Понякога си мисля, че липсата ти ще ме срине. После се сещам за всички празни обещания...
Ще си създам паралелен свят. Където и най-лошите човеци, в герои добри ще се превърнат. Където лъжата ще бъде най-голямата истина.
Написах проза, така душата си шия. На пода оставих роза – изсъхнала, че самотно е в душата ми, да скрия.
Мечтая за оная любов от осемдесетте. С откраднати целувки. Наречете ме старомодна. Не ми пука.
И ето ме отново. Тук пред теб. Връхлитат те мисли. Изгарят те копнежи.
Обичам нощите с ясно небе. Звездите ми разказват красиви приказки за теб. Бавно избледнява облика ти блед.
Тя беше като кибритена кутийка. Рядка и необикновена. С любов бе гравирано сърцето й. Много се опитаха да запалят любовта, но все нещо грешно имаше.
Фрагмент от монографията “Епически монументи на свободата в романа “Войната свърши в четвъртък“ от Неда Антонова”.
Споделени мисли, откровения, разочарования, мечти и надежди, изповядани на чаша вино, са поместени в страниците на дебютната поетична книга на Виктория Топалска “Нищо лично”.
За тези вечери, в които си сама. Забравяш да вечеряш, защото нямаш апетит. Но си наливаш вино.
