Разказваш ми... а всъщност, не те чувам! Рисувам в мислите си небеса. Безкрайна шир...
Тръгвам нанякъде. Дишам, не бързам, крачките бавно, наум си броя. Тук, със морето, душата си свързвам, с морската пяна как ризи кроя!
С навиците, с приглушена сила, с енергия, препуснала от стръмното, поглеждам към света и съм решила, да диря брод.
След грохота настана тишината – огромна, тежка и оловносива. Страхът се спря, ей там, в далечината, а бурята със ярост се разлива!
Татко ми имаше златен зъб, сякаш в устата си беше подслонил звезда Деница. Умееше, като никой друг да раздава блясък...
Снощи сънувах скутника на мама – жарава от червени макове върху евтина басма.
Заспиват звездите донесли мечти. Пробудени птици с шепот ме сещат деня да прегърна.
Укротените вълни се плискат, отброяват последни летни дни. Чайки весели кръжат, огласят небесните синеви.
Нарисувай ми скалата, окъпана от солените вълни – дето срещаме зората, с мечти за морски далнини.
Нарисувай ми скалата, дето блика животворна сила и магия праща – със любов да ме опива.
