Анна и рицарят или в огледалото на времето

 “Помня с удоволствие работата на Анна над въпросното [рицарско] сърце – именно работа бяха онези обеди, вечери, разходки с ладия из Златния рог, а на кон по вълшебните крайбрежия на Пропонтида. И мене на младини имаха за жена обаятелна, изкусна в диалога, ала признавам: моята Анна ме надминаваше, нея мъжете слушаха зачаровани, като да би била нимфата Калипсо. …тя разстилаше пред чужденеца така неизчерпаеми познания по митология и епос…, че крал Готфрид се унасяше, сякаш препил… Грубият наглед, непогален и неизслушан, простосърдечен западняк се унесе по Анна…. Това досущ съсипа смешния кръстоносец…”
“Аз, Анна Комнина”[1]

Българското “пътуване” към Европа в новата ни история и най-вече в огледалото на следосвобожденската ни литература е травматичен опит – от внушенията за непроницаемостта между различни култури, съпътстващо Бай-Ганьовото “мърдане в пространството” до героите на Алек Попов то експлицира невъзможността за доближаване на нашенското до чужд, висок и затова неотменно възприеман като престижен културен образец.

“Ние” (българите, новите европейци и най-вече балканците), както в контекста на българското медийно пространство, така и във фикционалните интерпретации, сме общност от хора, които мислят себе си и биват мислени като “по-малките”, “по-некултурните”, “недораслите”, “недоразвитите”, които имат нужда да бъдат обучавани, наставлявани и съответно справедливо санкционирани в съпоставка с еталонните “те” (европейците от “стара Европа”, зад които стоят традициите на демокрацията и постиженията на европейската култура). И на “нас” (чрез медийните усилия и политическото говорене), и на “тях” (по същия начин, например емблематичната фигура на “полския водопроводчик”) подобен модел на идентификация и самоидентификация е непрекъснато внушаван и натрапван до степен, при която не просто е мислен като поредното удобно клише на медийно-политическия език, а е превърнат в устойчив модел с обратно въздействие – инкорпориран и затова препотвърждаващ само/наложените идентификационни кодове.

Клишето обаче затова е клише, защото само повърхностно успява да вмести в своята шаблонност една-единствена, обикновено най-очевидната, характеристика на явлението, нехаейки за каквито и да било отсенки, конотации, да не говорим за дълбочината и причинността.

Клишето скрива зад утилитарността си истината, че “моделът културна Европа” е сравнително късно порождение, чиято идеологическа подплатка е колониализмът – т.е. фасадата “ние, мисионерите цивилизатори, високообразованите, културните, технически напредналите европейци като носещи пламъка на прогреса сред местните диваци”, зад която всъщност наднича грозното лице на икономическото и политическо заробване и експлоатация на човешки и природен ресурс, отхвърлили всички други, т.е. “естествените”, възможни посоки на развитие на въпросните “диваци”, безапелационно предопределяйки по този начин съдбата им, предначертавайки границите им и залагайки ядрата на бъдещи несекващи конфликти.

Клишето лицемерно замъглява и размива контурите на ЕС като първоначално чисто икономически съюз, резултат на противопоставянията от времето на Студената война и Желязната завеса, от една страна, и на САЩ, от друга, чийто фундамент и до днес така или иначе си остава балансирането на икономически интереси чрез пре-разпределяне на квоти и финансови потоци.

Клишето опростенчески недовижда или не желае да види, че похвалното усилие на европейците да преодолеят вековни политически, етнически и религиозни конфликти подхранва комични в своята абсурдност бюрократични отдадености на уеднаквяване и унификация дори на чисто битово равнище – формата на краставиците, ракията, шкембе чорбата, коридата и пр., които обаче с лека ръка не просто зачеркват традиции, зад които стоят устойчиви поведенчески и културни модели, но законодателно утвърждават едни като “добри”, “високи”, а други като “лоши”, “ниски”, т.е. “неевропейски”. Кой е обаче арбитърът и с какви мерки мери? И какъв ще бъде резултатът от усилията за подобно, до най-дребните битови подробности, уеднаквяване на медитеранския Юг и скандинавския Север (ХХ век вече доказа, че подобни модели не само не работят, но “еманципацията на уеднаквяваните” води до радикализация и кървави конфликти впоследствие)? Питанията са още по-основателни на фона на утвърдилото се и иначе широко прокламирано в последните десетилетия на ХХ век разбиране за различието като предимство и привилегия, доколкото оценностяването на различията между културите позволява свободен обмен и води до взаимообогатяване, отхвърляйки травматичния опит на минали столетия.

