Лабиринти

През 2000 година се стоварих с гръм и трясък от един български автобус пред хотел „Виктория“ в центъра на Амстердам. „Какво име на хотел само? – мислех си тогава, – вероятно е знак, че съм тук, за да побеждавам!?“.

По онова време мислех, че познавам любовта!

Не мечтата, а животът на гларус ме беше довел до тази северно европейска дестинация. При похожденията си по родните плажове – години наред, се бях „запознавал“ с Норвегия, Швеция, Финландия, Германия и Холандия. Когато чукнах 30 лазарника, реших, че е дошло време да хвърля котва в семейното море и да се задомя. Освен това усещах потребност да изчистя имиджа си на мъж, който иска да „набучи на вилицата си всяка вкусна женска хапка“.

Лаура някак си много бързо ми повярва... Вероятно заради любовта. Аз се влюбих по-бавно. Трябваше ми време. „Прелистих“ няколко календара в тази мрачно-дъждовита страна, за да свикна с хората, обичаите и празниците им. А най-вече с тежкия характер на бащата на Лаура. След първото ми посещение у тях аз нямах представа дали ме приемат или отхвърлят. Посрещнаха ме с едно безразлично „Добре дошъл!“, вечеряхме, споделихме по едно питие... и толкова. Без емоции. По-късно, при други контакти с холандци, забелязах същото отношение – прословутата холандска предпазливост – да допуснеш някого до себе си.

С Лаура заживяхме заедно. По онова време си „живурках равноделно“ като в най-скучната народна песен – под крилото на моята холандска приятелка – ставах в 7,30 часа, закусвах, отивах на работа в една фабрика за пакетиране на фъстъци, връщах се у дома, овкусявах вечерята си с няколко чашки вино (като цяр срещу стреса от изминалия ден), целувах Лаура за лека нощ и заспивах. Де факто заспиваше Тя – в рамките на една минута. Аз забивах очи в тъмния таван и започвах да философствам – за смисъла на живота, за същността на щастието... Аз щастлив ли съм? Опитвах да събера в едно българската и холандската си половинки.

Опитвах се да разбера холандските си приятели. Да открия кое у тях ги е направило успяващи хора, как са построили чудесния си живот? Защо ние в България не успяваме толкова години? Правех усилия повече да обичам и по-малко да мразя, да изляза от балканската си неравноделност, която в тази страна ме уморяваше и убиваше. Понякога успявах. Понякога попържвах, а Лаура извръщаше глава от възмущение и напускаше стаята. Оправдавах се, че това е израз на балканския ми характер. Тя отговаряше, че псуването е израз на безсилие. Съгласявах се отчасти, защитавайки тезата, че псуването е своего рода психотерапия...

Никаква психотерапия обаче не помагаше в борбата с носталгията! Дойдох в тази страна с надежда за достоен живот с любим човек до себе си – да работя по специалността си, да имам дете. Де факто с Лаура правехме планове за семейство, кръгът от приятели растеше, но... от две хиляди километра разстояние България ми изглеждаше като най-прекрасната страна на света – страната с най-чудна природа, най-добрите хора, приятен климат и кухня с най-големите вкуснотии на света. В разговорите ми Холандия беше място с неприятен климат, студени и затворени хора, с липсата на природа и безвкусна кухня. Когато за три години не успях да се върна в България, станах още по-арогантен в изказванията си. Холандската ми интеграция буксуваше яко.

В един от тези дни срещнах Александра. След поредния скандал с Лаура бях отишъл да пия бира в една уютна кръчма край живописен амстердамски канал. Жената влезе с отривисти стъпки в бара, огледа бързо посетителите, поръча си бира и седна на съседната маса. Стрелнах я с поглед: чернокоса, с кафяви широки очи, секси бедра, изпълнили сините и дънки, и стегнат средно голям бюст, дискретно подчертан от загадъчно деколте. В един момент погледите ни се срещнаха. Усмихнахме се един на друг. Запалвайки цигара тя ме запита нещо на език, който бързо разпознах. „Гъркиня е! – помислих си. – Може би иска да научи дали съм й сънародник?“ „От България съм“ – казах й на холандски, надявайки се да съм разбрал въпроса й, зададен на гръцки.

– ОК. А аз си помислих, че сме сънародници!

Усмихнах се на реакцията й и я поканих да си допие бирата на моята маса. Бирата се превърна в „бири“, а задушевната раздумка се проточи до полунощ. Не разбрах как, но Тази жена ме събуди от „зимен сън“! Все едно ме хвана за яката, разтърси ме, а аз си спомних Кой съм и Коя е земята ми родна. Мислите ми летяха към България. Реех се в небето и се любувах на гледката, която се откриваше под мен. Като на огромен екран се меняха дивни природни картини: дългата верига на Балкана, Рилските и Пиринските езера, и заобленото тяло на Родопа планина. До мен достигаха магическите звуци на Стоте каба гайди, които къдреха протяжни мелодии. И накрая полетях над родната Добруджа – равнината, в която за първи път очите ми са видели белият свят. Видях мама и татко да играят ръченица. Плачех от радост – сълзите ми капеха като ситен маргарит и напояваха родната земя.

– Димитрис! – чух познат глас до себе си. Обърнах се и видях Александра – още по-хубава, още по-истинска!

– Искам те Александра! – изрекоха устните ми.

Онази нощ изневерих на Лаура за първи път. Не се прибрах в къщи, а се отдадох на моята гръцка богиня. Тя ми подари себе си. Влюбих се! Тя също.

След още няколко скандала с Лаура, реших че е дошло време да следвам сърцето си.

Влюбен до уши живеех с моята гъркиня и не мислех за нищо друго освен за нея! Цялото ми същество бе завладяно от тази жена! Толкова много, че бях ослепял.

Пясъчният замък, който заедно бяхме построили, се срути само след два месеца, когато разбрах, че младият компютърен специалист е... проститутка. Открих го случайно, разхождайки се с моя приятел Мишо в квартала на проститутките „Red light district“. Запътих се към кабинката, в която тя предлагаше прелестите си. Повдигаше ми се от факта, че в продължение на два месеца съм боготворил проститутка.

– Разбираш ли, че сега трябва да сложим точка на нашето гнусно приятелство? – казах на Александра с треперещ от яд глас.

– Но аз те обичам, Димитрис – проплака моята паднала от пиедестала си „гръцка богиня“.

– А пък аз... те обичах! – натъртено отговорих аз и с бързи стъпки се отдалечих от отвратителната кабинка за продаване на любов.

Така приключи моята голяма гръцка любов.

Реших да обявя западно-европейското си гурбетчийство за корабокрушение и бързо се завърнах в България. През лятото на 2013 г. там се вихреха протести против правителството на Пламен Орешарски. С Роза се запознах на 89-я ден от тях.

Тя учеше „Философия“ в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Беше любов от пръв поглед. Този път не се впуснах бързо в прегръдките й, защото се страхувах да не би отново да ослепея от любов.

Но с Роза нещата се развиха много по-различно. Оженихме се. Родиха ни се две деца. Създадох фондацията „Остани в България!“, с която помагам на млади хора да се реализират в родината си.