За "Критическите етюди" на София Ангелова

Има ли смисъл поредната книга върху проблеми на българската (и не само) литература.

След прочита на критическите етюди на София Ангелова [1], се убедих, че нейният труд, макар и да влиза еднозначно в корпуса на критическата литература, посветена на родната книжнина, носи и ефект на оразличаване – не само защото статиите бягат от времеви и концептуален фокус (етюдите засягат проблеми както на литературата в широкия диапазон от Вазов до Биолчев и Валери Стефанов, така и на възприемането й, а особено се занимават със “синдрома Вавилон” на езика на героите в българската литература), но и защото етюдите са положени в руслото на едно актуално разглеждане, което си поставя въпроси, свързани както с индивидуалната рецепция, така и с невралгиите в държавните образователни изисквания по предмета литература, и с редица екзистенциални питания.

Формално погледнато, книгата не може да получи точен жанров статут - сборник статии, писани от авторката  по различно време, по различни поводи и работещи със съвсем различни обекти. При по-задълбочен прочит обаче се оказва, че сборникът критически етюди на София Ангелова търси легитимацията на литературата за-себе си, тоест книгата дава възможност за преосмисляне на реални и практически натоварени въпроси, задавани на себе си от всеки от нас като читател. Книгата на София Ангелова успява да се сработи именно с читателя, чиято компетентност авторката уважава и по своеобразен начин утвърждава.

Критическият език на книгата е лек, премерен, фриволен на места, което на свой ред я прави четивна и достъпна дори за неспециалисти. Това е едно от важните достойнства на научните работи, съумели да намерят път до широката публика.

Другият принос е чисто филологически и е свързан с валидизирането и проблематизирането на “метафората Вавилон” (често работеща в българската художествена литература, но слабо проучвана от литературознанието), която се явява свързваща нишка за отделните статии. През призмата на литературнокритическия прочит книгата на София Ангелова разглежда езиците и тяхната (не)възможност да осъществят функцията си на медиатор в общуването и разбирането. Независимо дали авторката на сборника етюди говори за неконвенционалния магьоснически език в “Хари Потър”, за липсата на разбиране между езика на институциите и обикновения селянин в “С тебешир и с въглен” на Михалаки Георгиев, за параезика на бунта и на лудостта при Вазов и Димов, за езика на идеологията в “Бариерата” на Вежинов, за ониричния език в “Сън за щастие”, за символичния език на бургаската маринистика, за травестийния език в “Амазонката от Верое” и т.н., в платното от теми и произведения фундаменталният проблем произтича винаги и именно от езика, от множеството езици, които избуяват като филизи около стеблото на литературата и я формират като цялостен сюжет. Героите на разглежданите литературни произведения пребивават в постоянна ексцесия, проявена на равнището на отказа да се робува на доминиращия език (според ситуативния контекст на отделните творби). Различните групи, малцинства и прочее алтернативни общности говорят на различни езици – предпоставката на езика да съществува (разбирането между хората) е нихилирана, отсъства. Имплицитният замисъл на критическите текстове е, че разбиране и общуване може да има само там, където има съзнание и вярност към йерархията. Само че йерархията липсва като отправна точка в общуването между героите, принадлежащи към различните групи. В този смисъл и формално, и съдържателно позицията на тази книга е в унисон с позицията на малцинствените герои, тоест, причастността е към тези, които не приемат или не разбират йерархиите. Формално жестът е демонстриран посредством своеобразната децентрализираща устременост на книгата, а именно – класически и съвременни, канонизирани и анатемосани произведения на литературата да се поставят на “равна нога” в представянето си.

Досегашната критическа дейност на София Ангелова е показателна за афинитета й  към алтернативните стойности. Такъв е примерът с първата й книга -  “Пространството и неговият език (Пространството на воденицата в българската проза - структура, семантика, функции)” (2003), не по-малко алтернативен е изборът и във втория й труд - “Женският глас на историята (Българският исторически роман и жените авторки)” (2004). Третата й поред книга “Българска литература – критически етюди” се нарежда естествено до другите две, като следва съвсем континуално същата линия на алтернативност.

--------------
[1] София Ангелова-Дамянова, "Българската литература. Критически етюди", Бургас, 2011
--------------