Особено същностни са тези питания по отношение на Балканите, които поне географски (за това спор няма) са си в Европа. В исторически контекст самата Европа (в съответствие със или срещу, зависи, интересите на Русия) провокира и крепи етническите, верските и политическите противопоставяния на полуострова, очертава държавни граници, променя ги в своя угода през две-три десетилетия (няколко пъти в рамките само на ХХ век), за да отпечата клеймото “балканизация” върху челото на собствените си усилия и до днес да гледа високомерно на тези опърничави политически свои деца – балканските държави. По този начин, приемайки ги като географска даденост и отхвърляйки ги като политическо (и културно) поведение, Европа забравя (внушавайки и на тях своята разсеяност) и не иска да провиди своите източни предели като възможност, като “мост” към Изтока и неговата култура/култури, а не просто като “граничен гарнизон”, охраняващ я от “лошите” набези на “варварите” от Изтока. Т.е. от глъбините на своето несъзнавано, крепейки самодоволната си цялост и относително охолство, тя повтаря един модел на поведение, познат от времената на османските нашествия. Вторачена в “пъпа си”, назоваван благопристойно “европейски ценности”, подплашена от демографско-социално-политическите резултати на своята емиграция (особено мюсюлманската), загърбва в собствената си практика и поведение спрямо същите тези балкански държавици удобните иначе поучения към “по-малките”, християнските балкански общности, за отношението им към религиозните и етническите малцинства. Нещо повече, вменява им всичко това в дълг, наречен не по-малко евфемистично “обремененост с история”. Изговаряйки Балканите в поредното, този път медицинско клише, което наистина ги запраща в полето на психопатологията, “Стара Европа” по този начин отклонява своята гузност, загърбва “комплекса си за вина”, от една страна, а от друга – пречи и на самите Балкани да осъзнаят две свои големи предимства:

Общото живеене, в рамките на Османската империя, наричано според идеологическите предпочитания “робство”, “иго”, “присъствие” и пр., на хора от различни религии и етноси (турци, гърци, арменци, евреи, българи, сърби, хървати, албанци и пр.) създава условия за мултиетнически и мултикултурни взаимодействия, които на чисто битови равнища формират общности (това е особено очевидно в пристанищните градове), живеещи в мир, съгласие и хармония, оформят един специфичен градски облик, за каквито самата Европа би могла само да мечтае. (До момента, разбира се, до който не се намесят поредните политически или – особено в наши дни, в България – партийни /финансови и властови в основата си/ интереси, които да радикализират различията и да доведат до наистина сериозни противопоставяния. От което пък следва, че и балканските общности все още отказват да научат уроците на собствената си история.)

Успоредно с това тази ужасна жена, Историята, учителката на народите, твърди, че когато “Стара Европа” бива поразпертушинена от варварските нашествия, нейната източна част, Византия, продължава още 1000 години да крепи античната традиция, вмествайки я в християнски контекст, поддържа навици (и чисто битови), които Европейското средновековие ще започне да усвоява едва след спасителните (а всъщност завоевателни и грабителски) кръстоносни походи, за да ги занесе обратно в своите кастели. При това въпросните походи допринасят значително за унищожаването на античните артефакти, за което всеки турист в Истанбул може да се убеди дори по остатъците от лишените от медта и златото си колони на Хиподрума. Доблестната и на моменти неприятно откровена дама, Историята, твърди още, че “онази” Европа много-много не се загрижва (изключения са обречените и позакъснели усилия на Варненчик и Хунияди например) да спаси героически съпротивляващия се Константинопол, но затова пък щедро се възползва от пренесените (спасени) книги на византийските книжовници, за да се докосне до античната традиция вече през автентичния й език, гръцкия, което значително допринася за собствения й културен възход. След което, до ХІХ век, забравя за пъшкащите под бремето на робството-игото-присъствието, почти обезличени балканци, които обаче упорито се стараят, доколкото им стигат силите, да съхранят – в езика, бита, полуразрушените си храмове – себе си и собствената си идентичност. Тази прилежна ученичка, Стара Европа, се държи като всяка ученичка – доста се поразсейва в час или просто забравя онези уроци, които не й допадат особено.

