците бяха млади момичета, нарочно докарани от него за настроение. Цар Борис бе тънък психолог и знаеше, че ние, старгучите, ще се поохраним и ще се сетим за дупенце. Няма как. Царят знаеше психиката на българина както професор Станишев си знаеше хирургията, както аз си зная банкерството. Аз друго не разбира, аз от банки разбирам. Професор Станишев от хирургически скалпел, от операции... Ние, българите, разбираме най-добре само от една работа. Две дини под една мишница не сме носили и няма да носим. Само една. Но я познаваме, както придворния шивач Зафиров – шивашката работа. Зафиров например не може да си изпържи яйца. Ходил съм на гости. Той знае само едно – иглата, кройката, шевната си машина. Така се просперира – когато се знае само една професия. На бедните хора от народа се налага да знаят по сто професии, но ние, елитът, хайлайфът, както ни наричате вие, комунистите, господин Памукчиев, знаем само по една работа. Аз – банките, Иван Балабанов – фабриките, Пенчо Семов – фабриките, Конкилев – фабриките, Асен Николов – търговията.

– Г-н Буров, вие си противоречите.

– В какво?

– Вчера вие казахте, че човек трябва да знае много неща. Сега – друго. Кое е истината?

– И в двете е истината. Човек наистина трябва да знае хиляди неща. Готварство, шофьорство, каруцарство, конярство, но когато си вади хляба от една професия, трябва да я владее като бог, както Паганини цигулчето си, като Наполеон – военното дело. Това са майстори на майсторите. Какъв пълководец бе например в България Фердинанд в 1912 година като върховен главнокомандващ, или помощникът му генерал Михаил Савов, който не знаеше модерната война, с аероплани.

Какъв пълководец в 1915 година бе генерал майор Жеков. Него го издигна Фердинанд. Защо? Защото му бе сляпо, послушно оръдие и негов рупор, негов говорител пред военните.

Направи го военен министър.

Направи го върховен главнокомандващ на действащата армия. Изхвърлиха чиновете в Кюстендилската гимназия, насякоха ги за огрев и превърнаха учебните зали в щабни зали...

Това е позор за една държава – да издига новобранци за главнокомандващи. Аз се дивях, дивя се и сега на Червената армия в Русия. Как можа бе, как можа за една-две години да издигне командири, да завладее една шеста част от света. Червената армия за мене е един феномен, една загадка. Аз и сега не мога да проумея как нейните пълководци са успели да победят велики адмирали и генерали като нашия Бендерев, като Деникин, като Колчак, като атаманите Краснов и Каледин – имена, като за вас, за младото поколение сега, са само една приказка. За нас те бяха ежедневие... В света, господин Памукчиев, народът ражда всеки ден милиони гении, но те не се появяват, а угасват. В Румъния, нашата съседка, българският търговски гений – ЕВЛОГИ ГЕОРГИЕВ.

В Цариград израсна банкерският гений ХРИСТО ТЪПЧИЛЕЩОВ.

В село Мирково, Пирдопско, се роди друг народен гений – БАЙ НЕЙКО, един народен лечител, който в 1897 година среща Иван Вазов, сваля шапката пред него и казва:

– Господин министре, вие имате признак на болни бъбреци и сте склонен към бъбречно заболяване и камък в бъбреците. Идете в Хисаря да се церите, защото ще ви повали тази болест на стари години.

Вазов наистина страдаше често от атака на бъбреците. Имали са в рода слабост – болни бъбреци. И майка му е имала подобни признаци, но е пиела софийска минерална вода, която дъщеря й Вела й носела. Или пък внучетата й...

Вазов спира бай Нейко и го отвежда в кафене “Савоя” (на улица “Раковски” имаше такова едно кафене, където даваха с кафето и по един локум). Поръчва му кафе, поръчва му тахан-халва, локум, орехови ядки – най-хубавото мезенце на кафенцето, и го пита:

– Кажи ми, бай Нейко, кажи ми, добри човече, откъде разбра, че аз имам болни бъбреци? Никой до сега не ми е казвал това. Никой не ме е съветвал да се лекувам. Но аз ги усещам. Кръстът ме боли. Не съм добре.

А той му казва:

– Господин министре, аз имам дарба да лова отдалеко, всяка болест. И като видях сенките под очите ти и гледците ти, разбрах, че имаш болни бъбреци. Очите са ти повехнали...

– Повехнали?

– И погаснали – Казва. – Ти имаш очи на човек с болни бъбреци, който не се доспива и нощем бълнува.

Вазов бил смаян. После го кани в дома си и бай Нейко му разказа за всички негови болести, като че ли го гледа на рентген. Вазов го моли да прегледа и да прислуша и майка му. И бай Нейко казва и на нея всичко.

-----------------

Следва... Банкерът-дипломат Атанас Буров (7) ---->>>>

-----------------