Любовната лирика на Яворов

Теми по БЕЛ за средношколци, разработени от дългогодишния учител по български език и литература в Природоматематическа гимназия “Акад. Никола Обрешков”, Бургас – Пенка Славчева.
Дата: 
четвъртък, 8 January, 2015
Категория: 

Любовната лирика на Яворов

(анализи)

Условно творчеството на Яворов се дели на два периода – време на социална лирика и време на интимна лирика. Като вододел е участието му в Македоно-Одринското революционно движение, тежкото преживяване краха на въстанието и убийството на Гоце Делчев. Във втория период Яворов е много по-зрял като творец. Той е изминал дълъг път на духовно израстване. Драматичният му житейски път слага тежък отпечатък върху творчеството. Страданието е обикната емоционална нагласа, в която той усеща у себе си творческия дар.

Любовната лирика е посветена на Мина Тодорова, сестра на писателя Петко Юрданов Тодоров, който е близък приятел и съратник на Яворов, и на Лора Каравелова, дъщеря на по това време действащия министър-председател на България – Петко Каравелов.

Творбите, написани и посветени на Мина, са “Благовещение”, “Обичам те”, “Пръстен с опал”, “Две хубави очи”, “Ще бъдеш в бяло”, “Не бой се и ела”, “Молитва” и др. На Лора е посветено стихотворението “Стон”.

Творбите, вдъхновени от Мина, възхваляват любовта като интимно човешко преживяване, богато на чувства. Това е любовта, която извисява духа и облагородява душата. Тя е спонтанен израз на стремежа към хармония, изразява сливането на душите на влюбените. Събуждат се светли пориви от тази жизнеутвърждаваща и красива любов, лишена и от най-малкия оттенък на еротизъм.

Стихотворението, посветено на Лора, носи отпечатъка на раздвоената душа, в която властва сблъсъкът, светлото озарение на любовното чувство и порива на знойната страст. Платонично и неплатонично се преплитат, за да изградят представата за естествената човешка любов, вдъхновителка на творчеството.

Целият цикъл “Писма” покорява с широтата на вижданията, с благозвучието на текста, с чувството на опиянение, с което лирическият аз споделя любовта си. Душата на поета е раздирана от противоречия, но в тях най-властно и могъщо присъства светлото озарение на любовта. Душата страда, защото в нея се противопоставят доброто и злото, ангелското и демоничното. Животът се превръща в горене, което много често изпепелява душата:
Аз не живея: аз горя. Непримирими
в гърдите ми се борят две души:
душата на ангел и демон.

Душата е раздвоена поради дуалистичното начало в нея – обречена е на непримиримия сблъсък между възвишеното и низкото. “Затворът” е вътре в душата – тя самата отнема от себе си, тя се противи на доброто, отклонява се от пътя. Подобно на палимпсест (върху изстърган текст се нанася друг текст) творбата сякаш е написана върху Платоновия мит за двата коня. Единият от конете е ангелът, символът на доброто и божественото, а другият е демонът, символът на злото, противникът на божието. Справянето със собствения демон е още по-трудна задача, отколкото демоните на далечното и недостижимото.

Раздвоената душа на поета е болезнено чувствителна към хармонията на любовното чувство, което разцъфтява в нея, за да роди бисерни слова в българската литература. Стихотворението “Благовещение” представя любовта като “лъх от ангелско крило”. Образът на любимата придобива черти на детска невинност, красота и очарование. Любовта е метафизирана като музика, съновидение, празничен звън. Душата е изпълнена с тиха тъга, защото чувството е несбъднат блян, мечтание. Любовта е възраждаща сила за душата. Тя е благовещение за щастие на влюбения. Любовта събужда алюзия за празник, тържество на духа, красиво обещаващо утро. Реалност и блян са в противоречие, но поетът е отворен за порива на любовта, изпълнен е с нейните копнежи и надежди:
… аз слушам празнично тържествен звън
през утрен сън – уви, през сън…
(“Благовещение”)

В стихотворението “Молитва” душата на лирическия аз е измъчена и ожесточена от страха, че красотата на чувството е подвластна на злото и порока на човешките души. Поетът жадува любов, но се страхува дали ще я опази в този коварен, егоистичен и злокобен свят. Грехът е дебнещата опасност на невинната влюбена душа:
Дете – тя вкусва сладостта на шемета да гледа
в неизбродените бездни на греха.
(“Молитва”)

Искрена е молитвата на поета да се опази красотата на света, да се спаси от злото, от греха. Като зов за любов, която е взаимност на душите, звучи стихотворението “Не бой се и ела”. Стремлението на поета да опази любовта всъщност е стремеж да се запази доброто в света:
Как чезна за доброто, как му вярвам аз.