В този, макар и грубо щрихиран, контекст са положени приключенията на българския “път към Европа”, ако трябва да изговорим зигзагите на нашата “европейска” авантюра с поредното, опорочаващо смисъла, клише. В него се поражда митът за “забавеното ускорено развитие”, за непрекъснатото “догонване” (на какво и на кого?), който кара българите да мислят себе си вече повече от век в термините на психопатологията, през комплексите си за не-пълноценност, не-ставане, не-случване и който, за разлика например от внушенията на други балкански литератури, не им позволява да се самовъзприемат (поне) като “мост” между континенти, цивилизации, религии, култури с недостатъците на това гранично пространство, мостът, но и със значителните му предимства. Не им позволява да се еманципират като равни, като еднакво достойни, но различни, да се видят в един по-широк (а не само в тесния, собствения травматичен спомен – ангария, кръвен данък, кланета и пр., което ги самопривижда като вечната жертва – на Историята, Великите сили, Политиката, и системно ги запраща от нихилизма и самоотричането към маниакалното самонадценяване и обратно) контекст като част от една общност, до голяма степен осъществила на практика мултикултурните и мултиетнически идеологически миражи на същата тази Европа, към която така обсесивно се стремят.

В едни от най-значимите моменти от историята на Първото и Второто българско царство България се държи с останалите европейски държави като равна с равни – приема християнството (значим външно-, но и вътрешнополитически акт) като неизбежно за достойното й място в християнската по своя характер европейска цивилизация, но си оставя право на избор между “двете Европи” според преценката на собствените си интереси и си отвоюва собствена, славянска писменост и книжнина; сключва уния с папата, но не се колебае да срази заплашващите суверенитета и границите й непобедими до момента кръстоносци и дори да плени императора им. Тоест маркерите на “пътя й към Европа” бележат отстояване на себе си и своята идентичност вътре в европейските граници – при това не само чрез държавно-политическите, но и чрез културните й измерения. В последния “робски” за България век, ХІХ-ти, белязан с освободителни движения и отстояващ националните държави, култури, езици, литератури, българите, макар и със закъснение, се включват в тези процеси, като преди националноосвободителното движение самоидентификацията и самоотграничаванията започват в полето на културата. Оттам тръгват и “списъците на отсъстващото”, изброяването на липсите (“нямаше нищо, а трябваше всичко”), които в перспектива ще формират усещането за незавършеност, недоправеност, непълноценност на българският културен проект в сравнение с въобразения като единна цялост европейски културен модел. В полето на самоидентификация и отграничаване българското изобщо, българската култура и най-вече българската литература (като техен основен стожер) се отблъсква от гръцкото, възприемано до този момент като високо, престижно, културен образец и поради това модел за подражание (оттам и феноменът Григор Пърличев с “Арматолос” и “Скендербей”, и гърчеенето на заможните и образовани слоеве и пр.), травестирайки го във фалшив, заплашващ моралните устои на нашето, вече схващано като доброто и нравственото (феноменът “Криворазбраната цивилизация”). Освобождението отваря широки възможности за “домогване” до европейската културност, но “намятането на белгийската мантия” не донася желаното усещане за равнопоставеност и съизмеримост с Европа. Макар че феноменът “Бай Ганьо” става възможен като литературен, и културен, факт именно защото на фона на полиглотската българска интелигенция, учила в Европа и Русия и усвоила тамошните културни традиции, непроницаемият за “езика” на европейското герой изглежда комичен. Неистовият стремеж към европеизация на българската култура в литературната и публицистичната практика на членовете на кръга “Мисъл”, съпроводен със също така неистовото отричане на направеното до момента в областта на литературата (най-вече Вазов) и културата, значително допринася за по-прекия контакт с европейската традиция, но и някак неволно затвърждава усещането за недонаправеност на българското европеизиране. В последвалите десетилетия, 20-те и 30-те години на ХХ век, страстите значително се успокояват, българската култура като цяло осмисля себе си като неизменна част от европейската. Движението и обменът на идеи и културни практики, пребиваването на българските интелигенти в чужбина, подпомагано от културната политика на държавата, допринасят в значителна степен за подобно усещане. Към това се прибавя и лекотата, с която техническите и технологичните постижения в областта на бита, транспорта, индустрията стават достояние на българския ежедневен живот (особено градския). Ще си позволя непозволената в очите на историческите реалности дързост да предположа, че ако не бяха социално-политическите катаклизми