Прозата на Кисьов е и модерна, и атрактивна, и държаща сметка за традициите в нашата изящна словесност. В миналото лапидарен и лаконичен - в "Джубокс", "Никъде нищо", "Не будете сомнамбула!", сега вече е по-обстоятелствен, по-протяжен, смесва темпоралните пластове и философските прозрения - "Твоето име е жена", и набляга на най-малката интимна подробност при дисекцията на една несъстояла се любов във "Воайорът и квартирантката", следвайки по своему шедьовъра на Бернардо Бертолучи "Последното танго в Париж".
Президентският мандат на Петър Стоянов (22 януари 1997 - 22 януари 2002 г.) e привлякъл вниманието на известния ни литературовед, журналист и политик Йордан Василев.
Прозата и драматургията на Стефан Кисьов са средоточие на плодотворни тенденции и интересни развойни процеси, рядко срещащи се напоследък. Това ги прави притегателни и любопитни за всеки уважаващ себе си литературен изследовател.
Доказателство са романите му “Не будете сомнамбула" и "Никъде нищо", появили се залпово през 2000 г., великолепната трагикомедия, съставена от 13 миниатюри “Гларуси" (2002) и последвалият, оспорван и превъзнасян, роман “Екзекуторът" (2003), за който през ноември 2004 г. Кисьов спечели голямата награда за най-добър български роман на 2003 година от фондация “Вик".
Срещите ми с големия български писател и дисидент се оказаха объркани, нерегламентирани, но винаги желани.
Аз и досега смятам, че той е от малцината ни творци (Хайтов, Радичков, Генчо Стоев, Йордан Вълчев, Станислав Стратиев), способен да ме накара да чета родната литература, създавана през 60-70-те години на ХХ век, която в по-голямата си част е скучна, фалшива и монотонна.
Той е сред съвременните писатели с най-ясно оформен облик и с най-трудна съдба. В моята ценностна система го поставям редом с най-талантливите обновители на родната ни проза - Емил Тонев, Виктор Пасков, Палми Ранчев, Деян Енев. Всяка уважаваща себе си литература би го ценила и издавала в подобаващи тиражи. Включително и родната. И може би затова делото и примерът на Вълчинов са толкова важни за нас.
Пиша тези редове с много тъжни чувства. С Атанас Липчев установихме задочна връзка през септември миналата година. Написах две рецензии за негови книги, след това реших да се запозная с цялото му творчество. Изчетох всичко, до което успях да се добера. Повярвайте ми - никак не е лесно да намериш книгите и статиите на един стойностен автор от провинцията, който не е сред медийните любимци у нас.
Известен като „дипломатът в расо” и „началникът на българската църква” екзарх Йосиф Първи (Лазар Йовчев, 1840-1915) е един от най-видните ни книжовници и духовни строители в преломно за България време, съвпаднало с разцвета и края на Възраждането ни, конституирането на българската Екзархия, освободителната руско-турска война, покрусата от Берлинския диктат и четиридесетгодишните усилия на младата ни държава, погребани с Ньойския мирен договор от 27 ноември 1919 г.
С кого си имате работа? Това е първият въпрос, чийто отговор винаги трябва да имате предвид при вземане на решение за конкретно действие. А отговорът в повечето случаи е ясен като бял ден: с държавни чиновници. От деловодителката в общинската администрация до финансовия министър всички са държавни служители...
Когато човек планира живота си, трябва да се пази да не стане прекалено организиран, защото по този начин се убива ефективността. И все пак съществуват някои добри насоки как да си организираме деня, мислите и работното място, така че да се оползотвори най-ефикасно нашето време и усилия.
Организирането на работното място до голяма степен е личен въпрос и зависи от вкуса и от работата. Съществуват обаче няколко основни фактора, които трябва да се имат предвид...
В българското народно творчество има съхранени няколко забележителни мъдрости за смеха. Най-известни са: “Който се смее, зло не мисли” и “Смехът е здраве”.
Тук ви предлагаме някои анекдоти за известни или по-малко известни личности, събрани от нашия известен съставител Станчо Визирев. Пожелаваме Ви приятно забавление и много-много усмивки !!!
