Някак си дъждовно ми е днес, омръзна ми от слънчевата светлина. Искам да започне още от нощес и да погълне цялата земя.
Аз съм клечица кибрит. С дървено телце и лесно запалимо връхче. Живея в кутийка с много други като мен. Не. Не живея. Съществувам.
Сънувах те снощи без да искам отново. Да беше по-добре някой ужасен кошмар. Появяваш се пак и чакаш наготово. Да спечелиш, като че това е игра на комар.
Любопитството хапливо често изяжда отвътре и непрестанно боли ме. Късно вечер ме разбужда...
Знаеш ли корабите как пресрещат се в Атлантическия океан? Знаеш ли те поотделно колко са самотни, докато не дойде моментът толкова желан?
Животът е толкова кратък, а ти защо искаш да изглеждаш толкова малък? Нужно ли е да се правиш на интересен, защото кръгозорът ти е доста тесен?
Лъхна ме и тази вечер студеното безразличие. Напомни ми някакси как безопасно е сърцето ми да е ничие. Спокойствие носи това хладно мълчание.
Взираш се в крайчеца на окото ми. Точно там под веждата. Чакаш да забележа, да ми стане неловко.
И може би понякога и сладко е да се давиш в една мъка безкрайна, да се губиш в илюзия спонтанна, да усещаш как стомахът ти обръща.
Не можеш още дълго да го отричаш, ти чисто и просто такива привличаш. Тези, които под прожекторите блестят, и от перфекционизъм готови са да изгорят.