на 40-те, следващите десетилетия биха донесли окончателното само/възприемане на България и българите като естествена част от европейското. За втори пореден път обаче (и този път отново с цел да се осигури собственото благополучие) с мълчаливото съдействие на същата тази Европа България е принудена да зачеркне постигнатото, а отредените й пътища я отклоняват в далеч “неевропейски” посоки. Да се твърди все пак, че през следващите четири и половина десетилетия тя окончателно се е изписала от европейския си културен контекст би било некоректно и несъстоятелно. Въпреки идеологическите и (двустранните) политически бариери и ограничения, въпреки цензурата, а може би и благодарение на тях образованите българи непрекъснато се опитват да се домогват – чрез книгите, музиката, киното, забранените радиостанции, до “гласът” на Европа, чувствайки го и разпознавайки го като по-скоро “свой”. Това усилие става съвсем очевидно в последните петнадесетина тоталитарни години, когато зоркото око на цензурата ту съзнателно се затваря за редица явления в културния живот, ту неочаквано, но с известно закъснение, се разтваря широко за определени книги или филми (“Една жена на трийсет и три”, “Лице”, “Фашизмът” и т.н.), за да ги инкриминира впоследствие, след като вече ги е направило достояние на част от аудиторията, което пък си е чиста проба реклама. Неизбежните все пак търговски и културни контакти също допринасят за отстояване на връзките с европейското, което от своя страна обаче постепенно започва да губи устоите на престижната си елитарност под агресивния напор на масовата култура и американизацията. По парадоксален начин демократизацията на политическия и обществения живот, със съпътстващото я, макар и обяснимо, стихийно разграждане на културните и образователните институции и на традицията изобщо, особено под идеологическия напор на криво разбрани ултрапазарни либерални стратегии, вместо да доближи българите до въобразената високост и културност на “модела Европа”, ги отпраща в дебрите на най-ниските пластове на масовата култура, на чалгата като балканско-български културен феномен, не без мощните технологични възможности за масовизиране, с каквито разполагат електронните медии, агресивно налагайки и превръщайки този феномен в начин на мислене, поведение и стил на живот. Така едновековното културно усилие на българите да бъдат и да отстояват себе си като част от европейската цивилизация бива обезсмислено в рамките на по-малко от две десетилетия и българинът за пореден път е изправен пред перспективата да се вайка над поредните списъци на отсъстващото, да догонва, да се приравнява и виновно да подсмърча в ъгъла като изоставащ ученик. Едно упражнение, което в медийно-клишираните модели на “Стара Европа” го утвърждава като христоматиен пример за малокултурен субект от покрайнините, беден роднина от изостаналата провинция, а в собствените му очи обезценява реалните постижения и досъгражда мита за “забавеното му ускорено” развитие, в което на него, тичайки да достига и наваксва, не му остава време да поспре, да си поеме дъх и да види себе си и собствения си автентичен образ в огледалото на историята, за да осмисли различието си като предимство. И ако трябва на някого да се сърди, от някого да се оплаква или някого да вини, то е самия себе си, доколкото не успява да се постави в привилегированата позицията на Анна с нейното самосъзнание за превъзходството на наследница на вековна културна традиция, а не на рицаря с усещането му за недостижимостта (за него) на същата тази традиция, в онова превъртане на ценностите, а всъщност в поставянето им на историческото им място, което така талантливо прави Вера Мутафчиева в артистичната игра на фикционалното повествуване с документалното наследство на тази достолепна и немилостива дама, Историята. И макар че това не е оправдание, тази “вина” на българина е всъщност споделената двойна вина на балканския човек изобщо, допуснал политическите и религиозните му водачи, от една страна, и т.нар. Велики сили, от друга, всеки в своя угода, да провокират разделения, вражди, кървави конфликти, утопични миражи за Велика България, Велика Сърбия, Велика Албания, Мегали Гърция, имперски амбиции и пр., превърнали благословената южна земя в “барутен погреб” и затъмняващи взора за споделеното общо – от трогателно фамилиарното “комшу” през фолклор, храни, обичаи до вековен съвместен живот и общи ценности. И този текст всъщност отстоява убеждението, че българинът може да бъде идентифициран и да се самоидентифицира като “автентичен европеец” само и единствено именно в своя балкански контекст, в перспективата на едно споделено разбиране за Балканите като същностна културна част от Европа, при което, вместо да клечат пред портите й в състезание помежду си, балканските хора би трябвало да отстояват своето различие като ценност.

----------------
[1] Мутафчиева, Вера. Аз, Анна Комнина. С., Хемус, 1991, с. 208–210.