Въпреки, че творбите звучат дълбоко интимно, те носят социален елемент. Поетът пледира да се запази детската невинност в душите на хората, защото така те ще живеят морално чист живот. Любовта е противовес и начин да се противопоставят на злобата на деня. Дълбоко човешки и искрено звучи стихотворението “Обичам те”, в което една влюбена душа прави своята изповед:
Обичам те – въздушно нежна, в нежна младост
като на ангела сънят,
и сън си ти вещателен за тиха радост
в нерадостта на моя път…

Оксиморонната връзка “радост-нерадост” е внушение за силата на любовта като религия на душата, която пречиства, извисява и се противопоставя на земните човешки трудности и проблеми. Любовта утешава риданието на сърцето, тя се противопоставя на всяка нерадост, за да възвърне вярата в доброто. Денят и нощта, светлината и мрака символично се съотнасят към щастието и нещастието, които изпитва душата. Любовта е духовното спасение, в което лирическият аз намира пристан. Образът на любимата събужда само светли и красиви пориви:
Кристално чиста, като висините сини,
намериха те спяща жаждащи мечти –
в съня на твоите шестнадесет години
душа те възжела и похити.
(“Пръстен с опал”)

Като истински бисер в българската любовна лирика е стихотворението “Два хубави очи”. Мотивът за същите “две хубави очи” минава в цялата творба, за да се разкрие неразривната връзка с душата. Интересна е композицията на творбата, в която първата част огледално се отразява във втората. На базата на много повторения “душата на дете”, “музика”, “лъчи”, поетът разкрива идеята за силата на любовта, родена от невинността, красотата, очарованието на любимата. Поетът разкрива своята нескрита тревога, че в света на злото красотата може да бъде опорочена, опетнена. Той се страхува за греховното було, което може да покрие душата на любимата и да я погуби:
Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.

Творбата е предупреждение да се опази чистотата и очарованието на любовта. Това е послание за морално-етичните норми на обществото, което трябва да съхрани сакралния образ на любимата.

По-различно е звученето на любовната тема в стихотворението “Стон” (“На Лора”). Посветена на жената в живота, творбата разкрива духовното богатство на поета:
Душата ми е стон, душата ми е зов,
защото аз съм птица устрелена;
на смърт е моята душа ранена,
на смърт ранена от любов…

Яворов възпява любовта, която е платонично чувство и физическо преживяване. Той възхвалява любовта, която чрез страданието извисява човешката душа. В любовта има и среща, и разлъка, които я правят истинска, богата, вълнуваща. Мечтата и реалността си дават среща в изживяване на любовното опиянение. Призрачното и плътското се срещат в утвърждаване магията на любовта.

Нека се вгледаме в стихотворението “Благовещение”. Образът на любимата придобива черти на детска невинност, красота, очарование. Любовта е метафоризирана като “лъх от ангелско крило”. Тя е извисено човешко преживяване. Тя пречиства и издига душевно лирическия герой. Поетът, въплътен в лирическия аз, се чувства обгърнат от нежност, топлота. Той чува звуците на неземна мелодия, която го пренася в света на хармонията. Реално и нереално съжителстват и това е магията на любовта. Лирическият аз не е убеден дали това чувство е реално преживяване или сън. Идването на новия ден, зазоряването съответства на раждането на любовта в душата на твореца:
Зора се зазорява вън.

Зора се нова зазорява вън
и празничен се носи звън.

Любовта е метафоризирана и като празник на душата, светло и тържествено преживяване на платоничната връзка между влюбените. Любовното страдание е пътят към пречистването на душата:
Душата ми тъгува и мълчи,
о сълза, о дете,
душата ми бленува и мълчи –
и тихо капят сълзи от очи;
аз слушам празнично тържествен звън
през утрен сън – уви, през сън…

Творбата изразява копнежа по любовта, а не насладата от любовното преживяване. Лирическият аз се стреми към нея като към мечта, блян. Усеща се болката от непостигнатото щастие, от илюзията. Наречието “уви” носи внушение за неосъществен любовен блян. Заглавието “Благовещение” изразява връзката между преживяването на поета и християнския празник, в съдържанието на който стои митът за благата вест, която Богородица получава за зачеването на Божия син. Откроявайки се от религиозното, понятието “Благовещение” получава смисъл на идея за възраждане, спасение. Любовта спасява и окриля душата на човека.

