Виждала съм тази сянка, от нощното небе прокудена, как пада върху розите, човърка раните ми и крепи тъмната проекция, загледана във пътя. Мисля си: толкова дръзка е голотата на есента...
Господи ако сега се родиш сред нас мислиш ли че ще те познаем моля те не се раждай в кошара защото няма да го отразят в медиите...
По-гъст от мед бе въздухът. Потичаше по бронзовите скули на моряците. На кея ненадейно коленичиха онези думи, никога неказвани.
Със златния си огнедишащ меч разсече ме на равни половини. Едната я отнесе надалеч... През другата като стрела премина.
Почти отвесен полет. Прикова небето с нож върху земята. Език камбанен – дълго след това възбуденият въздух се премята.
Вдъхновена творба е кокичето. Как изваяна е белотата му! Подозирам, че то е зеница, през която ни гледат отнякъде.
Неочаквано птиците дръзнаха и си тръгнаха от дърветата. Изпищя в замразения въздух отражение на крилете им.
Приличаме на риби, с блясък лунен в смуглите извивки на съня си.
Доверчиво се отдаваме на замайващия юлски дъжд.
Някъде в зеленото мълчание на тоя ден съзнавам родството си с вятъра.
