Лято пак си тук, на моя бряг да лудуваш с пенести вълни. Гониш вятъра във вечния му бяг, заплиташ водорасли в мокрите коси.
Вълните се разбиват във брега със солени пръски ме покриват. Всяка капка е една сълза изплакана по нещо скъпо, свидно.
Малка приказна светулка, в тъмното зиг-заг направи в селото от детството забравен, споменът засвири на цигулка...
Утро с идея за ново начало, ден след ден се повтарят, тъй животът си заминава – в очакване на промяна...
Видях жена с коса на глухарче – ефирна и нежна – хвърчаща – на картина, от майстор изписана, като факел с глава горяща.
“О, колко много сълзи спотаени” и толкова възторзи се стопиха душата ми, отново наранена, потърси тя спасение във стиха.
Бях на място тихо и красиво, щурците ми пригласяха във хор, денят се свличаше ревниво и казваше “бъди щастлива”, por favor.
Единствено вълните ме прегръщат и могат да убиват от любов. Присвива се докоснато от мълния разтвореното мидено око.
Корабите с тралове излизаха от кея и мазутните юмруци заблъскаха по гнилото корито на газещата в тинята дълбачка, която плю през трюмовете кръв.
И може във самото съществуване човекът да забрави да живее... Умира ли, завръща се във детството си, а някога е заличавал с пясък времето.