Какви чувства събужда у нас стихотворението “Две хубави очи”. Това е класическо произведение в българската любовна поезия. Цялата творба звучи нежно, лирично, песенно. Тя изразява молитвата на поета пред любимата, неговата изповед. Яворов има светлото вдъхновение на любовта. Образът на любимата е представен само с един характерен шрифт – “две хубави очи”. Очите, като огледало на душата, са дълбоки, красиви, нежни, изпълнени с любов, копнение, блян. Една детска невинност, чистота и красота открива поетът в очите на любимата, която все още не познава греха:
Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи – музика – лъчи.

Музиката и светлината като образи на хармонията са най-сполучливи метафори на любовта. В поезията на Яворов често се срещат оксиморонни (противоположни) съчетания – светлина-мрак, ангел-демон, любов-грях. животът на аза преминава през перипетиите, лабиринтите, лутанията между праведното и грешното. Пред образа на любимата той благоговее, но изпитва и болезнен страх, че красотата може да бъде опорочена, омърсена, погубена:
Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях –
булото на срам и грях.

Поетът изразява общата си тревога за света, който губи нравствените си устои. Цялата творба е създадена на принципа на отражението – първата част огледално се повтаря във втората част, което има символичния смисъл на духовното отражение на образа на любимата върху поета.

Френските поети символисти Верлен и Рембо оказват влияние върху поезията на Яворов преди всичко със съвършената форма на стиха, с неговата музикалност. Творбата “Две хубави очи” звучи като музика с повторенията и римите. Молитвата на поета е със съхраняването на любовта да се съхрани и опази красотата и хармонията на света:
Булото на срам и грях –
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.

В подтекста на произведението се открива опиянението на поета от силата на любовта, вярата, че нейната чистота и детска невинност ще се запази:
Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете.

Поантата на творбата носи идеята на цялото. Акцентира се на единството между физическото и духовното. Физическата прелест е знак и на духовното съвършенство. Думите на Достоевски “Красотата ще спаси света” кореспондират с идеята на текста.

Какво вълнение и размисли събужда творбата “На Лора (Стон)”. Стихотворението е посветено на жената на Яворов – Лора Каравелова. Наситено със силни и противоречиви чувства, това произведение пленява с трагизма на преживяванията, със светлото и мъчително преживяване на любовта:
Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Защото аз съм птица устрелена;
на смърт е моята душа ранена,
на смърт ранена от любов…

Тревогата в душата на лирическия аз е метафоризирана в стон, в мъчително преживяване на любовното чувство. Вътрешният свят на аза е изпълнен със зов и копнения за силата на любовта. Въпреки това той чувства нейната обреченост. Където има голяма любов, там винаги дебне смъртта. Това е древно предание. Метафората “птица устрелена” е точен израз на душевната болка. Прекъснат е полетът на душата, ограбена е нейната волност. Тя предчувства своя край. Възходите и паденията са признаците и характеристиките на духа. Има разлика между понятията душа и дух. Яворов обикновено използва понятието “душа”, то е многократно повторено в неговите стихове и се разбира като вътрешно психическо състояние на човека. Обикновено душата на страдащия човек е ранима, чувствителна. В “Стон” поетът се разкъсва в пътуването между “среща” и “разлъка”, между сбъднато щастие и разочарование, между любов и омраза. Любовта носи чувството за “ад” и “рай” в едно.

Творбата разкрива любимата и като физическо присъствие, и като дух:
Миражите са близо, пътя е далече.

Невъзможното става възможно, а реалното, видимото е далечно и трудно достижимо. Любимата е единство на “плът и призрак лек”. Тя самата носи магията на любовта. Реална и нереална е пред очите на твореца, поради което е така очарователна за него.

* * *

Любовната лирика на Яворов е неговата “лебедова песен”. В нея са съхранени богати човешки преживявания, драматично вълнение, обреченост. Любовта е представена и като възраждане на духа, и като погубване на нравствените му устои. Страданието на поета мъчително го погубва, но то ражда стихове, които са изключителен принос в българската любовна лирика.

-----------------

Публ. в “Литература. Учебно помагало 8.-12. клас. Есета, теми, анализи”, Бургас, 2010.

-----------------

Засегнати автори: 

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.
  • Имейл адресите ще се завоалират в кода на страницата, за да се намали шанса да бъдат експлоатирани от спамерите.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
CAPTCHA
Този въпрос е за тестване дали или не сте човек и да предпази от автоматизирани спам.

Издателство "Либра Скорп" не носи отговорност за съдържанието на коментарите. Призоваваме ви за толерантност и спазване на добрия тон.

Условия за ползване на коментарите