Думите пропадат по спирала

* * *

Думите пропадат по спирала
и вечно се въртят едни и същи.
Капят като крушата презряла,
която все така расте пред вкъщи.
Падат на едно и също място.
Златото им гние по пръстта.
В чистото небе просветва ясно
окото на Полярната звезда.
А край нея мигат и примигват
и се взират в толкова посоки.
Някога дали до там ще стигнат
годините светлинни многооки...
До място по-далеч от тази круша
с нейните повтарящи се думи,
които уморено нощем слуша
слънцето... преди да се събуди.