Дебютният роман на Теодора Ирикова ни потапя в една вълнуваща и заплетена история, в която никой не е този, за когото се представя и нищо не е толкова просто, колкото изглежда на пръв поглед. Това не е просто криминален трилър, отвеждащ ни по следите на престъпление. Това е книга, в която всеки може да се припознае, книга в която всеки може да открие своето послание...
Истински наранените жени се справят перфектно в хаоса. Ако той липсва, започват да разхвърлят царящото спокойствие, за да го “подредят” по най-объркания начин. Само така запазват баланса между илюзорното щастие и реалната заблуда.
Някой ден ще ме докоснеш и няма да изпитам нищо. Ще се опиташ да хванеш погледа ми, а той ще ти избяга с нетипично безразличие. И колкото и думи да се отронят, те ще се спънат по пътя между мен и теб, без да успеят да достигнат до сърцето ми.
Човек е склонен да повтаря грешките си, стане ли дума за любов! Има моменти, в които времето спира заедно със сърцето! Спираш да мислиш, спираш да чуваш, спираш да виждаш. Само чувстваш!
Завинаги... Напоследък това е единствената дума, която изплува в съзнанието ми като асоциация, щом спомена неговото име... Казват, че няма нищо случайно...
Годината е 2184. Вече няма правителство. Няма магистрали. Няма проблеми със заплатите. Хората просто не работят. Машините вършат всичко. От отваряне на прозорец, до пазаруване. От позвъняване по телефона, до пилотиране на самолет...
Искам да видя неща, които никой друг не е виждал. Обсесия е. Птиците над мен. Ято. Едната лети по-бавно. Виждам проблем. Изостава все повече. Мъничко бяло перце пада в краката ми. Навеждам се и го вдигам. Животът на птицата още го топли. Още няколко мига ще пази спомена за небето.
