В пиесата, писана по действителен случай от нечий среднощен кошмар...
Кой кого Сътворява във времето...
Ах, знам, не ни очаква нищо хубаво! На другия завой е старостта... Все повече тежи едното блюдо, наведено надолу, към пръстта.
Не те осъждам, дори, че бях виновна аз, не те осъждам, аз винаги ще си спомням тебе. Не те осъждам, ти в моите очи все нагоре си, не те осъждам, аз отдалече радвам се за тебе...
Минават месеци, минават дни, а нашата история вечно ще тежи. Ти надеждата запали в мен, че заедно ще бъдем някой ден.
Без тебе или със тебе пътят хълмист ще бъде. Аз зная постижения големи – от смели мечти се правят.
Обичаш ли да слизаш в небесата от гордия си, вечен земен трон, обичаш ли да лягаш сред тревата и да се рееш в чуден небосклон.
Откъснах още една леха от градината наша, засята с надежди, но потъна дълбоко и тази мечта за по-добри дни и за повече нежност.
Студ, студ, страхотен студ просто не можеш да се надяваш да спре фъртуната на този луд старец с огромна ледена брадва.
Не ме търси в стиховете мои, бели, знай те са писани в безвремие. Не ме търси в моите романи защото те са мястото без граници.
